Tag Archive | власт

Закон за премахване на страстите

Ние сърбите, слава на милостивия бог, свършихме всичките си работи и сега можем ей така в безделие да се прозяваме до насита, да дремем, да се излежаваме и спим и когато и това ни дотегне, на шега да надзърнем и видим какво става по другите нещастни страни. Казват — опазил ни бог от такава напаст и далеч от нас тая беда! — има страни, където хората постоянно се бият, проливат кръвта си за някакви права, за някакви свободи и лична безопасност. Да му настръхне кожата на човек, като помисли за такива нещастници, които още не са оправили своите домашни работи, докато ние стигнахме дори дотам, да оправяме Китай и Япония. От ден на ден отиваме все подалече от нашата страна и ако продължи така, нашите журналисти ще започнат да изпращат дописки от Марс, Меркурий или в краен случаи от Луната.

И аз съм син на този щастлив народ и ето искам, за да угодя на модата, да ви разкажа за една далечна, много далечна извъневропейска страна и какво е станало в нея отдавна, много отдавна.

Не се знае къде точно е била тази страна, нито как се е казвал народът ѝ, но по всичко изглежда, че не е била в Европа, а народът може да се нарече с каквото и да е име, но не и сърби. С това са съгласни всички по-стари историци, а новите може да твърдят и обратното. Впрочем това не е наша работа и аз я отминавам, въпреки че ще изменя на обичая, според който трябва да говорим за това, което не разбираме, и да вършим онова, което не можем.

Знае се със сигурност, че този народ е бил много покварен и лош, пълен с пороци и лоши страсти и затова ще ви позанимая с него в това разказче.

Разбира се, скъпи читатели, вие няма да повярвате веднага, че някога са съществували такива покварени хора, но знайте, че аз пиша всичко това въз основа на стари записки, с които разполагам.

Ето в точен превод няколко донесения до различните министри:

„Земеделецът Н. Н. от Кар, днес след оран се отби в механата, пи кафе и страстно чете вестника, в който се нападат днешните министри…“

„Учителят Т… от Борк, щом излезе от училище, събира около себе си селяни и ги наговаря да основат певческо дружество. Освен това този учител играе на челик с чираците, а с учениците — на копчета и затова е много вреден и опасен. Чел е на някои селяни книги и им предлагал да ги купуват. Това зло не може да се понася, защото той развращава цялата околност и подмята, че мирните и честни граждани уж искат свобода, а всъщност той непрекъснато говори, че свободата е по-сладка от всичко. Страстно пуши и плюе, когато пуши.“

„Свещеникът Д… от Сор, след богослужение в храма ходи на политическо събрание в близкия град.“

Ето вижте, какъв ли позор няма по света!

Внимавайте по-нататък:

„Съдията С… днес гласува за общински съвет. Този безсрамен съдия получава опозиционен вестник и страстно го чете. Осмелил се да каже в съда, че в нищо не е виновен един селянин, обвинен за обида и противопоставяне на властта, защото е казал пред свидетели, че няма да купува нищо от дюкяна на кмета Габор. Освен това същият този съдия изглежда замислен, а това е явно доказателство, че е пълен с пороци и сигурно готви някакъв крупен заговор срещу днешния режим. Трябва да бъде обвинен за обида на господаря, защото той и без това не може да бъде приятел на династията, щом като си пие кафето при Моро кафеджията, а дядото на Моро е бил близък побратим на Леон, който вдигна бунта в Ямба срещу дворцовия съветник, дядо на днешния владетел!“

Имало и още по-лоши хора в тази нещастна страна. Четете само това донесение:

„Адвокатът от Тула се застъпи за някакъв бедняк, чийто баща бе убит миналата година. Този адвокат страстно пие бира и ходи на лов и което е още по-лошо — основа някакво дружество за подпомагане на бедните в нашата околия. Той е дързък изверг, който казва, че държавните шпиони са най-лошите хора!“

„Учителят Т… днес е тичал из града различни невъзпитани дечурлига и е откраднал круши от продавачите, а вчера с прашка е мерил гълъби и счупил прозореца на една държавна сграда. Това би могло да му се прости, обаче той ходи на политически събрания, гласува по време на изборите, разговаря с гражданите, чете вестници, говори за държавния заем и прави какви ли не скандали, които вредят на възпитанието!“

„Селяните от Вар започнаха да правят ново училище и както изглежда, ще заразят околността с този порок. Трябва колкото може по-рано да се попречи на това отвратително движение, вредно за държавата!“

