Сме навалиле ние Србите, па повеќе од петстотини години само лелекаме: „Леле, Косово!“ „Тажно Косово!“ „Леле Лазо!“ Плачевме така, низ плачењето заканувајќи им се на душманите: „Ние ќе направиме вака, ние ќе направиме онака!“ Плачеме ние јуначки и се закануваме, а душманот се смее; а нам ни текна во маката за Марко, па почнавме да го викаме човекот да стане од гробот да нè брани и да го одмазди Косово. Викај денеска, викај утре, викај секој час, за сешто: „Стани Марко!“ „Дојди Марко!“ „Погледни ни ги Марко солзиве!“ „Леле Косово!“ „Што чекаш, Марко!“ И така, тоа викање помина во безобразие. Некој ќе се напие в меана, па откако ќе ги потроши парите, ќе се разжали за Косово, ќе го обземе некое јуначко чувство, па веднаш: „Леле, Марко, каде си сега!“ И тоа брате, не беше малку, туку тоа траеше преку петстотини лета. На Косово веќе цел вир од српски солзи, а Марко се траќаше во гробот, се траќаше, па веќе и на мртовецот му здодеа.

И еден ден еве ти го пред божјиот престол.

— Што е, Марко — го праша Господ благо.

— Пушти ме, Господи, да видам што прават долу оние мои слепци; ми здодеа од нивното лелекање и викање!

— Е, Марко, Марко, — воздивна Господ, — јас знам сè; но кога би можело да им се помогне, јас прв би им помогнал.

— Господи, само поврати ми го Шарко и оружјето и дај ми ја старата сила, па пушти ме, да видам дали можам нешто да направам.

Господ си ги крена рамениците и мавна загрижено со главата.

— Оди, кога сакаш, — му рече — но нема добро да минеш.

И, одеднаш; на некој чуден начин, Марко се најде на земјата, на својот Шарко.

Се сврти околу себе, го разгледува пределот, но никако да разбере каде е. Го гледа Шарко. Да, Шарко е тој истиот. Го гледа боздоганот, сабјата; најпосле облеката. Сè е исто, нема сомнение. Ја фати мешината. И таа е тука, полна со вино; тука се и лесните кравајчиња. Сè го уверува дека тој е оној стариот Марко, но никако да сфати каде е. Бидејќи му беше тешко да реши што да преземе сега на земјава, најпрвин слезе од Шарко, го врза за едно дрво, ја симна мешината и почна да пие вино, за да може така, како што се вели во слободното време за сè добро да си размисли.

Пие така Марко и се обѕрнува наоколу, да не види некој познат, кога, наеднаш, крај него профучи еден велосипед, па исплашвн од чудниот коњ и од облеката и оружјето на Марко, го потера колку што може побргу, обѕрнувајќи се да види колку е оддалечен од опасноста. Марко, пак, најмногу се препали од чудниот начин на патување, па си помисли дека тоа е некое сениште; но, сепак, реши да се впушти во борба со него. Испи уште еден леѓен вино и стана целиот закрвавен до очи, еден леѓен му даде на Шарко да испие, па потоа ја остави мешината на тревата, ја наклапуши над очите самур-капата и го јавна Шарко, кој од пиењето веќе беше крвав до уши. Јунакот многу се разлути и му рече на Шарко:

Ако, Шарко, ти не ми го стигнеш
Ќе ти ги испокршам четирите нозе!

Кога ја слушна Шарко толку страншата закана, од која веќе се беше одвикнал на оној свет, ја спрашти како никогаш дотогаш. Како се беше залетал ниско, сè со колената ја брише правта по патот, а узенгиите ја удираат црната земја. Бега и оној пред него небаре има крилја, и за сето време само се обѕрнува наназад. Се бркаа така цели два часа, па ниту тој да побегне, ниту пак Марко успеа да го стигне. Така се приближија до една патничка меана; кога го виде Марко тоа, се уплаши сосема да не му побегне во некој град, а и веќе му беше здодеало да го брка, па тогаш му текна за боздоганот. Го извади од теркијата и викна налутено:

Да си вила, па да имаш крила,
Ил’ пах вили да те издоиле,
Па да си ми избеган од лани,
Пак денеска ќе те фати Марко! …

Го рече тоа, па заврти со боздоганот крај себе и го пушти.

Човекот, погоден, падна, но и земјата не го дочека жив. Дотрча Марко до него, ја извади сабјата, па му ја пресече главата, му ја стави на Шарко во зобницата, па со пеење се упати накај онаа крајпатна меана; а човекот остана копајќи со нозете крај онаа ѓаволска направа. (Заборавив да ви кажам дека Марко н неа ја исече со сабјата, со онаа иста сабја што ја коваа тројца ковачи, со своите тројца помошници, та за една седмица ја направија толку остра да може да сече камен, дрво, железо, со еден збор секаква амајлија).

Пред меаната имаше полно селани, па кога видоа што се случи и кога го здогледаа Марко разлутен, вреснаа од страв и летнаа да бегаат, која саде фати. Меанџијата остана сам. Се тресеше од страв како во најтешка треска, му потклекнуваа нозете, ги ококори очите, па пребледе како мртовец.

