Tag Archive | Бюджет

Мъртво море (2/5)

(предишна страница)

Всичко това бе у нас само началото. Ние бяхме добри и послушни деца и наистина от година на година всяка генерация все повече и повече обещаваше, че нашата страна скоро ще получи също така добри и послушни граждани. Но кой знае дали ще дойде това блажено време, когато нашите стремежи, по-право мислите и копнежите на моята покойна и гениална стрина, ще се осъществят напълно в тази измъчена майка Сърбия, която така топло и искрено обичаме.

Кой знае дали ще дойде някога времето да се осъществят нашите желания и на дело да се приложи следната наша идеална политическа програма:

чл. 1

Никой да не работи нищо.

чл. 2

Всеки пълнолетен сърбин има начална заплата 5000 динара.

чл. 3

След пет години всеки сърбин (в която къща няма сърбин може и сръбкиня) има право на пълна пенсия.

чл. 4

Пенсията има периодическо увеличение от 1000 динара годишно.

чл. 5

Народното събрание трябва да вземе решение (а тук от патриотични подбуди, по изключение, с него ще се съгласи и Сенатът), което ще се смята за специална точка от Конституцията, според която: плодове, изобщо полезни растения, пшеница и всички други посеви трябва да дават баснословни реколти, при това по два пъти годишно, а ако се окаже дефицит в държавния бюджет, тогава и по три пъти. Според нуждите, разбира се, може и повече, ако финансовият съвет намери това за нужно.

чл. б

Всички видове добитък, без оглед на пол и възраст, също по силата на закона трябва извънредно добре и бързо да се размножават в съгласие с разпореждането на Народното събрание и Сената.

чл. 7

Добитъкът в никакъв случай не може да получава заплата от държавната каса освен при извънредни случаи в интереса на държавата.

чл. 8

Всеки, който мисли за държавни работи, подлежи на наказание.

чл. 9

Забранява се да се мисли за каквото и да било без специално разрешение на полицията, защото мисленето нарушава щастието.

чл. 10

На първо място полицията не може да мисли абсолютно нищо.

чл. 11

Който поиска, дори и на шега, да се занимава с търговия, трябва да печели извънредно много — хиляда динара на един.

чл. 12

Женски рокли, огърлици и обици (както и други потребности естествено) се сеят и дават обилна реколта много бързо, при всеки климат и на всяка почва — всеки месец в различни цветове и по най-новата френска мода. Шапки, ръкавици и други дребни вещи могат с успех да се отглеждат и в саксии {естествено всичко се отглежда само по законно нареждане).

чл. 13

Деца не се раждат. Ако някъде се окажат такива, да се отглеждат и възпитават със специални машини. Ако родината се нуждае от повече граждани, да се построят фабрики за деца.

чл. 14

Данък не плаща никой.

чл. 15

Плащането на дълговете и данъците е строго наказуемо и това важи за всеки, освен ако се установи, че нарушението е направено от душевно болен.

чл. 16

Премахват се всички непотребни неща като: тъщи, свекърви, главен и второстепенен контрол, държавни и частни дългове, ряпа, фасул, гръцки и латински езици, гнили краставици, всички възможни падежи — предложни и безпредложни, жандармите, свинският въпрос, разумът заедно с логиката.

чл. 17

Който обедини сърбите, веднага в знак на народно признание и любов да бъде арестуван!

 

Прекрасна програма! Това трябва да признаят дори и политическите противници, ако такава програма може изобщо да има противници. Но всичко е напразно, нашите благородни желания никога няма да се осъществят.

Но онова, което ние не постигнахме и не осъществихме въпреки големия ни труд, това направиха други, по-щастливи от нас.

(следваща страница)

Страдия (12/12)

(предишна страница)

Горкото ново правителство веднага трябваше да започне да мисли върху разни работи, а министрите в Страдия не бяха свикнали на това. Откровено казано, те се държаха юнашки и с достойнство няколко дена. Докато не похарчиха и последната стотинка от държавната хазна, те приемаха през деня с весели и бодри лица многобройци делегации от народа и държаха трогателни речи за щастливото бъдеще на скъпата им, измъчена Страдия, а когато се спуснеше нощта, устройваха бляскави и скъпи гощавки, където се пиеше, пееше и се вдигаха патриотични наздравици. Но когато държавната хазна остана съвсем празна, господа министрите започнаха да мислят сериозно и да се договарят какво би трябвало да се предприеме при това отчаяно положение. С чиновниците беще лесно. Те и без това бяха свикнали да не получават заплата по няколко месеца. Пенсионерите пък са възрастни хора, поживели са си. А войниците, разбира се, трябва да свикнат с мъки и несгоди, а няма да е лошо и да погладуват геройски. На доставчиците, предприемачите и на всеки друг добър гражданин на щастливата Страдия лесно ще им обяснят, че изплащането на техните сметки не е включено в тазгодишния бюджет. Обаче на самите министри не им е лесно, защото те, разбира се, трябва да плащат, за да пишат и говорят за тях хубави неща. Не е лесен и въпросът за много други позначителни неща, защото има доста работи, които са поважни, отколкото самата Страдия.

