Tag Archive | Вила

Крали Марко за втори път между сърбите (1/5)

Повече от петстотин години се оплаквахме ние, сърбите: „Ох леле, Косово!“, „Тъжно наше Косово!“, „Леле, Лазо![1]“. Плачехме ние така и се заканвахме през плач на душманите: „Ще направим тъй, ще направим инак.“ Плачехме юнашки и заплашвахме, а душманинът се смееше. По едно време в яда си се сетихме за Марко и започнахме да го зовем да стане от гроба, за да ни защити и да отмъсти за Косово. Така днес, така утре, така всеки час и за що било и не било: „Стани, Марко!“, „Ела, Марко!“, „Виж, Марко, сълзите ни!“, „Леле, Косово“, „Какво чакаш, Марко?“ — че стигнахме чак до безобразничене. Напие се някой в механата и като си похарчи парите, стане му жално за Косово, обхване го някакво героично чувство и започне веднага: „Ох, къде си сега, Марко?“ И това не беше, братко, за ден-два, а продължи повече от петстотин години. На Косово се събра вече цяла река сръбски сълзи, а Марко се въртя в гроба си, обръща се и най-сетне и на него, покойника, му омръзна.

И един ден той отиде направо пред божия престол.

— Какво има, Марко? — пита го добродушно господ.

— Пусни ме, господи, да видя какво правят долу онези мои слепци. Омръзнаха ми тяхната олелия и постоянно вайкане.

— Ех, Марко, Марко — въздъхна господ, — зная аз всичко; ако можеше да им се помогне, аз пръв щях да им помогна.

— Върни ми, господи, само Шарколията и оръжието и ми дай старата сила, па ме пусни да се опитам да направя нещо.

Господ сви рамене и поклати загрижено глава.

— Върви, щом искаш — каза той. — Но няма да излезе нищо добро от тая работа.

И изведнаж, като по чудо, Марко се озова на земята заедно със своя Шарколия.

Обърна се той, разгледа околността, но никак не можеше да разбере къде е. Гледа Шарколията. Да, същият Шарколия! Гледа боздугана, сабята, най-после огледа и дрехите си. Всичко е същото, няма съмнение. Хвана меха. И той е налице, пълен с вино; тук са и провизиите. Всичко го уверява, че той е онзи, предишният Марко, но съвсем не може да се ориентира къде е. Понеже му бе трудно да реши какво да предприеме сега на земята, той първо слезе от Шарколията, върза го за едно дърво, свали меха и започна да пие вино, та да размисли, дето се казва, на спокойствие по-добре върху всичко.

Пие Марко и се оглежда няма ли да види някой познат. В това време край него профуча един човек на велосипед и изплашен от чудния кон на Марко, от дрехите и оръжието му, започна да кара колкото може по-бързо и все се обръщаше да види колко се е отдалечил от опасността. А Марко пък най-много се изплаши от тоя чуден начин на пътуване и помисли, че това е някакъв призрак, но все пак реши да започне бой с това чудовище. Изпи още един леген вино и очите му кръвясаха; даде един леген и на Шарколията, хвърли меха на тревата, смъкна самур калпак над очи и яхна Шарколията, който също гледаше на кръв. Страшно се беше разлютил юнакът и каза на Шарколията:

Ако ми го, Шарко, не достигнеш,
Шарко ле, краката ти ще счупя!

Щом чу такава грозна закана, от каквато на оня свят бе вече отвикнал, Шарколията хвръкна както никога дотогава. Лети той и с коленете си бърше праха по шосето, а стремената му се влачат по земята. Бяга и онзи пред Марко, сякаш има криле, и току се обръща. Гониха се така пели два часа и нито онзи може да избяга, нито Марко да го догони. Както се гонеха, двамата стигнаха до някакъв хан. Марко се изплаши да не му избяга непознатият в някой град, а му беше и омръзнала вече тая гонитба, та се сети за боздугана. Извади го и викна сърдито:

Вила да си, че криле да имаш,
вили тебе да са те кърмили,
че да бе побегнал още лани,
бързи Марко днеска би те хванал!…

Викна това и размаха боздугана, па го хвърли.

Улучен, онзи падна, но и земята не го дочака жив. Марко довтаса до него, извади сабята, па отряза главата му и я сложи в зобницата на Шарколията. Пеейки, той се отправи към хана, а онзи остана да рита край дяволската машинка. (Забравих да кажа, че Марко и нея насече със сабята си, със същата оная сабя, що са я ковали трима ковачи с трима помощници и за една седмица я направили толкова остра, че да може да сече камък, дърво, желязо — с една дума, всичко.)

Пред хана пълно със селяни. Като видяха те какво става и като съгледаха сърдития Марко, писнаха от страх и се пръснаха, кой където му видят очите. Остана само ханджията — тресе се от страх като в силна треска, краката му треперят, очите му изпулени, пребледнял като мъртвец.

Ой те тебе, незнайни, юначе,
чий са тия чисти бели двори?

