Tag Archive | Война

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Страдия (8/12)

(Предыдущая часть)

Сначала я предполагал пойти к министру просвещения, но в связи с последними неприятными происшествиями мне захотелось услышать, что по этому поводу думает военный министр, и в тот же день я направился к нему.

Перед самым моим приходом военный министр, маленький, худощавый человечек с впалой грудью и тонкими ручками, закончил молитву.

В его кабинете, словно в храме, носился запах ладана и разных курений, а на столе лежали старые, пожелтелые божественные книги.

В первую минуту я подумал, что ошибся и попал к кому-то другому, но мундир высшего офицера, .в который был облачен господин министр, убедил меня в противном.

– Простите, сударь, – любезно сказал он нежным, тонким голосом, – я только что кончил свою обычную молитву, которую читаю всегда перед тем, как сесть за работу. Теперь, в связи с неприятными событиями на юге нашей дорогой родины, молитва имеет особенно 6oльшой смысл.

– Если нападения будут продолжаться, то это может привести к войне? – спросил я.

– О нет, такой опасности нет.

– Мне кажется, господин министр, опасность заключена уже в том, что ежедневно разоряют целую область вашей страны и убивают людей?

– Убивать-то убивают, но сами мы не можем быть такими же некультурными, такими же дикими, как… Здесь что-то холодно, сквозит. Сколько раз я говорил этим несчастным служителям, чтобы в моей комнате температура всегда была шестнадцать с половиной градусов, но никакого толку… – прервал господин министр начатый разговор и позвонил в колокольчик.

Служитель вошел, поклонился, при этом ордена зазвенели у него на груди.

– Скажите, ради бога, разве не просил я вас поддерживать в моем кабинете температуру шестнадцать с половиной градусов? Опять холодно; да еще сквозняк, просто хоть замерзай!

– Но, господин министр, вот термометр показывает семнадцать градусов! – вежливо ответил служитель и поклонился.

– Тогда хорошо, – довольным тоном произнес министр. – Если хотите, можете идти.

Служитель вновь низко поклонился и вышел.

– Поверьте, эта проклятая температура доставляет мне массу хлопот, а температура для армии – это все. Если не поддерживается нужная температура, армия никуда не годится… Все утро я готовил приказ командованию… Вот он, могу вам прочесть:

“В связи с тем, что в последнее время на южные районы нашей страны участились нападения анутов, приказываю: ежедневно солдаты должны по команде молиться всевышнему о спасении дорогой и милой родины, омытой кровью наших героических предков. Подходящую для такого случая молитву выбирает армейский священник; кончаться же она должна так: “Да ниспошлет милостивый бог добрым, тихим и праведным гражданам, павшим жертвами зверского насилия диких анутов, райское житье! Да простит господь их праведные патриотические души; пусть они мирно покоятся в земле Страдии, которую искренно и горячо любили. Слава им!” Солдаты и командиры должны произносить молитву хором, набожными, скорбными голосами. Засим, вытянувшись во фронт, гордо и с достоинством, как то приличествует храбрым сыновьям нашей страны, они должны трижды громогласно воскликнуть под звуки труб и барабанов: “Да здравствует Страдия, долой анутов!” Все это надлежит проводить благопристойно и осмотрительно, ибо от этого зависит благополучие нашей дорогой родины. Осторожно проделав все это, воинские отряды должны, под звуки марша победоносно пройти со знаменами по улицам; при этом солдаты должны отбивать шаг так, чтобы мозги переворачивались в голове. Дело это спешное, а посему о выполнении его приказываю немедленно представить подробное донесение. Одновременно строжайше требую обратить особое внимание на температуру в казармах, создав тем самым главное условие для процветания армии”.

– Если приказ придет вовремя, он будет, видимо, полезен?

– Я поэтому и торопился, и, слава богу, приказ заблаговременно, за целый час до вашего прихода, полностью передан по телеграфу. Если бы я не умудрился направить его вовремя, могли бы произойти неприятные события.

– Вы правы! – чтобы хоть что-то сказать, проронил я, не представляя себе, что, собственно, могло произойти плохого.

– Да, сударь мой, прав. Если бы я, военный министр, не поступил так, то на юге страны кто-нибудь из военачальников мог, используя войска, оказать вооруженную помощь нашим соотечественникам и пролить кровь анутов. Наши офицеры, не желая продумать вопрос глубоко и всесторонне, считают, что так именно и следовало бы поступить. Но мы, существующее правительство, стремимся проводить миролюбивую, богоугодную внешнюю политику и не хотим по отношению к неприятелю быть дикарями; за зверское поведение бог их накажет вечной мукой в адском пламени. Есть и нечто другое, дорогой мой, не менее важное. Наше правительство не имеет в народе поддержки, а потому армия нужна нам главным образом для наших внутренних политических дел. Если, например, община в руках оппозиционеров, то вооруженные войска используются для того, чтобы предатели нашей измученной родины были казнены и власть передана своему человеку…

Господин министр закашлялся, и я воспользовался этим:

– Все это так, – ну, а если бы вторжения анутских отрядов участились?