Загрижиха се министрите и тогава им хрумна мисълта, че трябва да се засили стопанството. Затова решиха страната да вземе по-голям заем. Но тъй като около сключването на заема трябваше да се похарчат доста пари за заседания на Народното събрание, за командировки на министрите в чужди държави, министрите решиха за тази цел да оберат от държавните каси всичките вложения на частни лица и да помогнат на отечеството, което пъшка под тежестта на мизерията.

В цялата страна настана смут: в едни вестници се говореше за министерска криза, в други, че правителството благоприятно е завършило преговорите за заема, в трети — и едното, и другото, а правителствените вестници пишеха, че никога досега в страната не е имало такова благоденствие.

За този спасителен заем започна да се говори все повече и повече. Вестниците пълнеха все повече колоните си със статии по този въпрос. Във всички среди се породи силен интерес към тоя въпрос и насмалко не се стигна дотам, всички да преустановят работата си. И търговците, и доставчиците, и чиновниците, и пенсионерите, и свещениците — всички бяха обхванати от някакво трескаво, напрегнато очакване. Навсякъде, на всяко място се приказваше, разпитваше и гадаеше само за това.

Министрите отскачаха ту до една, ту до друга чужда страна. Първо пътуваше един, след това друг, пък и по двама-трима наведнаж. Народното събрание беше на поста си. И там се разискваше, решаваше. Най-сетне решиха да се сключи заем на бърза ръка. След това се разотидоха по домовете си, а отчаяното любопитство на общественото мнение растеше все повече и повече.

Когато се срещнеха двама души на улицата, вместо поздрав започваха веднага:

— Какво става със заема?

— Не зная.

— Водят ли преговори?

— Сигурно.

Министрите все по-често и често посещаваха чужди страни и се връщаха обратно.

— Министърът си е дошел? — питаше някой.

— И аз чух.

— Какво е постигнато?

— Вероятно всичко е благополучно.

Докато най-сетне правителствените вестници (правителството винаги има по няколко вестника — впрочем всеки министър има свой вестник — по един или два) съобщиха, че правителството е завършило преговорите си с една чуждестранна финансова група и че резултатите са много добри.

„С положителност можем да кажем, че след някой ден заемът ще бъде сключен и парите доставени в страната.“

Народът малко се поуспокои. Правителствените вестници обаче съобщиха, че след два-три дни в Страдия ще пристигне пълномощникът на тази банкова група, г. Хорие, за да подпише споразумението.

Чак тогава започнаха устни и писмени разправии. Въпросите, нетърпението, огромното нервно любопитство заедно с големите надежди, възлагани на този чужденец, който трябваше да спаси страната, достигнаха своя връх.

За нищо друго не се говореше, нито мислеше освен за този Хорие. Пуснаха се слухове, че бил пристигнал и отседнал в еди-кой си хотел и тълпа любопитен народ — мъже и жени, старо и младо — хукна към хотела. Хукна с такава сила и свирепост, че изпотъпка и смачка по-възрастните и по-слабите.

Появи се на улицата някакъв чужденец, пътник, и някой веднага каже на другаря си:

— Виж, някакъв чужденец! — и го погледне многозначително, като че ли го пита с погледа си: „Да не би това да е Хорие?“

— Да не би да е той? — пита вече другият.

— И аз мисля такова нещо.

Разглеждаха чужденеца от всички страни и стигаха до заключение, че е именно той. И след това из града вече ходеше слух, че са видели Хорие. Тази новина така бързо се разнасяше и преминаваше през всички обществени слоеве, че след един-два часа целият град твърдеше достоверно, че той е тук, че хората са го видели лично и са разговаряли с него. Полицията се раздвижи, министрите се обезпокоиха и тичаха навсякъде, за да се срещнат с него и да му засвидетелствуват уважението си.

Но него го нямаше.