Незнайният юнак пелтечеше от страх и обясни с голяма мъка, че това е хан и че той лично е ханджията. Марко каза кой е, откъде е, че е дошъл да отмъщава за Косово и да убие турския султан. Ханджията разбра само думите: „Да убия султана“, и все повече го дострашаваше, колкото повече Марко разказваше и разпитваше кой е най-прекият път до Косово и как ще стигне до султана. Говореше Марко, а онзи трепереше от страх и в ума му само едно: „Да убия султана.“ Най-после Марко ожадня и заповяда:

Ой, ханджио, донеси ми вино,
да угася лютата си жажда,
че е жажда гърло пресушила!

При тези думи Марко слезе от Шарколията, върза го пред хана, а ханджията отиде да донесе вино. Върна се оттам, носейки на подноса малка чаша от децилитър. Ръцете му трепереха от страх, виното се плисна от чашата и така той пристъпи към Марко.

Като видя тази малка, мизерна, почти разсипана чаша, Марко помисли, че онзи се шегува с него. Силно се разсърди и удари ханджията е длан по бузата. Удари го така леко, че му разкърти три здрави зъба.

Оттук Марко яхна отново Шарколията и продължи нататък. В това време ония селяни, които бяха избягали, хукнаха направо в околийското, в полицията, да обадят за страшното убийство, а писарят изпрати телеграма до вестниците. Ханджията сложи студен компрес на бузата си, яхна коня и отиде при лекаря, за да вземе свидетелство за тежко нараняване. След това отиде при адвоката, той го разпита подробно за всичко, взе му парите и написа углавна тъжба.

Околийският началник нареди веднага на един писар да вдигне заедно с няколко въоръжени жандарми потеря за залавянето на престъпника и да изпрати телеграма по цяла Сърбия.

На Марко и насън не му минаваше какво му се готви и че вече са подадени две-три страшни тъжби, „надлежно обгербвани“ и с цитати от параграфите за убийство, за тежко нараняване, за обида; след това за „преживян страх“, „изтърпени болки“, „разноски за лекуване“, „еди-колко си обезщетение за прекъсване работа в хана, денгуба, писане на тъжби и такси“. А за разпространяване на обезпокояващи слухове за убийство на султана бе съобщено веднага с шифър на министерството и оттам дойде бърз отговор: „Веднага да се хване този скитник и да се накаже най-строго съгласно законите. Занапред да се следи най-внимателно такива случаи да не се повтарят, тъй като това изискват интересите на нашата страна, която сега поддържа приятелски отношения с турското царство.“

С мълниеносна бързина се разнесе надалеч слухът за страшния човек с чудните дрехи и оръжие и с още по-чуден кон.

От онзи хан Марко се упъти по шосето. Шарколията вървеше бавно, а Марко, облегнат с ръце на седлото, се чудеше как всичко тук се е променило: и хората, и обстановката, и обичаите, всичко, всичко. Тежко му бе, че е станал от гроба. Няма ги вече ония стари другари, няма с кого да пие вино. Хората работят по околните ниви. Слънцето припекло, та мозъкът ти да заври, селяните се навели, работят и мълчат. Той спира край шосето, вика ги, с намерение да попита някого за Косово. Щом го зърват, селяните писват от страх и се пръскат из нивите кой накъде свари. Срещне някого на пътя, човекът се стъписа и спре като вцепенен, изблещи от страх очи, озърне се наляво и надясно и се втурне като луд през хендеците и сговорите. Колкото повече Марко го вика да се върне, толкова по-бързо оня бяга. Разбира се, всеки от изплашените тича право в канцеларията на околийското управление и се оплаква за опит за „убийство“. Пред зданието на околийското се бе насъбрал толкова много народ, че не може да се мине. Пищят деца, плачат жени, вълнуват се мъжете, адвокатите пишат тъжби, пращат се телеграми, обикалят полицаи и жандарми, в казармите свирят тревога, бият камбаните, в църквите се отслужват молебени, да се отърве народът от това нещастие. Разпространил се е слух сред народа, че Крали Марко бил вампирясал и това е хвърлило в ужас и полицаите, и жандармите, дори и самите войници. Къде ще се биеш, братко, с живия Марко, а камо ли като е станал вампир.

(следваща страница)

 

[1] Лазар Хребелянович — последен сръбски владетел преди косовския разгром на сръбската държава, загинал в Косовскня бой. В 1389 година сърбите претърпели поражение в битката срещу турците на Косово поле.

Сон одного министра

Говорят, будто и министры, — да простит мне господь, — люди, как и все прочие. И они могут есть, пить, спать, подобно другим смертным, только вот думать, судя по рассказам, для них затруднительно. Но эта простецкая, низменная способность совсем и не обязательна в их высоком положении.

Господин министр Н. (кому какое дело до его имени) сидел в своем кабинете, утонув в мягком кресле, и поскольку страна бедствовала, он мог мирно и спокойно размышлять о том, какую будет вкушать на ужин стерлядь — печеную на углях или жареную. Так как уже смеркалось, то после долгих колебаний он решил остановиться на первом и поднялся, чтобы немножко пройтись по чистому воздуху, главным образом для поддержания аппетита. И почему бы нет? Говорят, хоть это и неверно (но злые языки болтают и такое), что в стране все развалилось — и просвещение, и народное хозяйство, и финансы, и экономика… Словом, можно перечислять сколько душе угодно, но что касается министерских аппетитов, здесь следует остановиться, — они в полном порядке.

