Tag Archive | вожд

Вождът (3/3)

(предишна страница)

Така измина първият ден, а със същия успех протекоха още няколко дни. Не се случи нищо по-значително. Натъквала се само на дребни препятствия: някои попаднаха в един хендек, други — в трап, едни се натъкнаха на стобор, други се убодоха на трън, няколко души си изпотрошиха кой крак, кой ръка, имаше и счупени глави, но всички тия несгоди се търпяха. Някои старци умряха, но те си бяха и стари. „Щяха да умрат и в къщи, ако бяха останали там, камо ли по пътя?“ — каза оня оратор и окуражи народа да върви по-нататък. Няколко деца на годинка-две също отидоха, но родителите им стегнаха сърце — е, божа воля, — а и скръбта е по-малка, колкото са по-малки децата. „Това е по-малка скръб, отколкото, не дай боже, да загубиш рожба, отрасла за женитба. Щом така е писано, по-добре да стане по-рано, защото скръбта е по-малка“ — утешаваше ги пак оня оратор. Мнозина куцаха и се олюляваха, някои бяха увили главите си с кърпи и сложили студени компреси по цицините си, някои ходеха с превързани ръце: всички бяха окъсани и оголели, парцали висеха от дрехите им, но все пак вървяха щастливо напред и само напред. Биха понасяли по-леко всичко това, ако често не ги измъчваше и глад. Но трябваше да се върви напред.

Един ден се случи нещо по-важно.

Вождът вървеше напред, а с него — най-смелите. (Те бяха е двама по-малко. Не се знаеше къде са изчезнали тези двама. Общо мнение бе, че са изменили и избягали. Веднаж оня оратор говори дори за тяхното срамно предателство. Малцина бяха ония които смятаха, че са пропаднали из пътя, но си мълчеха, не казваха мнението си, за да не плашат хората.) След първите вървяха останалите. Изведнаж пред тях се изпречи огромени дълбок каменист дол — същинска бездна. Брегът беше така стръмен, че никой не смееше да направи нито крачка напред. Дори смелите спряха и погледнаха вожда. С наведена глава, намръщен и замислен, той мълчеше и смело вървеше напред, удряйки с тояжката по своя стар обичай пред себе си ту; вляво, ту вдясно, а това, както казваха мнозина, го правеше още по-величествен. Той не погледна никого, нищо не каза, на лицето му не се забеляза никаква промяна, нито следа от страх. Вече наближаваше бездната. Дори и най-храбрите между храбрите пребледняха и лицата им станаха бели като платно. Но никой не смееше да обели нито дума на мъдрия, твърд и храбър вожд. Още две крачки и вождът бе на ръба на бездната. В смъртен страх, с опулени очи всички се стъписаха и тъкмо най-храбрите искаха да задържат вожда, та макар и да нарушат дисциплината, той направи още една крачка, след това втора и се сгромоляса в пропастта.

Настъпи бъркотия, писъци, врява, страх обхвана хората. Някои даже започнаха да бягат.

— Спрете, къде хукнахте, братя? Така ли се изпълнява дадена дума? Ние трябва да вървим напред след тоя мъдър човек, защото той знае какво прави; да не е луд да погуби себе си! Напред, след него! Това е най-голямата, но може би и последната опасност и пречка! Кой знае дали тук, зад тая бездна, не се намира прекрасната плодородна земя, която господ ни е определил? Само напред, защото без жертви нищо не се постига! — Говорейки така, ораторът направи две крачки напред и изчезна в бездната. След него тръгнаха най-смелите, а след тях се втурнаха всички.

По стръмния бряг на тоя огромен дол екнаха ридания, охкания, тътнеж. Човек би казал, че от тая бездна никой не може да излезе жив, а още по-малко здрав и читав. Но жилава е човешката природа! Вождът имаше такъв невиждан късмет, че при падането се задържа както винаги за някакъв храсталак, не се нарани и успя да се измъкне полека и да излезе на баира.

Докато долу ехтяха ридания, писъци, глухи пъшкания, вождът седеше неподвижен. Само мълчеше и мислеше. Някои от пребитите долу, разсърдени, започнаха да го псуват, но той не обръщаше внимание и на това.