– О, тогда и мы предприняли бы решительные меры.

– А какие именно, разрешите узнать?

– Предприняли бы экстренные меры, но опять-таки тактично, мудро, продуманно. Для начала мы приказали бы всей стране вновь принять резкие резолюции; ну, а если и это не поможет, тогда, бог ты мой, мы вынуждены были бы спешным порядком основать газету исключительно патриотического направления и поместить в ней целый ряд острых, даже язвительных статей против анутов… Но господь не допустит, чтобы дело -дошло, и до этого! – сокрушенно качая головой, сказал министр и принялся креститься, шепча молитвы своими бледными, сухими губами. Должен сознаться, что блаженное религиозное чувство отнюдь не коснулось меня, но компании ради и я начал креститься, думая при этом: “Поразительная страна! Гибнут люди, а военный министр составляет молитвы и мечтает об основании патриотической газеты! Армия у них дисциплинированная и храбрая, что доказано столькими войнами; так почему же не вывести части на границу и не предотвратить опасность, которую представляют анутские отряды?”

– Может быть, вас удивляет мой план? – прервал мои мысли министр.

– Действительно удивляет! – невольно признался я и тут же пожалел о своей неосторожности.

– Вы, дорогой мой, плохо разбираетесь в делах. Для нас главное не страну защитить, а как можно дольше удержать власть в своих руках. Бывший кабинет продержался два месяца, а мы правим всего лишь две-три недели. И вдруг так позорно пасть! Положение наше ненадежное, и мы должны принять все меры, чтобы продержаться как можно дольше.

– А что вы делаете?

– Делаем то, что делали и до нас! Устраиваем каждый день сенсации, праздники; теперь, когда дела наши плохи, надо будет придумать какой-нибудь заговор. В нашей стране это нетрудно. А главное, люди привыкли к этому, и когда мы на несколько дней задерживаемся с этим вернейшим средством укрощения оппозиции, и кругом водворяется раболепная тишина, они с удивлением спрашивают: “Что это? Разве не вскрыто, никакого заговора?” Поэтому армия и нужна нам для внутренних дел, организации сенсаций, праздников и заговоров. Э, сударь мой, то, что гибнут люди, – дело второстепенное, главное для меня – выполнить нечто более настоятельное и важное, чем это явное сумасбродство сражаться с анутами. Ваше мнение не оригинально, на мой взгляд; так думают, к сожалению, и наши офицеры и наши солдаты; но мы, члены нынешнего кабинета, смотрим на вещи куда глубже и трезвее!

– Но разве может быть у армии более важное назначение, чем защита родины, защита семей, страдающих от иноземного насилия? Ведь и южные округа посылают в армию своих сыновей, и посылают охотно, видя в ней свою опору, – сказал я довольно раздраженно, хотя этого совсем не следовало делать; вот ведь приспичит человеку что-то сказать или сделать, словно его муха какая укусит.

– Вы думаете, сударь, что у армии нет более важного назначения? – спросил господин министр тихим, даже печальным голосом, укоризненно качая головой и окидывая меня с головы до ног уничижающим взглядом. – Вы так думаете? – повторил он с болезненным вздохом.

– Но, прошу вас… – начал я; кто знает, что я хотел сказать, так как я и сам этого не знал, но министр прервал меня, задав мне вопрос повышенным тоном:

– А парады?

– Какие парады?

– Неужели и об этом надо спрашивать? Такое важное для страны мероприятие! – рассердился смиренный и набожный господин министр.

– Простите, я этого не знал.

– Не знали?!. Как же так! Я все время вам твержу, что нужны сенсации, праздники, парады. А как при этом обойтись без армии? Сейчас в этом ее основная задача. Пусть себе нападают вражеские отряды, это не так уже важно; главное, чтобы мы под звуки труб маршировали по улицам; ну, а если внешняя опасность для страны увеличится, то соответствующие меры должен будет принять министр иностранных дел, если, разумеется, он не окажется в это время занятым домашними делами. У него, бедного, много детей, но наше государство не оставляет без внимания своих заслуженных деятелей. Его сыновья, знаете ли, очень плохо учатся, и, конечно, их взяли на казенное содержание. Это сделали прежде всего. Да и о девочках государство позаботится так или иначе; можно подготовить им приданое за государственный счет или предоставить молодому человеку, пожелавшему жениться на дочери министра, большой пост, которого он при других обстоятельствах не получил бы.