„Жити бога, незнаен јунаку,
чии ли се пребеливе дворци?“

— го праша Марко.

Незнајниот јунак пелтечи од страв и одвај објаснува дека тоа е патничка меана и дека токму тој лично е меанџијата. Марко се кажа кој е и од каде е, и дека дошол да го одмазди Косово и да убие султанот турски. Меанџијата ги сфати само зборовите: „да го убијам султанот“ — и уште повеќе го фаќаше страв колку што повеќе Марко и понатаму раскажуваше и потпрашуваше каде е најкусиот пат до Косово и како ќе дојде до султанот. Зборува Марко така, а човекот се тресе од страв и во умот му е само: „да го убие султанот“. Најпосле Марко почувствува жед па заповеда:

„Меанџијо, донеси ми вино
Па јас јунак жедта да ја стивиам
Зашто таа многу ми здодеа!“

Тука Марко слезе од Шарко, го врза пред меаната, а меанџијата влезе да донесе вино. Се врати оттаму носејќи мала чаша, од „деци“, на подавалник. Му се тресат рацете од страв, та од тоа се плиснува виното од чашата, и така му се приближи на Марко.

Марко, кога ја виде малата чаша, бедна, подистурена, си помисли дека човеков се шегува со него. Многу се разлути и на меанџијата му врза шлаканица со дланката по образот. Го удри толку лесно, што му се размрдаа три здрави заба.

Оттука Марко пак го јавна Шарко, па отиде понатаму. Меѓутоа, селаните што се разбегаа, отрчаа право во околијата, во полицијата, за да јават за страшното убиство; а писарот прати депеша до весниците. Меанџијата си стави на образот ладни облози, го јавна коњот и отиде право кај лекарот, па зеде уверение за тешка повреда; потоа отиде кај адвокатот, па овој детално го распраша за сè, му зеде пари и напиша кривична тужба.

Околискиот началник веднаш му нареди на еден писар, со неколкумина вооружени жандарми, да тргне во потера по злосторникот, а со депеша прати распис низ цела Србија.

Марко и не сонува што му се готви и дека веќе стигнале две-три страшни тужби, „снабдени со прописна такса“ и со наводи на параграфите за убиство, за тешка повреда, за навреда на честа; па потоа тука е веќе и „претрпениот страв“, „претрпените болки“, „трошоците околу лекувањето“, „толку и толку надомест за прекинатата работа во меаната, денгубата, пишувањето на тужбата, и таксите“.

А за ширењето на вознемирувачките гласови за убиството на султанот му се јави веднаш на министерството со шифра, а оттаму дојде брз одговор:

„Веднаш да се фати тој скитник и најстрого да се казни според законот; а најревносно нека се внимава такви случаи да не се повторуваат, зашто тоа го бараат интересите на нашата земја, која сега е во пријателски односи со турското царство“.

Со молскавична брзина надалеку се разнесе гласот за страшниот човек во чудна облека и со оружје и со уште почуден коњ.

Марко тргна по патот од меаната. Оди Шарко пополека, со обичен ôд, а Марко се потпрел на предниот дел од седлото, па се чуди како сè се изменило: и луѓето, и околината, и адетите, сè, сè. Му стана тешко што стануваше од гробот, Му ги нема старите другари, нема со кого да пие вино. Народот си работи по околните ниви. Сонцето припекло, мозокот да ти зоврие, работниците се свиткале, работат и молчат. Тој застана крај патот, па им довикна, со намера да праша за Косово; а работниците, кога го видоа, вреснаа од страв, па летнаа да бегаат од нивата кој каде стигна. Кога ќе се сретне Марко со некот на патот, оној ќе се стаписа и ќе застане како скаменет, ќе ги ококори очите од страв, ќе се обѕрне налево, надесно, на како втрештен, ќе ја спрашти преку ендекот или преку оградата. И колку повеќе го вика Марко да се врати, толку посилно тој бега. Се разбира дека секој од исплашените ќе отрча право во околиската канцеларија и ќе тужи за „обид за убиство“. Пред околиската куќа се насобрал толку народ што не може да се помине. Врескаат децата, лелекаат жените, се бунат мажите, пишуваат тужби адвокатите, се чукаат депеши, се војвааат полицајци и жандарми, по касарните пиштат сирените за тревога, бијат црковните камбани, по црквите се држат молепствија за да се отстрани таа беда од народот. Низ народот проструи глас дека се повампирил Крали Марко, па од таа стравотија се исплашија и полицајците и жандармите, па дури и војниците. Како ќе се бориш, брате, со Марко жив, а камоли пак со Марко — повампирен.