Ония, които се бяха търкулнали по-щастливо и се бяха закачили за храсталак или дърво, започнаха с мъка да излизат от пропастта. Един счупил крак, друг ръка, трети глава и кръв струи по лицето му. Така или иначе, никой не беше здрав, освен вожда; Гледаха го сърдито, накриво, пъшкаха от болки, а той дори глава не повдигаше. Мълчеше и мислеше като всеки мъдрец.

Измина още време. Броят на пътниците все намаляваше и намаляваше. Всеки ден завличаше по някого; някои се отказваха и се връщаха обратно.

От голямата тълпа хора останаха само двадесетина души. Отчаяние и съмнение се четеше, на всяко измършавяло и изнемощяло от напрежение и глад лице, но никой вече не говореше. Мълчеха всички като вожда си и вървяха. Дори и онзи разпален оратор клатеше с отчаяние глава. Тежък беше тоя път!

От ден на ден и техният брой започна да намалява. Останаха само десетина души. Лицата им бяха още по-отчаяни, а из целия път вместо разговори се чуваха стонове и охкане.

Сега приличаха повече на изроди, отколкото на хора. Вървяха с патерици, с превързани ръце, отпуснати в завързаните за врата кърпи, по главите на всички превръзки, компреси. И дори да желаеха да понесат нови жертви, не можеха, защото по телата им вече нямаше здраво място за нови рани.

И най-смелите, и най-силните изгубиха вече вяра и надежда, но все пак вървяха по-нататък, т. е. влачеха се по някакъв начин с тежки усилия, със стонове и пъшкане. Какво друго им оставаше — връщане назад нямаше? Та затова ли бяха тия жертви, за да се откажат от пътя?

Стъмни се. Хората се люшкаха така на патерици и изведнаж забелязаха, че вождът го няма пред тях. Направиха още по една крачка и отново паднаха всички в друга пропаст.

— Ох, майчице — крака ми!… Леле, майчице мила, ръката ми!… Ох, ох… — отекваха охканията, а след това се чуха само стонове и пъшкане. Един глас дори напсува главния вожд и замлъкна.

Когато се съмна, вождът седеше също така както в деня, когато го избраха за вожд. По него не личеха никакви промени.

От пропастта се измъкна ораторът, а след него още двама. Огледаха се наоколо, обезобразени и окървавени, за да видят колко са останали, но бяха само трима. Смъртен страх и отчаяние изпълниха душите им — местността непозната, само баири, гол камък и никъде път. Още преди два дни изоставиха пътя зад себе си. Вождът ги водеше така.

Спомниха си за толкова другари и приятели, за толкова близки, загинали по тоя чуден път, и ги обзе тъга, по-силна от болката в осакатените им крайници. Със собствените си очи гледаха собствената си гибел.

Ораторът се доближи до вожда и започна да приказва с изнемощял, треперещ глас, пълен с болка, отчаяние и горчивина:

— Накъде ще вървим?

Вождът мълчеше.

— Накъде ни водиш и къде ни доведе? Ние ти се доверихме заедно със семействата си и тръгнахме след теб, оставяйки къщите си и гробовете на нашите деди, за да се спасим от гибел в оня неплодороден край, а ти още повече ни опропасти! Двеста семейства тръгнаха след теб, а преброй ни сега да видиш колко сме останали.

— Та нима не сте всички? — процеди вождът, без да вдигне глава.

— Защо питаш? Подигни си главата, погледни, изброй ни колко сме останали по този нещастен път! Погледни как изглеждаме и ние, тези, които останахме. По-добре да не бяхме останали такива осакатени.

— Не мога да погледна! — отвърна вождът.

— Защо?

— Сляп съм.

Настъпи тишина.

— Да не си изгубил зрението си из пътя?

— Сляп съм от рождение.

Тримата отчаяно наведоха глави.

Есенният вятър със страшна сила бучеше в планината и носеше увехнали листа; баирите бяха обвити в мъгла, а в студения влажен въздух шумоляха крилете на гарвани и се носеше зловещо грачене. Слънцето се бе скрило в облаците, които се търкаляха и бързаха някъде нататък, нататък.

Тримата се спогледнаха, смъртно, изплашени.

— Накъде сега? — процеди един с глас като от гроба.

— Не знаем!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Вождът (2/3)

(предишна страница)

На другия ден се събраха всички, които имаха смелостта да тръгнат на далечен път. На определеното място дойдоха повече от 200 семейства. Малцина останаха да пазят старото огнище.