„Занаятчиите от Вар основаха читалня и се събират всяка вечер в същата. Тази страст е пуснала дълбоки корени, особено сред младите. По-възрастните възнамеряват освен читалня да основат и занаятчийски пенсионен фонд. Това не бива да се търпи в нашия край, защото предизвиква съблазън във всички честни хора, които не ругаят министрите!… Един занаятчия иска дори разпределение на труда!… Отвратителни страсти!“

„Селяните от Падо търсят общинско самоуправление!“

„Гражданите на Троя искат свобода на изборите!“

„Много тукашни чиновници съвестно изпълняват работата си, а освен това един свири на флейта и познава нотите!“

„Писарят Мирон страстно играе на забавите и яде солени семки с бира. Трябва да се изгони, за да се излекува от тези страсти!“

„Учителката Хела купува всяка сутрин цветя и така съблазнява цялата околност. Не може да се покася, защото ще ни поквари младежта.“

Кой ли би могъл да изброи всичките омразни страсти на този нещастен народ? Достатъчно е да се каже, че е имало десет добри и честни хора в цялата страна, а всичко останало — и мъжко и женско, и старо и младо — покварено, както казват, до мозъка на костите.

Какво мислите, как са се чувствували тези десетина добри и честни хора в тази покварена страна?… Тежко, много тежко.

И най-вече поради това, че трябвало да гледат гибелта на своята родна земя, която тъй жарко обичали. От грижа не спели ни ден, ни нощ: как да поправят своите грешни съграждани, как да спасят своята земя от гибел?

Изпълнени с родолюбив плам, достойнство и благородство, те били готови да понесат всички жертви за щастието на своята родина. И един ден стегнали юнашко сърце, преклонили глава пред волята на горчивата съдба, която им отредила това тежко бреме, и станали министри, като поели върху себе си благородната задача да очистят земята от греховете и страстите.

Учени хора са били, но все пак не било лесно да се изпълни това трудно мероприятие.

Най-после едного от тях, който беше най-глупав (у тоя народ това значи най-остроумен), осенила мисълта да се свика Народното събрание, но в него да решават чужденци. Всички приели тази прекрасна идея и наели на държавни разноски двеста души чужденци и още толкова хванали от ония, които случайно били по това време в тази страна по търговия. Чужденците се противели, но срещу ръжен не се рита!

Така се събрали четиристотин чужденци народни представители да решават различни неща за щастието на страната и да станат изразители на народните въжделения.

След като оправили по този начин работите и намерили достатъчно хора, които нарекли народни представители, веднага обявили и изборите за народни представители. Недейте се учудва на това, защото в тази страна владеел такъв обичай.

Започнали заседанията на Народното събрание. Решавало се, говорело се, дискутирало се… Не е лесно да се свършат такива важни работи. Всичкото било лесно и вървяло бързо, но щом стигнели до страстите, натъквали се на трудности. И така, докато не се намерил някой и предложил да се вземе решение, с което да се премахнат всички страсти в страната.

— Да живее ораторът, да живее! — гръмнали в заседателната зала радостни възгласи от всички гърла.

Всички възторжено приели предложението и решили:

„Народното представителство, като намира, че страстите пречат на напредъка на народа, се вижда принудено да внесе в новия закон и точка, която гласи:

„От днес страстите се спират и се премахват като вредни за народа и страната.“

Не изминало и пет минути от подписването на закона за премахването на страстите, за който знаели само представителите, а да видите какво се случило всред народа, във всички краища без изключение!

Достатъчно е да ви посоча само в превод едно място от записките на един гражданин.

Ето дума по дума тази част от записките:

„…Пушех страстно. Щом се събуждах, веднага се хващах за цигарата. Събуждам се един ден, вземем кутията с тютюна и по обичай свивам цигара. Беше ми някак неприятно (тогава тъкмо онзи представител е внасял своето предложение) и изведнаж почувствувах как ръката ми затрепера и цигарата падна. Погледнах я и плюх с отвращение… „Вече няма да пуша“ — казах си и тютюнът ми се видя така гаден, че не можах да го погледна. Учудих се какво стана изведнаж и излязох на двора, а там какво да видя! Пред вратата моят съсед, закоравял пияница, който не можеше нито час без вино, стои човекът трезвен, гледа надолу и се чеше по главата.

— Ето, донесох виното — каза му прислужникът и както обикновено му подаде шишето.