На другия ден вестниците съобщиха, че вчерашната вест за пристигането на Хорие не била вярна.

Докъде стигна всичко това, личи най-добре от следното събитие.

Един ден отидох на, пристанището, където спираше един чужд кораб.

Корабът пристигна и пътниците започнаха да излизат. Аз приказвах за нещо с един мой познат, когато изведнаж народът се втурна с такава сила към кораба, че един, който тичаше, насмалко не ме събори.

— Какво става?

— Кой е? — започнаха да питат много хора.

Той! — отговаряха им,

— Хорие?

— Да, пристигнал!

— Къде е, къде е? — бръмчеше тълпата и хората се блъскаха, натискаха, зяпаха към парахода, караха се, надигаха се на пръсти. Всеки искаше да бъде по-близко.

И наистина видйх един чужденец, който се молеше и викаше да го пуснат, че имал бърза работа. Човекът едвам говореше, по-точно пъшкаше, притиснат и смачкан от любопитния народ.

Полицаите веднага разбраха каква е първата им задача и изтичаха да съобщят на министър-председателя, на останалите членове от правителството, на кмета, на църковните първенци и на останалите високопоставени лица в страната, че той е пристигнал.

И след малко в тълпата се чуха гласове:

— Министрите, министрите!

И действително министрите пристигнаха заедно с всички високопоставени лица на Страдия. Всички бяха облечени в официални дрехи, с всичките си ленти и многобройни ордени (при обикновени случаи не носеха всичките, а само по няколко). Народът се раздели на две части, така че чужденецът остана от едната страна сам в средата, а от другата се появиха министрите, като вървяха насреща му.

Те се спряха на прилично разстояние, свалиха шапките си и се поклониха до земята. Същото направи и народът. Той изглеждаше малко смутен, изплашен и в същото време силно учуден, но не мръдна от мястото си, стоеше неподвижен като статуя. Министър-председателят направи крачка напред и започна:

— Достойни чужденецо, твоето посещение в нашата страна ще бъде записано със златни букви в историята, защото това незабравимо посещение представлява епоха в нашия държавен живот. Твоето идване носи щастливо бъдеще на нашата родна Страдия. От името на цялото правителство, от името на целия народ аз те поздравявам като наш спасител и извиквам: „Ура!“

— Ура! Ура! Ура! — екна въздухът от възгласите на хиляди гърла.

След това църковният глава започна да пее религиозни песни, в престолния град на Страдия забиха черковните камбани.

Когато се свърши и тази част от официалното посрещане, министрите с любезни усмивки на лицата си, с покорност се приближиха до чужденеца. Те се ръкуваха поред, след което останалите се отдръпнаха и застанаха без шапки с наведени глави. Министър-председателят взе под мишница куфара му с някакво страхопочитание, министърът на финансите пое бастуна на забележителния човек. Понесоха тези работи като някакви светини. Куфарът, разбира се, беше светиня, защото в него сигурно се намираше съдбоносният договор. Именно в тоя куфар вече се намираше бъдещето, щастливото бъдеще на цяла една страна. Затова и министър-председателят разбирайки какво носи в ръцете си, изглеждаше тържествен, преобразен, горд, защото в ръцете си носеше бъдещето на своята Страдия. Църковният глава, като човек, надарен от бога със силен дух и голям ум, веднага разбра значението на тоя куфар и с останалите свещеници заобиколиха министър-председателя и започнаха да пеят религиозни песни.

Шествието тръгна. Той и министърът на финансите вървяха напред, а куфарът — в прегръдките на министър-председателя, заобиколен от свещениците и народа със свалени шапки — след тях. Вървяха полека, тържествено, крачка по крачка, пееха богоугодни песни, камбаните биеха, гърмяха пушки. И така бавно вървяха по главната улица към къщата на министър-председателя. И домовете, и кръчмите, и църквите, и канцелариите — всичко се беше опразнило, всичко живо беше излязло, за да участвува в епохалното посрещане на великия чужденец. Дори и болните не изостанаха. Бяха ги изнесли от стаите, за да видят това изключително тържество. Дори от болниците бяха изнесли на носилки всичките, а те просто като че ли бяха забравили болките си. Ставаше им полеко, когато мислеха за щастието на своето скъпо отечество. Бяха изнесли и пеленачетата. Опулили очички във великия чужеднец, те не плачеха, като че ли чувствуваха, че това щастие се готви именно за тях.