(Нареден дел)

(предишна страница)

Язди Марко полека и се чуди защо сърбите бягат от него, след като толкова го викаха и пееха за него. Не може да се начуди. Най-после помисли, че те още не са разбрали кой е. Той с удоволствие си представи как прекрасно ще го посрещнат, като узнаят как той ще събере всичките сърби и ще тръгнат срещу султана. Вървейки, той забеляза край шосето при един голям храст хубава сянка, слезе от Шарколията, върза го, свалй меха и започна да пие вино. Пие така Марко и размишлява, па му се доспива на юнака, отпуска глава на земята и ляга да спи. Тъкмо започва да го хваща сън, когато Шарколията, забелязал някакви хора, които обкръжават Марко, започна да тупа с крак по земята. Беше околийският писар с десет жандарми. Скочи Марко припряно, загърна се с кожуха, като го обърна наопаки (поради горещината беше го свалил), яхна Шарколията, взе в едната ръка сабята, в другата боздугана, а юздите на Шарколията — в зъбите си и така се втурна срещу жандармите. Те се изплашиха, а Марко, сърдит след съня, започна да ги дарява наред: кого със сабята, кого с боздугана. Не успя да се обърне дори три пъти, а всичките десет жандарми се разделиха с душите си. Писарят, като видя що става, забрави за следствието и параграфите, обърна гръб и започна да бяга. Марко хукна след него и извика:

Чакай, куче, незнайна делио,
Да те клъцне Марко с боздугана.

Каза това, размаха топуза и го пусна подир „незнайния юнак“. Засегна го малко, само с дръжката на боздугана, но онзи падна като свещ. Зазвънтяха празните стремена. Дойде Марко до него, но не го уби а само му върза ръцете отзад; след това го закачи за седлото на Шарколията и се върна при меха. Пи и каза на нещастника:

Ела, куче, да пиеме вино!…

Онзи само пъшка от болки, свива се и се мята, закачен за седлото, а на Марко това му се стори смешно и започна да се смее на тънкото му скимтене. „Като коте“ — помисли си той и пак прихна да се смее. От смях се хвана чак за корема, на очите му излязоха сълзи, едри като орехи.

През плач нещастникът започна да моли Марко да го пусне и обещаваше, че няма да води углавно следствие.

Марко започна още по-силно да се смее — за малко да се пуцне от смях. Силният смях не му даде възможност да говори в десетстишие, сбърка и започна в проза:

— Кой дявол, бедни човече, те накара да дойдеш тук?

Но все пак Марко имаше милостиво сърце. Стана му жално и тъкмо да го отвърже, когато забеляза, че пак го обкръжават други десет жандарми с един старшина, облечени както и първите. Марко отиде до Шарколията, хвърли пленника си на тревата. (Той се изтърколи по надолнището в хендека край шосето и заохка.) Яхна Марко Шарколията и атакува както преди. Докато да се обърне два-три пъти, пак раздели всичките десет жандарми с душите им и писарят пак хукна да бяга, но Марко настигна и него с дръжката на боздугана. Върза го и го закачи за седлото, а после отиде да извади първия от хендека. Той бе целият изцапан и мокър. Водата се стичаше от него. Превивайки се от смях, Марко едвам го донесе до Шарколията и закачи и него от другата страна на седлото. Мятат се двамата писари и охкат, скимтят безпомощно и се опитват да се спасят, а Марко все по-буйно и по-буйно се смее, па току извика:

— Само заради този смях не съжалявам, че дойдох от оня свят.

Но щастието не върви без нещастието. Така се случи и сега. Тъкмо Марко се готвеше да се върне към меха, за да види, както се казва, сметката на остатъка от виното, когато отдалеч се зачуха тръби и барабани. Идваха насам. Шарколията започна да пръхти неспокойно и да преде с уши.

— По… мо… о… щ — запищяха двамата пленници.

Все по-близо и по-близо, тръбите и барабаните се чуваха все по-ясно, земята тътнеше под тежките оръдия, отекваха пушечни залпове. Шарколията опули очи и заподскача като побеснял; двамата пленници завикаха и започнаха да се мятат. Шарколията ставаше все по-неспокоен. Марко се видя в чудо; прекръсти се, надигна меха с виното, изпи го докрай и заговори на Шарколията:

Ех ти, Шаро, ех, имане мое,
стана триста и шейсет години,
откога се с тебе двама сбрахме,
ни веднаж до днес се не уплаши.
Да ще бог и днес добра сполука.

Гръмнаха оръдията, трепна и самият Марко, а Шарколията скокна като побеснял; двамата писари паднаха и се търколиха е охкане в една канавка. Напук на всичко Марко се засмя и едвам успя да се качи на Шарколията. Когато пушките и оръдията се чуваха вече близо, Шарколията хвръкна като побеснял през канавката, втурна се през ниви и посеви, през трънаци и трапове. Марко просто не може да го спре. Сви се върху коня, закри лице с ръка, за да не го шибат тръните, самур-калпакът му падна над веждите, сабята му подскача на бедрото, а Шарколия гази всичко пред себе си и хвърчи като разярен. Тъкмо излезе на открито и видя, че е обкръжен от войска. Ехтят тръби, бият барабани, гърмят пушки, а по околните баири трещят оръдия. Войска пред него, войска зад него, вляво, вдясно — навсякъде. Шарколия се изправи на задните си крака и препусна напред; Марко грабна боздугана и се втурна в тълпата, която около него ставаше все по-гъста. Биха се повече от два часа, докато Шарколия не потъна дял в кървава пяна, а и Марко вече се измори да удря с оня тежък боздуган. Ония с пушките не можеха лесно да го надвият, защото имаше върху себе си желязна броня, а под нея ризница, изплетена от стомана, върху нея три чифта дрехи, а най-отгоре вълчи кожух. Но кое пушките, кое оръдията, кое многобройните удари — надвиха Марко. Взеха му коня, оръжието, вързаха го и го поведоха с охрана за следствие в околийското управление.