Моят съсед хвана шишето, треси а го в земята и то се пръсна на сто парчета.

— Ах, че отвратително нещо! — извика той с погнуса, гледайки разлятото вино.

След това помълча доста време и поиска сладко и вода.

Донесоха му, той се почерпи и замина на работа.

Жена му заплака от радост, като видя как мъжът ѝ се е оправил ненадейно.

Един друг, пак мой съсед, който страстно четеше вестници, седеше на отворения прозорец, но и той изглеждаше нещо преобразен и чуден.

— Получихте ли вестника? — попитах го аз.

— Не мога да погледна вече вестник, така отвратителен ми изглежда! Тъкмо мислех да взема да чета археология или гръцка граматика!… — отговори той, а аз отминах и излязох на улицата.

Целият град бе преобразен. Един страстен политик бе тръгнал за политическо събрание. Вървеше си човекът по улицата и изведнаж се обърна и затича обратно, като че ли някой го гони.

Учудих се какво му стана и го попитах защо така внезапно се върна.

— Тръгнах на събрание и изведнаж ми дойде на ум, че е по-добре да си отида в къщи, да поръчам някаква книга за селското стопанство и домашната индустрия, да чета и се усъвършенствувам в работата. Какво ще правя на събрание? — каза той и изтича в къщи да изучава земеделие.

Чудех се и се маех, какво стана изведнаж. Върнах се в къщи и започнах да прелиствам психологията. Исках да прочета мястото за страстите. Натъкнах се на страницата, на която пищеше „Страсти“. Само заглавието останало, а всичко друго избледняло, като че ли никога нищо не е било писано!…

— О, какво е пък това сега, за бога?

В целия град никъде не можеш да намериш лош и пристрастен към някой порок човек, дори и животните станаха по-умни!

Едва на другия ден прочетохме във вестниците постановлението на Народното събрание, че всички страсти се премахват.

— Аха, това било, значи? — извикаха всички. — Ние се чудехме какво става с нас, а то, виждаш ли, Народното събрание премахнало страстите!“

Тези записки са достатъчни да обяснят онова, което е станало всред народа, когато Народното събрание е приело закона за премахване на страстите.

После всички разбрали и учудването спряло, а преподавателите в училищата преподавали на своите ученици за страстите следното:

„Някога в човешките души имало и страсти и те били един от най-уплетените и най-трудни раздели на психологията. Но с решение на Народното събрание страстите били премахнати, така че тази част от психологията вече не съществува, както и страстите в човешката душа. Страстите са премахнати на еди-коя си дата, еди-коя си година.“

— Слава богу, че не трябва да ги учим! — шепнат учениците, доволни от решението на Народното събрание, защото за следващия час трябва да научат само:

„На еди-коя си дата, еди-коя си година, с решение на Народното събрание се премахнаха всички страсти, така че сега вече не се срещат по хората!“

Щом кажат това без грешка и получават отлична оценка.

И така, този народ внезапно се спасил от страстите, поправил се и от този народ според някои предания произлезли ангелите!…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Страдия (11/12)

(предишна страница)

На другия ден чух, че правителството паднало. Навсякъде — по улиците, кръчмите и частните домове, се чуваха весели песни. От всички краища на Страдия започнаха да пристигат делегации, за да поздравят новото правителство от името на народа. Много от вестниците бяха пълни с телеграми и декларации на предани граждани. Всички тия декларации и честитки много си приличаха помежду си. Разликата беше почти само в имената и подписите. Ето една от тях:

 „До председателя на Министерския съвет, господин…

Господин министър-председателю,

Вашият патриотизъм и големите ви дела в полза на скъпото ни отечество са известни в цяла Страдия. Народът в нашия край изпитва огромно задоволство и радост поради Вашето идване на власт, защото всеки е твърдо уверен, че Вие заедно с Вашите другари единствено сте в състояние да изтръгнете страната ни от това мъчително и трудно положение, от мизерията, до която я доведоха Вашите предшественици с лошата си и непатриотична дейност. През радостни сълзи ние извикваме: „Ура!“

От името на петстотин души“

(подпис на един търговец)

Обикновено имаше и такива декларации:

„До днес бях привърженик на миналия режим, но тъй като с идването на власт на новия кабинет се уверих напълно, че предишното правителство е работило във вреда на страната и не единствено сегашният кабинет е в състояние да поведе страната по по-добър път и да осъществи великите народни идеали, заявявам, че от днес с всичките си сили ще помагам на сегашното правителство и че навсякъде ще осъждам предишния прословут режим, от който се гнусят всички честни хора на страната.“

(подпис)

В много от вестниците, в които до този ден четях хвалебствени статии за всяка стъпка на предишното правителство, сега срещах статии, в които най-остро се осъждаше предишното управление, а новото правителство превъзнасяше до небесата.