Тъжно бе да се гледа това множество бедни хора, които непоносимата мизерия гонеше от земята, където се бяха родили и където бяха гробовете на техните деди и прадеди. Лицата им бяха кокалести, изнемощели, загорели от слънцето; неволята на дълъг низ трудни години бе оставила следите си по тях и им бе дала израза на мъка и горчиво отчаяние. Но в тоя момент в техните очи се отразяваше първата искрица на надеждата, но заедно с нея — и тъга по напуснатите родни огнища. Капваше някоя сълза по набръчканото лице на някой старец, той въздъхваше отчаяно, поклащаше глава, изпълнен с някакво предчувствие, и с радост би останал още някой ден тук, за да остави костите си в тия скали, отколкото да търси по-добра родина. Много от жените плачеха с глас и се прощаваха с умрелите, чиито гробове напускаха. Мъжете се дърпаха да не би и те да се размекнат и викаха: „Добре, искате ли още да гладуваме в този проклет край и да живеем в схлупените къщурки?“ Но и самите те биха искали просто да вземат със себе си, ако можеше по някакъв начин, целия тоя проклет край и бедните къщурки.

Вдигаше се шум и врява както във всяка тълпа. И мъжете, и жените бяха неспокойни, а и децата, които майките носеха на гърба си в цедилници, удариха на плач. Даже добитъкът стана неспокоен. Наистина хората имаха малко добитък, но все се намираше по някоя кравичка, по някое слабо, рошаво конче с голяма глава и дебели крака, което сега бяха натоварили с какви ли не черги, торби или пък с по два чувала, сложени напряко на самара, та то, горкото, се огъваше под тежестта, но все пак понасяше всичко, макар че от време на време изцвиляваше. Някои пък бяха натоварили магарета. Дечурлигата водеха кучета, вързани на синджири. Така че наоколо кънтяха разговори, викане, псувни, плач, лай, ридания, дори едно магаре на два-три пъти изрева, но вождът не обели нито дума, като че ли цялата тази тълпа и нейната врява хич не го засягаха. Същински мъдрец!

Той седеше все така с наведена глава, мълчеше и мислеше, само от време на време плюеше — това бе всичко. Но точно поради това му държане популярността му бе пораснала толкова много, че всеки беше в състояние да се хвърли след него, дето се казва, и в огън, и във вода. Между много от хората можеше да се чуе горе-долу такъв разговор:

— Ех, щастливи сме, че намерихме такъв човек. Ами ако бяхме тръгнали без него, не дай боже, тежко ни и горко, щяхме да пропаднем. Това е ум, братко мой! Само мълчи, дума още не е проговорил! — каза един и погледна своя вожд със страхопочитание и гордост.

— Какво има да приказва? Който приказва, той малко мисли. Мъдър човек, разбира се, само мълчи и мисли нещо!… — добави друг и погледна и той вожда със страхопочитание.

— Е, то не е и лека работа да водиш толкова хора. И трябва да мисли, щом се е заел с такава голяма длъжност! — пак се обади първият.

Дойде време за тръгване. Почакаха малко да не би още някой да се реши да тръгне с тях, но понеже това не стана, не биваше повече да се бавят.

— Ще тръгнем ли? — запитаха вожда.

Той стана, без да проговори нито дума.

Около вожда веднага се насъбраха най-смелите хора, за да се намират под ръка в случай на нещастие и да го пазят при опасност.

Вождът, сериозен, намръщен, с наведена глава, направи няколко крачки, размахвайки с достойнство тояжката пред себе си, и тълпата тръгна след него, като извика няколко пъти: „Ура“! Вождът направи още няколко крачки и се блъсна в оградата на общинското здание. Тук, разбира се, спря, а след него спря и тълпата. Той поотстъпи малко и удари два-три пъти с тояжката си по оградата.

— Какво да правим? — попитаха хората.

Вождът мълчеше.

— Как какво ще правим? Събаряй оградата! Това ще правим. Не виждаш ли, че човекът дава знак с тояжката си какво трябва да правим — извикаха ония, дето бяха до вожда.

— Ето там има врата, има врата! — викаха децата и сочеха вратите, които се намираха на отсрещната страна.