Пред него десет войници, зад него десет и от двете му страни по десет, всички със заредени пушки и с щикове. Ръцете му вързани отзад и на тях — белезици, на краката му — окови от шест оки. Като главна стража напред върви една дружина войници, един полк отзад, а след полка идва дивизия, която завършва с командира на дивизията, заобиколен от генералния щаб, а отстрани оттук и оттам по възвишенията тътнат артилерийски части. Всичко в пълна боева готовност. Дванадесет войници водят Шарколията, по шест от всяка страна. Сложили и на него здрави кюстеци и мрежа на устата, за да не ухапе някого. Марко се намръщил, лицето му тъжно, омърлушено, мустаците му отпуснати, та стигат до раменете му. Всеки мустак колкото агне на половин година, а брадата му до пояса като агне-годиначе. По пътя, където го водят под стража, народът се качва върху плетовете, стоборите и дърветата, само и само да го види. Впрочем той и без това бе с една глава и повече над всички около себе си.

Закараха Марко в околийското управление. В канцеларията седи околийският началник, дребно слабо човече с хлътнали гърди, с тъп поглед. Той покашля, когато приказва, и ръцете му приличат на бастунчета. От лявата и дясната страна на масата му стоят по шестима стражари със заредени пистолети.

Изведоха пред него окования във вериги Марко.

Околийският началник се изплаши от него, разтрепера се като в треска, изблещи очи и не можа да продума. Едвам се съвзе и покашляйки, започна да го разпитва с глух глас:

— Как се казвате?

— Крали Марко! — проехтя гласът на Марко и околийският началник се разтрепера и изпусна писалката; жандармите се стъписаха, а народът хукна и задръсти вратата.

— Говорете по-тихо, моля ви се, защото се намирате пред представител на властта. Аз не съм глух. Кога сте родени?

— 1321 година.

— Откъде сте?

— От бяла града Прилепа.

— С какво се занимавате?

Този въпрос постави Марко в затруднение.

— Питам ви — чиновник ли сте, търговец или пък обработвате земя?

— Вярно е, не е орал баща ми,
но със хляб сина си е отхранил.

— По каква работа сте дошли?

— Как по каква работа? Вече петстотин години ме викате всеки ден. Постоянно ми пеете песни и се оплаквате: „Къде си, Марко?“, „Ела си, Марко“, „Ле-ле, Косово“, та дори в гроба ми дотегнаха тия ваши охкания и помолих господа да ме пусне да дойда при вас.

— Ох, скъпи братко, глупаво си постъпил. Глупости, та това само така се пее. Ако беше умен, нямаше да обръщаш внимание на песните и сега нямаше да имаме такава грижа нито ние с теб, нито ти с нас. Да беше повикан официално, с призовка, е, тогава вече друга работа. А така — нямаш смекчаващи вината обстоятелства… Глупости, каква работа може да имаш тук?… — заключи нервно околийският началник, а на ум си каза: „Върви по дяволите и ти, и песните ти. Хората се шегуват и пеят глупости, а сега мен тук треска да ме тресе!“

— Ой ти, поле, ти, Косово поле,
каква те е мъка сполетяла,
та след княза нашия, честити,
царя турски ще се разпорежда!…

каза Марко сякаш на себе си, а след това се обърна към околийския началник:

— Сам ще тръгна, ако други няма,
па макар и жив да се не върна,
ще отида в града Цариграда,
ще погубя царя от Стамбула…

Околийският началник подскочи от мястото си.

— Стига, това е ново престъпление. С това вие ни докарвате огромна беда, защото сега нашата страна е в приятелски отношения с турското царство.

Марко зяпна от почуда. Като чу това, едва не падна в несвяст. „Приятелство с турците!… За кой дявол ме викат тогава!“ — мисли си той и не може да дойде на себе си от изненада.