Докато стигнаха до дома на министър-председателя, вече се стъмни. Чужденецът бе почти внесен в къщата. Всичките министри и високопоставени лица влязоха вътре, а народът остана да зяпа любопитно но прозорците или просто да разглежда къщата.

На другия ден започнаха да пристигат народни делегации, за да поздравят видния чужденец, а вече призори пред къщата на министър-председателя заскрибуцаха бавно тежко натоварени коли с разни ордени за достойния чужденец.

Чужденецът, разбира се, веднага бе избран за почетен председател на министерството, за почетен, председател на общината, на Академията на науките и всевъзможните хуманни дружества и организации в Страдия, а такива в нея имаше безброй. (Имаше дори дружество за учредяване на дружества.) Всички градове го избраха за свой почетен жител, всички еснафи го признаха за благотворител, а един полк в армията получи в негова чест името „Славният полк Хорие“.

Всички вестници го приветствуваха с дълги статии, а много от тях напечатаха портрета му. Много чиновници бяха повишени в чест на този ден, а мнозина полицаи и наградени, и повишени. Създадоха се нови учреждения и бяха назначени нови служители. Вече два дни продължаваше това бурно веселие в целия град. Свиреше музика, биеха камбани, гърмяха пушки, ехтяха песни, лееше се вино.

На третия ден министрите, макар и махмурлии от веселбите, трябваше да жертвуват дори и почивката си за щастието на страната и народа и се събраха в пълен състав на заседание, за да завършат преговорите с Хорие за заема и подпишат епохалния договор.

Най-напред, за увод, започнаха с частни разговори. (Залисан във веселбата, забравих да кажа, че куфарът се охраняваше от силна охрана.)

— Ще останете ли тук за повече време? — попита го министър-председателят.

— Докато не свърша работата си, а тя ще трае по-дълго.

Министрите се смутиха от думата по-дълго.

— Смятате ли, че ще продължи по-дълго?

— По всяка вероятност. Такава е работата ми.

— На нас са ни известни вашите условия, а и на вас — нашите. Затова смятам, че няма да има никакви затруднения — каза министърът на финансите.

— Затруднения? — каза чужденецът изплашено.

— Да, смятам, че няма да има такива.

— И аз се надявам.

— Тогава можем веднага да подпишем споразумението — проговори министър-председателят.

— Споразумение?

— Да!

— Споразумението е подписано. Аз ще тръгна още утре на път и навеки ще ви бъда благодарен за това посрещане. Откровено казано, аз съм смутен, не разбирам оше достатъчно добре какво става с мен. Впрочем в тази страна идвам за пръв път, но не можех и да мечтая, че като непознато лице ще ме посрещнат така хубаво, както кикъде другаде. Още ми се струва, че сънувам.

— Значи, сме подписали договора? — извикаха възторжено всички в един глас.

— Ето го! — каза чужденецът и извади от джоба си един лист хартия, на който бе написан договор, и започна да го чете на своя език. Договорът бе подписан от него и един търговец на сливи от вътрешността на Страдия, който се задължаваше да му достави еди-какво си количество сливи за приготвяне на мармалад до еди-коя си дата…

Какво друго можеше да се направи в една цивилизована и умна страна след такъв глупав договор, освен чужденецът да бъде изгонен от Страдия, и то тайно. След три дни правителствените вестници оповестиха следното съобщение:

„Правителството се застъпва енергично за един нов заем и съществуват всички изгледи да получим една част от парите още до края на този месец.“

Народът се поинтересува малко за Хорие и после го забрави. След това всичко тръгна по старому.

Когато размишлявах за тия събития, особено ми хареса общата хармония, която владееше в Страдия. Не само министрите бяха симпатични и почтени хора, но забелязах, че и църковният глава е умен и духовит човек. Кому би дошло на ум в най-подходящия, собствено в най-решителния момент, когато се решава съдбата на страната, да запее над куфара на оня търговец на мармалад богоугодни песни, за да помогне на усърдното правителство в неговите-големи усилия? При такава дружна работа непременно трябваше да има и успех.

Веднага реших още при първия удобен случай да отида при тоя мъдър отец, църковния глава, за да се запозная по-отблизко и с този велик гражданин на Страдия.