— Шт… мирувайте, деца!

— Ох, господи, какво става? — кръстеха се някои от жените.

— Не дрънкайте, вождът знае каквото трябва. Да съборим оградата!

Оградата бързо бе съборена, като че ли никога не е съществувала.

И така групата продължи.

Не изминаха нито сто крачки, а вождът попадна в голям трънак и се спря. След като с мъка излезе оттам, започна да удря с тояжката си наляво и надясно. Всички чакаха.

— Какво стана пак? — викаха отзад.

— Да вървим през трънака — отговориха пак тия около вожда.

— Ето има път зад трънака, пътят е зад трънака! — викаха децата, а и много възрастни от задните редици.

— Ето пътя, ето пътя! — ругаеха гневно ония около вожда. — Кой знае къде води той, слепци такива! Не могат всички да командват! Вождът знае къде е по-добре и по-пряко. Да разчистим трънака!

Започнаха да разчистват.

— Тюх, да му се не види макар — викаше някой, в чиято ръка се бе забил трън или го бе ударил някой шип по лицето.

— Няма, брате, нищо без мъка. Трябва да се помъчим, ако искаме да успеем — отвръщаха на това най-куражлиите.

След много труд разчистиха трънака и продължиха по-нататък.

Вървяха така известно време и се натъкнаха на някакъв стобор.

Събориха и него и продължиха пътя си.

Малко път изминаха тоя ден, защото трябваше да преодоляват още няколко по-малки, подобни препятствия, а храната им беше слаба. Някои бяха взели сух хляб и малко сол, други само хляб, за да могат горе-долу да залъжат глада, а някои нямаха и хляб. Слава богу, че беше лято и тук-таме можеше да се намери някоя и друга овошка.

Изминаха така през първия ден малко път, но бяха много изморени. Нямаше големи опасности, пък и нещастия не се случиха. Разбира се, при едно такова голямо пътешествие трябва да се смята за дреболия, че една жена си беше убола лявото око на трън и го превърза с влажна кърпа, едно дете беше ударено от прът по краченцето, та куцаше и пищеше, един старец се спъна на шип, изкълчи си крака, та му сложиха скълцан кромид — той геройски понасяше болките и вървеше по-нататък след вожда, подпирайки се с тояжка. (Впрочем мнозина говореха, че тоя чичо лъже, че си е изкълчил крака и се преструва, за да се върне обратно.) При последна сметка малцина бяха ония, които не се набодоха на трън или не си издраскаха лицето. Мъжете понасяха всичко геройски, жените проклинаха часа, в който тръгнаха, а децата, както всички деца — плачеха, защото не можеха да си представят колко богато ще бъдат възнаградени мъките и болките им.

За преголямо щастие и радост на всички на вожда не се случи нищо. Да си кажем правичката, него най-много го пазеха, но имаше си човекът и късмет.

При първата почивка се помолиха и благодариха на бога, че през първия ден пътуваха благополучно и че с вожда не се случи никакво, дори най-малко нещастие. След това взе дума един от групата на най-смелите. По лицето му се виждаха драскотини от шиповете на храстите, но той не искаше и да знае.

— Братя! — започна той. — Ето, слава богу, вече измина благополучно един ден. Пътят не е лек, но ние трябва геройски да преодолеем всички препятствия, тъй като знаем, че този тежък път ни води към нашето щастие. Нека бог ни пази вожда от всяко зло, за да ни води и по-нататък все така успешно!

— Ако така продължи, утре ще загубя и другото си око… — сърдито промърмори оная жена.

— Ох, крака ми — провикна се чичото, окуражен от забележката на жената.

Децата вече постоянно пъшкаха и плачеха, та майките едвам ги умиряваха, за да се чуят думите на оратора.

— Да,ще изгубиш и второто си око — разгорещи се ораторът, — нека да ги загубиш и двете. Нищо не е една жена да загуби очите си за такова велико дело. Срамота е, че се оплакваш. Мислиш ли ти за доброто и щастието на своите деца? Ако половината от нас загинат за това дело — пак е нищо. Ех, голяма работа, едно око. За какво са ти очите, когато има кой да гледа вместо нас и да ни води към щастие? Нима заради твоето око и крака на чичото ще се откажем от това благородно начинание?