— Но, моля ви се, вие сте обвинен в следните големи престъпления:

1. На двадесети този месец сте извършили жестоко убийство, като сте убили Петър Томич, търговец, който се разхождал с велосипед. Убийството сте извършили преднамерено, което доказват свидетелите, посочени в обвинителния акт: Милан Костич, Сима Симич, Аврам Сречкович и други. Покойния Петър сте убили, според данните на следствието, извършено на самото местопроизшествие, и според мнението на лекаря, с тежко тъпо оръжие, а след това сте отрязали главата му. Искате ли да ви прочета обвинителния акт?
2. Същия ден сте нападнали Марко Джорджевич, кръчмар от В., с намерение да го убиете в съгласие с вашата зверска природа, но той за щастие е избягал. На този уважаван гражданин, който е бил и народен представител, вие сте изкъртили три здрави зъба. Според лекарското удостоверение това е тежка повреда. Той е завел дело и иска да бъдете наказани според закона и да му заплатите обезщетение, включително и за изгубеното време, и всички разноски по делото.
3. Убили сте двадесет жандарми и тежко сте наранили двама околийски писари.
4. Заведени са над петдесет дела за опит за убийство.

Марко не можа да проговори от изненада.

— Докато ние тук водим следствието, вие ще останете в затвора, а след това ще отнесем работата до съда. Тогава можете да си вземете някой адвокат да ви защищава.

Марко си спомни за побратима Обилич[1] и си представи как той би го защищавал. Стана му тежко, сълзи потекоха от очите му и изпъшка:

Побратиме, Милоше Обилич,
ти не видиш ли, или не хаеш,
че в неволя тежка съм изпаднал,
ще загубя русата си глава,
и за права бога ще погина!…

— Заведете го сега в затвора! — каза околийският началник брязливо и глухо се изкашля.

(следваща страница)

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Повече от петстотин години се оплаквахме ние, сърбите: „Ох леле, Косово!“, „Тъжно наше Косово!“, „Леле, Лазо![1]“. Плачехме ние така и се заканвахме през плач на душманите: „Ще направим тъй, ще направим инак.“ Плачехме юнашки и заплашвахме, а душманинът се смееше. По едно време в яда си се сетихме за Марко и започнахме да го зовем да стане от гроба, за да ни защити и да отмъсти за Косово. Така днес, така утре, така всеки час и за що било и не било: „Стани, Марко!“, „Ела, Марко!“, „Виж, Марко, сълзите ни!“, „Леле, Косово“, „Какво чакаш, Марко?“ — че стигнахме чак до безобразничене. Напие се някой в механата и като си похарчи парите, стане му жално за Косово, обхване го някакво героично чувство и започне веднага: „Ох, къде си сега, Марко?“ И това не беше, братко, за ден-два, а продължи повече от петстотин години. На Косово се събра вече цяла река сръбски сълзи, а Марко се въртя в гроба си, обръща се и най-сетне и на него, покойника, му омръзна.

И един ден той отиде направо пред божия престол.

— Какво има, Марко? — пита го добродушно господ.

— Пусни ме, господи, да видя какво правят долу онези мои слепци. Омръзнаха ми тяхната олелия и постоянно вайкане.

— Ех, Марко, Марко — въздъхна господ, — зная аз всичко; ако можеше да им се помогне, аз пръв щях да им помогна.

— Върни ми, господи, само Шарколията и оръжието и ми дай старата сила, па ме пусни да се опитам да направя нещо.

Господ сви рамене и поклати загрижено глава.

— Върви, щом искаш — каза той. — Но няма да излезе нищо добро от тая работа.

И изведнаж, като по чудо, Марко се озова на земята заедно със своя Шарколия.

Обърна се той, разгледа околността, но никак не можеше да разбере къде е. Гледа Шарколията. Да, същият Шарколия! Гледа боздугана, сабята, най-после огледа и дрехите си. Всичко е същото, няма съмнение. Хвана меха. И той е налице, пълен с вино; тук са и провизиите. Всичко го уверява, че той е онзи, предишният Марко, но съвсем не може да се ориентира къде е. Понеже му бе трудно да реши какво да предприеме сега на земята, той първо слезе от Шарколията, върза го за едно дърво, свали меха и започна да пие вино, та да размисли, дето се казва, на спокойствие по-добре върху всичко.

Пие Марко и се оглежда няма ли да види някой познат. В това време край него профуча един човек на велосипед и изплашен от чудния кон на Марко, от дрехите и оръжието му, започна да кара колкото може по-бързо и все се обръщаше да види колко се е отдалечил от опасността. А Марко пък най-много се изплаши от тоя чуден начин на пътуване и помисли, че това е някакъв призрак, но все пак реши да започне бой с това чудовище. Изпи още един леген вино и очите му кръвясаха; даде един леген и на Шарколията, хвърли меха на тревата, смъкна самур калпак над очи и яхна Шарколията, който също гледаше на кръв. Страшно се беше разлютил юнакът и каза на Шарколията:

Ако ми го, Шарко, не достигнеш,
Шарко ле, краката ти ще счупя!

Щом чу такава грозна закана, от каквато на оня свят бе вече отвикнал, Шарколията хвръкна както никога дотогава. Лети той и с коленете си бърше праха по шосето, а стремената му се влачат по земята. Бяга и онзи пред Марко, сякаш има криле, и току се обръща. Гониха се така пели два часа и нито онзи може да избяга, нито Марко да го догони. Както се гонеха, двамата стигнаха до някакъв хан. Марко се изплаши да не му избяга непознатият в някой град, а му беше и омръзнала вече тая гонитба, та се сети за боздугана. Извади го и викна сърдито:

Вила да си, че криле да имаш,
вили тебе да са те кърмили,
че да бе побегнал още лани,
бързи Марко днеска би те хванал!…

Викна това и размаха боздугана, па го хвърли.