Так вот, господин министр Н. прогулялся, выпил пива, поужинал печеной стерлядкой, запил все превосходным красным вином и, после того как столь добросовестно выполнил свой долг перед родиной, улегся в блаженном состоянии в постель и уснул со счастливой улыбкой на устах, как человек, которого не мучают никакие заботы, не тревожат никакие мысли.

Но сон, не зная, может быть, что господин Н. — министр, осмелился побеспокоить его и перенести в далекое прошлое, во времена его молодости.

И снится ему сон.

Зимняя ночь. Ветер свистит за стеной, а он сидит будто бы в той же самой маленькой сырой комнатушке, где жил учеником. Сидит за своим ученическим столиком. Перевалило за полночь. Правой рукой он подпер голову, а в левой держит книгу, которую только что читал. Перед ним маленькая лампа, в которой уже выгорел керосин, и слабое, едва различимое сквозь закоптелое стекло пламя мигает и дымит, потрескивая. В комнате холодно; он накинул на плечи старое потертое пальтишко. Сидит неподвижно, взгляд прикован к одной точке, а мысль уносит его в далекое будущее.

Он раздумывает о своей судьбе. Решает целиком посвятить себя трудной, но благородной деятельности, борьбе за правду, свободу, пожертвовать всем, даже жизнью, если потребуется, для счастья и блага своей родины, для общенародных интересов. Долгие годы он проведет в настойчивом, упорном труде и осуществит свои идеалы, преодолев все препятствия, могущие возникнуть на его пути, на пути добродетели, с которого он никогда не свернет.

Он попытался представить, каким он будет по прошествии многих лет. Сердце у него учащенно забилось, и приятное, блаженное чувство охватило его при мысли о своих успехах и о том благе, которое он сможет принести своей стране, своему народу.

Вдруг он услышал необычный, таинственный шелест и вздрогнул, увидев перед собой крылатое существо — женщину, чарующей, неземной красоты вилу, о которой только в песнях поется.

В испуге он закрыл глаза, не смея взглянуть на дивное видение, но оно коснулось его щеки крылом. И, ощутив райское блаженство, он уже смелее взглянул на волшебницу, и ему показалось, что он знаком с ней давным давно.

— Кто ты? — спросил он.

— Ты не должен знать об этом. Я пришла показать тебе будущее. Следуй за мной!

И он пошел.

Они шли долго, пока не вышли на просторную поляну, уходящую далеко вперед.

— Что ты видишь? — спросила она его.

— Ничего.

Она коснулась крылом его лба, провела по глазам, и вдруг он увидел вдалеке на поляне людей. Их было много, но стояли они не на одном уровне, а как бы на широкой лестнице, постепенно восходя от земли до самого верха.

— Что это?

— Это разные положения в обществе.

Смотрит он на этих людей, а там шум, крик, драки. Все толкаются, душат друг друга, раздаются пощечины, поднимаются на цыпочки, продираются изо всех сил, все стараются вскарабкаться как можно выше.

Он оглянулся вокруг себя, но волшебница, которая привела его сюда, исчезла.

Он почувствовал сильное, непреодолимое желание присоединиться к этим людям.

И смешался с толпой.

Он попал в среду тех, что стояли ниже всех и трудились изо всех сил, страстно желая подняться выше.

Он работал долго, долго, но не мог подняться ни на одну ступень, пока перед ним снова не появилась волшебница, которая привела его сюда.

— Чего ты хочешь? — спросила она.

— Подняться хотя бы на одну ступеньку.

— Это можно, но не тем путем, каким ты пошел.

— Что мне мешает?

Она коснулась крылом его груди, и он почувствовал приятную дрожь и облегчение, а оглянувшись, увидел, что шагнул вперед.

— Хочешь подняться выше?

— Да, хочу.

Она снова коснулась его груди, и он опять немного поднялся.

— Хочешь еще?

Но теперь он оказался уже во власти одного всепобеждающего желания — подняться на самый верх.

— Еще, и как можно выше! — сказал он.

Она опять коснулась его груди, ударила крылом по лбу, и он поднялся к тем, что стояли выше всех.

Он почувствовал себя довольным и счастливым и с благодарностью посмотрел на ту, которая его осчастливила.

— Что ты сделала для того, чтобы я смог подняться так высоко? — спросил он.

— Я отняла у тебя твердость характера, честность и добрую долю ума. Вот что мешало тебе подняться выше всех.

Он испугался и задрожал.

— Теперь вернемся, ты видел все, — сказала волшебница, и они оказались в той же комнате.

— Что ты мне показала?

— Твое будущее! — ответила она и исчезла.

Он поник головой и горестно, тяжело вздохнул.

Господин министр вздрогнул и проснулся. «Ну теперь уж все равно!» — подумал он и равнодушно заснул.

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. О. Голенищевой-Кутузовой)