— Чичото лъже, чичото лъже! Преструва се, за да се върне — чуха се гласове от всички страни.

— Който не иска да върви, братя — започна пак ораторът, — нека да се върне, а не да хленчи и разстройва другите. Що се отнася до мен, аз ще вървя след тоя мъдър вожд, докато ми стигат силите!

— Всички ще вървим, всички до един, докато сме живи!

Вождът мълчеше.

Хората пак започнаха да го поглеждат и да си шепнат:

— Само мълчи и мисли!

— Мъдър човек!

— Погледни какво чело има!

— И винаги е намръщен.

— Сериозен.

— Куражлия е — по всичко личи!

— Куражлия остави го: огради, стобори, тръне — всичко чупи. Както си е намръщен, току удари с тояжката си и нищо не говори, а ти се чуди какво да правиш.

(следваща страница)

Вождът (1/3)

— Братя и другари, изслушах всички речи и ви моля сега вие да ме изслушате. Всичките ни разговори и приказки нищо не струват, докато седим в тоя неплодороден край. Тези каменища и пясъци не са раждали дори през дъждовни години, а камо ли в такава суша, каквато вероятно никой не помни.

— Докога ще се събираме само така и ще си хабим думите? Добитъкът ни измря от глад, а още малко и децата ни ще почнат да мрат заедно с нас. Ние трябва да намерим друг изход, по-добър и по-разумен. Мисля, че е най-добре да напуснем този неплодороден край и да тръгнем из белия свят, за да потърсим по-добра и по-плодородна земя, защото така вече не може да се живее!

Така говорел някога на едно сборище с изнемощял глас един от жителите на някакъв си неплодороден край. Къде и кога е станало това, смятам, че не засяга нито вас, нито мен. Главното е вие да ми вярвате, че това е станало някъде и някога в някаква страна и това е достатъчно. Впрочем някога смятах, че цялата тая история аз сам съм я измислил, но малко по малко се освободих от това страшно заблуждение и вече съм твърдо убеден, че всичко, което сега ще ви разкажа, е станало и е трябвало някога и някъде да стане и че аз никога и по никакъв начин не съм могъл да го измисля.

Присъствуващите на сборището, с бледи изпити лица, с тъпи, мътни, блуждаещи погледи, с ръце в поясите, сякаш се съживиха при тези мъдри думи. Всеки вече си представяше, че се намира в някакъв вълшебен, райски кът, където непосилният и мъчителен труд се възнаграждава с изобилна жътва.

— Така е, така е!… — зашумяха изнемощели гласове от всички страни.

— Б-л-и-з-к-о ли е?… — дочу се провлечен шепот от един ъгъл.

— Братя — започна отново един с малко по-силен глас. — Ние трябва веднага да приемем това предложение, защото така вече не може да се живее! Работили сме и сме се мъчили, но всичко е отивало на вятъра! И от залъка си сме късали, за да засеем, но прииждали са води и са завличали от баирите и земята, и семето, докато остана само гол камък. Ще останем ли вечно тук да работим от тъмно до тъмно, за да бъдем пак гладни и жадни, голи и боси?… Трябва да тръгнем и да потърсим по-добра и по-плодородна земя, която ще награди с богат плод непосилния ни труд.

— Да тръгнем, веднага да тръгнем, тук вече не се живее — чу се шепотът на много гласове и народът тръгна нанякъде без да мисли.

— Спрете, братя, накъде отивате? — пак започна първият оратор. — Трябва да вървим, но така не може! Ние трябва да знаем къде отиваме, инак може да попаднем на още по-голямо зло, вместо да се спасим. Аз предлагам да си изберем вожд, когото всички да слушаме и който ще ни води по правия, най-добрия и най-прекия път.

— Да изберем, веднага да го изберем!… — долетя от всички страни.

Чак сега започна препирня, същински хаос. Всеки говорехме и никой никого не слушаше, нито можеше да чуе. След това за-почнаха да се отделят на групички и да си шепнат нещо помежду си, но и групичките се разпръснаха. Хората се хващаха за ръка двама по двама и си говореха и доказваха нещо един на друг. Всеки дърпаше другия за ръкава и слагаше шепата си на устата му. После пак се събираха всички и пак всички говореха.