Улучен, онзи падна, но и земята не го дочака жив. Марко довтаса до него, извади сабята, па отряза главата му и я сложи в зобницата на Шарколията. Пеейки, той се отправи към хана, а онзи остана да рита край дяволската машинка. (Забравих да кажа, че Марко и нея насече със сабята си, със същата оная сабя, що са я ковали трима ковачи с трима помощници и за една седмица я направили толкова остра, че да може да сече камък, дърво, желязо — с една дума, всичко.)

Пред хана пълно със селяни. Като видяха те какво става и като съгледаха сърдития Марко, писнаха от страх и се пръснаха, кой където му видят очите. Остана само ханджията — тресе се от страх като в силна треска, краката му треперят, очите му изпулени, пребледнял като мъртвец.

Ой те тебе, незнайни, юначе,
чий са тия чисти бели двори?

Незнайният юнак пелтечеше от страх и обясни с голяма мъка, че това е хан и че той лично е ханджията. Марко каза кой е, откъде е, че е дошъл да отмъщава за Косово и да убие турския султан. Ханджията разбра само думите: „Да убия султана“, и все повече го дострашаваше, колкото повече Марко разказваше и разпитваше кой е най-прекият път до Косово и как ще стигне до султана. Говореше Марко, а онзи трепереше от страх и в ума му само едно: „Да убия султана.“ Най-после Марко ожадня и заповяда:

Ой, ханджио, донеси ми вино,
да угася лютата си жажда,
че е жажда гърло пресушила!

При тези думи Марко слезе от Шарколията, върза го пред хана, а ханджията отиде да донесе вино. Върна се оттам, носейки на подноса малка чаша от децилитър. Ръцете му трепереха от страх, виното се плисна от чашата и така той пристъпи към Марко.

Като видя тази малка, мизерна, почти разсипана чаша, Марко помисли, че онзи се шегува с него. Силно се разсърди и удари ханджията е длан по бузата. Удари го така леко, че му разкърти три здрави зъба.

Оттук Марко яхна отново Шарколията и продължи нататък. В това време ония селяни, които бяха избягали, хукнаха направо в околийското, в полицията, да обадят за страшното убийство, а писарят изпрати телеграма до вестниците. Ханджията сложи студен компрес на бузата си, яхна коня и отиде при лекаря, за да вземе свидетелство за тежко нараняване. След това отиде при адвоката, той го разпита подробно за всичко, взе му парите и написа углавна тъжба.

Околийският началник нареди веднага на един писар да вдигне заедно с няколко въоръжени жандарми потеря за залавянето на престъпника и да изпрати телеграма по цяла Сърбия.

На Марко и насън не му минаваше какво му се готви и че вече са подадени две-три страшни тъжби, „надлежно обгербвани“ и с цитати от параграфите за убийство, за тежко нараняване, за обида; след това за „преживян страх“, „изтърпени болки“, „разноски за лекуване“, „еди-колко си обезщетение за прекъсване работа в хана, денгуба, писане на тъжби и такси“. А за разпространяване на обезпокояващи слухове за убийство на султана бе съобщено веднага с шифър на министерството и оттам дойде бърз отговор: „Веднага да се хване този скитник и да се накаже най-строго съгласно законите. Занапред да се следи най-внимателно такива случаи да не се повтарят, тъй като това изискват интересите на нашата страна, която сега поддържа приятелски отношения с турското царство.“

С мълниеносна бързина се разнесе надалеч слухът за страшния човек с чудните дрехи и оръжие и с още по-чуден кон.

От онзи хан Марко се упъти по шосето. Шарколията вървеше бавно, а Марко, облегнат с ръце на седлото, се чудеше как всичко тук се е променило: и хората, и обстановката, и обичаите, всичко, всичко. Тежко му бе, че е станал от гроба. Няма ги вече ония стари другари, няма с кого да пие вино. Хората работят по околните ниви. Слънцето припекло, та мозъкът ти да заври, селяните се навели, работят и мълчат. Той спира край шосето, вика ги, с намерение да попита някого за Косово. Щом го зърват, селяните писват от страх и се пръскат из нивите кой накъде свари. Срещне някого на пътя, човекът се стъписа и спре като вцепенен, изблещи от страх очи, озърне се наляво и надясно и се втурне като луд през хендеците и сговорите. Колкото повече Марко го вика да се върне, толкова по-бързо оня бяга. Разбира се, всеки от изплашените тича право в канцеларията на околийското управление и се оплаква за опит за „убийство“. Пред зданието на околийското се бе насъбрал толкова много народ, че не може да се мине. Пищят деца, плачат жени, вълнуват се мъжете, адвокатите пишат тъжби, пращат се телеграми, обикалят полицаи и жандарми, в казармите свирят тревога, бият камбаните, в църквите се отслужват молебени, да се отърве народът от това нещастие. Разпространил се е слух сред народа, че Крали Марко бил вампирясал и това е хвърлило в ужас и полицаите, и жандармите, дори и самите войници. Къде ще се биеш, братко, с живия Марко, а камо ли като е станал вампир.