– Как это замечательно, когда так ценятся заслуги!

– Мы единственные в этом отношении, равных нам нет! Какой бы министр ни был, хороший ли, плохой, благодарное отечество всегда заботится о его семье. У меня, например, нет детей, так государство взяло на свой счет обучение живописи моей свояченицы.

– У вашей свояченицы есть талант?

– До сих пор она ничего не рисовала; но, кто знает, может быть, ее ждет успех. С ней поедет и ее муж, которому также назначена стипендия. Он человек серьезный и трудолюбивый, и мы многого ждем от него.

– Они еще молоды?

– Да, еще молодые, крепкие; свояченице моей пятьдесят четыре года, а мужу ее около шестидесяти.

– Он, видимо, занимается наукой?

– О, еще как! Вообще-то он лавочник, но романы читает охотно, а газеты, как говорится, просто проглатывает. Он читает все наши газеты, а фельетонов и романов разных прочел свыше двадцати. Мы послали его изучать геологию.

Господин министр замолчал и принялся глубокомысленно перебирать висящие у него на сабле четки.

– Вы, господин министр, упомянули о сенсациях, – сказал я, чтобы вернуть его к прежней теме, так как меня вовсе не интересовали ни свояченица, ни ее муж.

– Да, да, вы правы, я увлекся второстепенными вещами. Вы правы. Мы подготовили крупную сенсацию, которая будет иметь большое политическое значение.

– Чрезвычайно важную, должно быть? А мне не удастся ничего узнать, прежде чем это произойдет? – полюбопытствовал я.

– Почему же нет, пожалуйста. Все уже объявлено народу, и он готовится к торжествам по поводу этого важного события.

– Вашу страну ждет счастье?

– Редкостное счастье. Весь народ ликует и с восхищением благодарит правительство за мудрую и патриотическую политику. В нашей стране только и говорят и пишут что о предстоящем радостном событии.

– Вами уже подготовлены все меры, обеспечивающие это событие?

– Мы еще основательно не думали на этот счет, но не исключена возможность, что какой-нибудь счастливый случай как раз и подвернется. Вы, наверное, знаете старую-престарую сказку о том, как правительство объявило недовольному народу, что скоро появится великий Гений, настоящий Мессия, который спасет страну от долгов, плохого управления и всяких зол и бед и поведет народ по лучшему пути к счастливому будущему. Народ, раздраженный и недовольный плохой земной властью и порядками, успокоился, и повсюду началось веселье… Разве вы никогда не слышали этой старой сказки?

– Нет, но она очень интересна. Скажите, пожалуйста, что же было дальше?

– Как я уже сказал, в стране наступило ликованье. Собранный на великий общий сбор народ решил приобрести на богатые пожертвования большие поместья, построить многочисленные дворцы, на которых было бы написано: “От народа великому Гению и Избавителю!” За короткое время все было сделано, все подготовлено, оставалось только ждать Мессию. Больше того, открытым всеобщим голосованием народ выбрал даже имя своему спасителю.

Господин министр остановился и вновь принялся неторопливо перебирать четки.

– И Мессия явился?

– Нет.

– Совсем?

– По-видимому, – равнодушно сказал министр, как-то сразу охладев к этой сказке.

– Почему?

– А кто его знает!

– И ничего важного так и не случилось?

– Ничего.

– Странно!

– Вместо Мессии в тот год выпал крупный град и погубил все посевы! – смиренно произнес министр, рассматривая свои янтарные четки.

– А что же народ?

– Какой?

– Да народ, о котором рассказывается в этой увлекательной сказке?

– Ничего!

– Как ничего?

– А что?.. Народ как народ!

– Это просто поразительно.

– Ха, если хотите знать правду, то народ все-таки имел от этого выгоду.

– Выгоду?

– Ну да!

– Не понимаю!

– Очень просто… Хоть несколько месяцев народ жил в радости и счастье!

– А ведь это правда! – смутился я оттого, что не догадался сам.

Мы еще поговорили о том о сем, и между прочим господин министр упомянул, что в связи с ожидающимся радостным событием, о котором шла речь, в один день произведут в генералы еще восемьдесят человек.

– А сколько их сейчас?

– У нас их, слава богу, достаточно, но мы должны увеличивать их количество для престижа страны. Вы только вдумайтесь: восемьдесят генералов в один день.

– Это внушительно.

– Еще бы! Главное – как можно больше помпы и шума!

(Далее)