— Братя — прогърмя изведнаж един по-силен глас и заглуши останалите прегракнали, тъпи гласове. — Така нищо не можем да направим. Всички приказваме и никой никого не слуша. Да си изберем вожд! Но кого ли бихме могли да изберем между нас? Ко6й от нас е пътувал, за да познава пътищата? Всички ние добре се познаваме и пръв аз със своите деца не бих се доверил нито на един човек от това сборище. Но кажете ми, кой познава онзи пътник там, който от сутринта седи на сянка край пътя?…

Настъпи тишина; всички се обърнаха към непознатия и започнаха да го измерват от главата до петите.

Непознатият, човек на средна възраст, с мрачно лице, което почти не се виждаше от дългата му коса и брада, седеше, мълчеше както и досега и удряше някак си замислено с дебелата си тояжка по земята.

— Вчера видях тоя същия човек с едно момче. Хванали се за ръце и вървят по улицата. Снощи момчето отиде някъде в селото, а той остана сам!

— Братко, остави тези дреболии и лудории, да не губим време! Който и да е, той е пътник отдалеч, щом никой от нас не го познава, и сигурно добре знае най-прекия и най-добрия път, за да ни поведе. По моя преценка изглежда, че е много умен човек, защото постоянно мълчи и мисли. Ако беше някой заплес, досега вече десет пъти да е дошъл при нас или да е започнал разговор с някого, а той толкова време седи сам-самичък и непрекъснато мълчи.

— Разбира се, мълчи човекът и мисли нещо. Не може да бъде другояче, по всичко личи, че е твърде умен — казаха в заключение останалите и пак започнах да разглеждат чужденеца. Всеки откри в него и във външността му по някое блестящо качество, по някое доказателство за необикновено големия му ум.

След кратки разисквания всички се съгласиха, че най-добре би било да помолят този пътник, когото, както се казва, сам господ им бе изпратил, да ги поведе по света, за да търсят по-добър край и по-плодородна земя, да им бъде вожд, а те да го слушат и да му се подчиняват.

Избраха помежду си десет души да отидат при чужденеца и да му изложат съображенията на събранието, да му разкажат за тяхното бедствено положение и да го помолят да се съгласи да им стане вожд.

Отидоха тия десет души, поклониха се смирено пред мъдрия чужденец, и един от тях започна да говори за неплодородната земя в техния край, за сушавите години, за бедственото положение, в което се намират, и завърши така:

— Това ни принуждава да напуснем своя край и домовете си и да тръгнем по света, за да търсим по-добро отечество. И точно сега, когато ни дойде на ума тази щастлива мисъл, сякаш сам господ се смили ндд нас и ни изпрати тебе, премъдри и достойни чужденецо, за да ни поведеш и спасиш от мизерията. От името на всички жители ние те молим да ни станеш вожд и където ни поведеш, ние сме след теб! Ти познаваш пътищата, вероятно си и роден в по-щастливо и по-добро отечество. Ние ще те слушаме и ще се подчиняваме на всяко твое нареждане. Искаш, ли, мъдри чужденецо, да спасиш толкова души от гибел, искаш ли да ни станеш вожд?

През цялото време, докато продължаваше това покъртително слово, мъдрият чужденец не вдигна глава. Остана докрай в същото положение, в което го бяха заварили: с наведена глава, намръщен, мълчи, тупна с тояжката си по земята и мисли. Когато словото свърши, той, без да променя положението си, късо и тихо изфъфли през зъби:

— Искам!

— Можем ли тогава да тръгнем с теб да търсим по-хубав край?

— Можете! — продължи мъдрият чужденец, без да вдигне глава.

Настъпи въодушевление, чуха се възгласи на благодарност, но мъдрецът не пророни нито дума повече.

Известиха на всички за щастливия изход на мисията, като поясниха, че чак сега са разбрали какъв велик ум се крие в този човек.

— Не се и помръдна от мястото си, и главата си не дигна поне да види кой му говори. Само мълчи и мисли; на всички наши речи и благодарности отвърна само с две думи — разказваше един.

— Същински мъдрец!… Изключителен ум!… — викаха весело от всички страни, твърдейки, че самият господ го е изпратил като ангел от небето, за да ги спаси. Всеки беше твърдо убеден в успеха при наличността на такъв вожд и нищо на света не би могло да го разубеди.

И така решиха да тръгнат още утре призори.

(следваща страница)