(следваща страница)

[1] Лазар Хребелянович — последен сръбски владетел преди косовския разгром на сръбската държава, загинал в Косовскня бой. В 1389 година сърбите претърпели поражение в битката срещу турците на Косово поле.

Заладили мы, сербы, причитать вот уже больше пяти столетий подряд: «Увы, Косово!», «Горькое Косово!», «О, Лазо, Лазо![1]» Плакали мы так, грозя сквозь слезы басурманам: «Вот мы вам, вот мы вас!» Плачем мы геройски и грозим, а басурман посмеивается; тогда с горя вспомнили мы Марко и принялись звать сердягу встать из гроба, оборонить нас и отомстить за Косово. Вот и призываем ежедневно, ежечасно, по любому поводу: «Встань, Марко!», «Приди, Марко!», «Взгляни, Марко, на слезы наши!», «Увы, Косово!», «Чего ты ждешь, Марко?» Это призыванье обратилось уже в чистое безобразие. Напьется кто-нибудь в трактире и, как спустит все денежки, затоскует по Косову, охватит его этакое юнацкое настроение и опять за то же: «Эх, Марко, где ты теперь?!»

И вот в один прекрасный день встал Марко и прямо к господнему престолу.

— Что такое, Марко? — спрашивает его ласково господь.

— Пусти меня, боже, посмотреть, что там внизу мои недотепы делают; надоели мне их нытье и приставания!

— Эх, Марко, Марко, — вздохнул господь, — все это я знаю, но если бы им можно было помочь, я бы первый помог.

— Верни мне только, господи, Шарца и оружие и дай прежнюю силу да отпусти меня попробовать, не смогу ли я чего сделать.

Бог пожал плечами и озабоченно покрутил головой.

— Иди, коли хочешь, — сказал он, — но добром это не кончится.

—

И вот неким чудным образом Марко очутился на земле верхом на своем Шарце.

Озирается он вокруг, осматривает местность, но никак не поймет, где это он находится. Смотрит на Шарца. Да, Шарац тот же самый. Оглядывает булаву, саблю, одежду — все то же самое, ничего не скажешь. Хватился бурдюка. И он тут, полон вина; тут же и лепешки. Все его убеждает, что это он, прежний Марко, но никак он не может сообразить, куда попал. Трудно было сразу решить, что предпринять на земле. Марко слез с Шарца, привязал его к дереву, отцепил бурдюк и принялся пить вино, чтобы, как говорится, на досуге хорошенько обо всем поразмыслить.

Пьет этак Марко да озирается, не увидит ли кого из знакомых, как вдруг мимо него прокатил человек на велосипеде и, испуганный диковинного вида Марковым конем, одеждой и оружием, что есть духу помчался дальше, то и дело оглядываясь, чтобы убедиться, далеко ли он ушел от опасности. Марко же, больше всего пораженный странным способом передвижения, подумал, что это какая-нибудь нечистая сила; все же он решил вступить в борьбу с этим чудовищем. Выпил еще одну чашу вина[2], так что щеки у него запылали, другую поднес Шарцу, а потом кинул бурдюк в траву, нахлобучил до самых глаз соболью шапку и сел на Шарца, у которого от вина зажгло уши. Сильно юнак осердился и говорит Шарцу:

Шарац, я тебе, коль не догонишь,
Поломаю ноги, все четыре![3]

Как услышал Шарац такую страшную угрозу, от которой уже поотвык на том свете, поскакал, как ни разу не скакивал. Так весь в струнку вытянулся, что коленями с дороги пыль сметает, а стременами землю задевает. Несется и тот, впереди, будто крылья у него выросли, и все оглядывается. Два часа они целых гонялись, и ни тому уйти, ни Марко его догнать. Домчались так до при-дорожной корчмы; увидев это, побоялся Марко, как бы тот не скрылся от него в ближайшем городе, да и гнаться ему уже надоело, и тут он вспомнил о своей булаве.

Вынул он ее из-за пояса и крикнул сердито:
Если ты крылатый, словно вила,
Или если вилами ты вскормлен,
Если от меня ты прежде скрылся,
То теперь тебя поймает Марко!

Сказал он так, раскрутил над головой булаву и метнул ее.

Тот, пораженный, упал и земли не успел коснуться, как душа из него вылетела. Подскочил к нему Марко, выхватил саблю, отсек ему голову, бросил ее в Шарцеву торбу и, напевая, направился в корчму; а тот остался корчиться около дьявольского изобретения. (Я забыл сказать, что и его Марко изрубил саблей, той саблей, которую ковали три кузнеца с тремя подручными[4] и за неделю так ее отточили, что может она сечь и камень, и дерево, и железо, — ничто не может против нее устоять.)