Когато взех вестниците и прегледах броевете от началото на годината, забелязах, че с идването на всяко ново правителство се повтаря същата история. Всяко ново правителство беше приветствувано по същия начин, като единственото добро правителство, а всяко предишно беше осъждано и наричано предателско, мерзко, вредно, черно, гнъсно.

Едни и същи хора изпращаха и декларациите, и поздравленията към всеки нов кабинет. В делегациите бяха постоянно едни и същи хора.

Особено чиновниците бързаха да заявят на всяко ново правителство, че са му предани. Малцина бяха ония, които не постъпваха така и имаха смелост да рискуват положението и да жертвуват службата си. Такива бяха малко и тях общественото мнение ги смяташе за лоши граждани, защото нарушаваха съществуващия отдавна в Страдия така хубав обичай.

Разговарях с един добър служащ за негов другар, който при идването на новото правителство на власт не искаше да го поздрави, поради което бе уволнен от държавна служба.

— Изглежда умен човек — казах аз.

— Будала! — отговори този студено.

— Аз не бих казал така!

— Оставете го, моля ви се, тоя фантазьор. Предпочита да гладува със семейството си, отколкото да си гледа работата както всички други умни хора.

Когото и да попитах, всички изказваха същото мнение за тази категория хора. Болшинството не само ги съжаляваше, но ги и презираше.

Тъй като новото правителство имаше някои свои неотложни работи, а беше нужно народът чрез своите представители да му гласува пълно доверие и в същото време да осъди дейността на предишното правителство и на Народното събрание, решиха да останат същите народни представители.

Това ме много изненада. По този повод нарочно потърсих един от народните представители и го заговорих:

— Кабинетът без съмнение ще падне, понеже остана същото събрание, нали? — попитах аз.

— Не.

— Добре, но как ще получи правителството доверие от това Народно събрание?

— Ще му го гласуваме.

— Тогава ще трябва да осъдите дейността на предишното правителство, значи, и вашата дейност. Това значи да осъдите собствента си работа!

— Коя наша работа?

— Вашата работа при предишното правителство.

— Ще осъдим по-раншното правителство!

— Добре, но как ще сторите това вие, същите народни представители, които до вчера помагаха на предишното правителство?

— Няма значение.

— Не разбирам!

— Много просто и ясно — каза той равнодушно.

— Чудно.

— Няма нищо чудно. Това трябва някой да го направи, а дали ще бъдем ние или други народни представители — не е важно. На правителството е нужна тази формалност. Тя е въведена вероятно по примера на останалите чужди страни. Всъщност събранието и народните представители у нас вършат само онова, което иска правителството.

— Е, за какво ви е тогава Народното събрание?

— Нали ви казвам: само заради формата, колкото да се каже, че в нашата страна има и Народно събрание и че правителството ни е парламентарно.

— Е, чак сега разбирам! —казах аз, изненадан и смутен още повече от отговора.

И наистина народните представители показаха, че умеят да денят отечеството си, защото за него пожертвуваха дори и личната си гордост и чест.

— Нашите деди жертвуваха живота си за тази страна, нима ние ще се поколебаем да пожертвуваме честта си за нея! — възкликна един от народните представители.

— Точно така е! — долетя от всички страни.

Работата в събранието вървеше бързо.

Най-напред гласуваха пълно доверие на новото правителство и осъдиха работата на предишното. След това правителството внесе предложение да се извършат изменения в някои закони.

Предложението се прие единодушно. Одобриха се и измененията в законите, защото без тези изменения и допълнения те пречеха на няколко роднини и приятели на министрите да заемат в държавния апарат някои по-високи постове.

На края бяха предварително одобрени всичките разходи, които правителството щеше да направи извън бюджета. С това Народното събрание приключи работата си и народните представители, изморени от участието си в държавните дела, се разотидоха по домовете си, за да починат. Членовете на кабинета, след щастливото отстраняване на всички пречки, доволни от пълното народно доверие, организираха тържествена другарска вечеря, за да се отморят във веселие с чаша вино в ръка от тежките грижи около управлението на страната.

(следваща страница)

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)