Перед корчмой было полно крестьян, но, как увидели они, что произошло, да глянули на сердитого Марко, закричали от страха и разбежались кто куда. Остался один хозяин. Трясется с перепугу, как в лихом ознобе, ноги у него дрожат, глаза вытаращены, побледнел как мертвец.

Ты скажи, юнак мне неизвестный,
Чьи такие белые хоромы? —

спрашивает его Марко.

«Неизвестный юнак» заикается со страху и с грехом пополам объясняет, что это корчма, а он хозяин тут. Марко поведал ему, кто он и откуда и как пришел он отомстить за Косово и убить султана турецкого. Из сказанного хозяин понял только «убить султана», и чем больше Марко говорил, расспрашивая, где кратчайшая дорога на Косово и как добраться до султана, тем больший страх забирал его. Говорит Марко, а тот трясется от страха, и в ушах у него звучит: «Убить султана!» Наконец, Марко почувствовал жажду и приказал:

— Принеси-ка ты, корчмарь, вина мне,
Чтобы утолил, юнак, я жажду,
Что меня томит невыносимо!

Тут Марко слез с Шарца, привязал его возле корчмы, а хозяин пошел за вином. Вернулся он с подносом, а на нем чарка-невеличка. Дрожат у него руки от страха, вино расплескивается, и так подходит он к Марко.

Как увидел Марко эту чарку махонькую да расплесканную, решил, что корчмарь над ним издевается. Сильно он разгневался и ударил корчмаря по уху. Ударил так легонько, что выбил ему три здоровых зуба.

Сел Марко снова на Шарца и поехал дальше. Тем временем крестьяне, что разбежались с постоялого двора, ударились прямо в город, в полицию, заявить о страшном убийстве; а местный писарь отправил депешу в газеты. Корчмарь приложил к щеке мокрую тряпку, сел на лошадь и прямо к лекарю — взял у него свидетельство о тяжелом увечье; потом отправился к адвокату, тот подробно расспросил обо всем, взял с него деньги и написал жалобу.

Уездный начальник тут же отправил писаря с несколькими вооруженными жандармами в погоню за злодеем, а по телеграфу разослал циркуляр по всей Сербии.

А Марко и не снится, что ему готовят, что поступили уже две-три страшные жалобы «с оплаченным гербовым сбором» и ссылками на статьи закона об убийстве, о тяжком увечье, об оскорблении личности; упоминаются и «перенесенный испуг», «перенесенные страдания», «расходы на лечение», «такое-то и такое-то вознаграждение за простой корчмы, потерянное время, составление жалобы, гербовые сборы». О распространении возбуждающих слухов об убийстве султана было, разумеется, сразу донесено шифром министерству, и оттуда получен срочный ответ: «Немедленно схватить бродягу и наказать по закону наистрожайшим образом; и впредь ревностно следить за тем, чтобы подобные случаи не повторялись, как того требуют интересы нашей страны, находящейся сейчас в дружественных отношениях с турецкой империей».

С молниеносной быстротой слух о страшном человеке в диковинном одеянии и доспехах, на еще более диковинном коне, разнесся далеко вокруг.

Едет Марко по дороге. Шарац идет шагом, а Марко оперся на луку седла и дивится, как все изменилось: и люди, и местность, и обычаи — все, все. Пожалел он, что встал из гроба. Нет с ним старых соратников, не с кем вина выпить. Народ трудится на окрестных поляк. Солнце печет так, что мозги закипают, крестьяне, низко склонившись, работают молча. Стоило Марко остановиться на обочине и окликнуть их, чтобы расспросить о Косове, как крестьяне вскрикивали от страха и разбегались в разные стороны. А при встрече с ним на дороге каждый шарахался назад и останавливался как вкопанный, выпучив глаза от испуга; поглядит налево, направо и сломя голову кинется через канаву или терновую изгородь. Чем усердней зовет его Марко вернуться, тем быстрее тот бежит. Ну и, конечно, каждый такой бросается с перепугу в уездную канцелярию и подает жалобу о «покушении на убийство». Перед уездной управой столпилось столько народу, что ни пройти, ни проехать. Ревут дети, причитают женщины, люди всполошились, адвокаты составляют жалобы, выстукиваются телеграммы, снуют полицейские и жандармы, по казармам трубы играют тревогу, в церквах звонят колокола, служатся молебны о том, чтобы миновала эта напасть. Поползли слухи, что появился оборотень в образе королевича Марко, а от этого пришли в ужас и полицейские, и жандармы, и даже солдаты. С живым-то Марко бороться не под силу, а тем более с оборотнем!

(Далее)

[1] Князь Лазарь Хребелянович (иногда «царь Лазарь») – герой народного эпоса, историческая личность. Он возглавлял сербское войско в битве с турками на Косовом поле (1389), попал в плен и был казнен.

[2] Мотив из народной песни «Сестра Леки-капитана».

[3] Перефразировка стихов из песни «Марко-королевич и вила».

[4] Мотив многых народных песен, где описывается оружие юнака.