(Край)

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Страдия (11/12)

(предишна страница)

На другия ден чух, че правителството паднало. Навсякъде — по улиците, кръчмите и частните домове, се чуваха весели песни. От всички краища на Страдия започнаха да пристигат делегации, за да поздравят новото правителство от името на народа. Много от вестниците бяха пълни с телеграми и декларации на предани граждани. Всички тия декларации и честитки много си приличаха помежду си. Разликата беше почти само в имената и подписите. Ето една от тях:

 „До председателя на Министерския съвет, господин…

Господин министър-председателю,

Вашият патриотизъм и големите ви дела в полза на скъпото ни отечество са известни в цяла Страдия. Народът в нашия край изпитва огромно задоволство и радост поради Вашето идване на власт, защото всеки е твърдо уверен, че Вие заедно с Вашите другари единствено сте в състояние да изтръгнете страната ни от това мъчително и трудно положение, от мизерията, до която я доведоха Вашите предшественици с лошата си и непатриотична дейност. През радостни сълзи ние извикваме: „Ура!“

От името на петстотин души“

(подпис на един търговец)

Обикновено имаше и такива декларации:

„До днес бях привърженик на миналия режим, но тъй като с идването на власт на новия кабинет се уверих напълно, че предишното правителство е работило във вреда на страната и не единствено сегашният кабинет е в състояние да поведе страната по по-добър път и да осъществи великите народни идеали, заявявам, че от днес с всичките си сили ще помагам на сегашното правителство и че навсякъде ще осъждам предишния прословут режим, от който се гнусят всички честни хора на страната.“

(подпис)

В много от вестниците, в които до този ден четях хвалебствени статии за всяка стъпка на предишното правителство, сега срещах статии, в които най-остро се осъждаше предишното управление, а новото правителство превъзнасяше до небесата.

Когато взех вестниците и прегледах броевете от началото на годината, забелязах, че с идването на всяко ново правителство се повтаря същата история. Всяко ново правителство беше приветствувано по същия начин, като единственото добро правителство, а всяко предишно беше осъждано и наричано предателско, мерзко, вредно, черно, гнъсно.

Едни и същи хора изпращаха и декларациите, и поздравленията към всеки нов кабинет. В делегациите бяха постоянно едни и същи хора.

Особено чиновниците бързаха да заявят на всяко ново правителство, че са му предани. Малцина бяха ония, които не постъпваха така и имаха смелост да рискуват положението и да жертвуват службата си. Такива бяха малко и тях общественото мнение ги смяташе за лоши граждани, защото нарушаваха съществуващия отдавна в Страдия така хубав обичай.

Разговарях с един добър служащ за негов другар, който при идването на новото правителство на власт не искаше да го поздрави, поради което бе уволнен от държавна служба.

— Изглежда умен човек — казах аз.

— Будала! — отговори този студено.

— Аз не бих казал така!

— Оставете го, моля ви се, тоя фантазьор. Предпочита да гладува със семейството си, отколкото да си гледа работата както всички други умни хора.

Когото и да попитах, всички изказваха същото мнение за тази категория хора. Болшинството не само ги съжаляваше, но ги и презираше.

Тъй като новото правителство имаше някои свои неотложни работи, а беше нужно народът чрез своите представители да му гласува пълно доверие и в същото време да осъди дейността на предишното правителство и на Народното събрание, решиха да останат същите народни представители.

Това ме много изненада. По този повод нарочно потърсих един от народните представители и го заговорих:

— Кабинетът без съмнение ще падне, понеже остана същото събрание, нали? — попитах аз.

— Не.

— Добре, но как ще получи правителството доверие от това Народно събрание?

— Ще му го гласуваме.

— Тогава ще трябва да осъдите дейността на предишното правителство, значи, и вашата дейност. Това значи да осъдите собствента си работа!

— Коя наша работа?

— Вашата работа при предишното правителство.

— Ще осъдим по-раншното правителство!

— Добре, но как ще сторите това вие, същите народни представители, които до вчера помагаха на предишното правителство?

— Няма значение.

— Не разбирам!

— Много просто и ясно — каза той равнодушно.

— Чудно.

— Няма нищо чудно. Това трябва някой да го направи, а дали ще бъдем ние или други народни представители — не е важно. На правителството е нужна тази формалност. Тя е въведена вероятно по примера на останалите чужди страни. Всъщност събранието и народните представители у нас вършат само онова, което иска правителството.

— Е, за какво ви е тогава Народното събрание?

— Нали ви казвам: само заради формата, колкото да се каже, че в нашата страна има и Народно събрание и че правителството ни е парламентарно.

— Е, чак сега разбирам! —казах аз, изненадан и смутен още повече от отговора.

И наистина народните представители показаха, че умеят да денят отечеството си, защото за него пожертвуваха дори и личната си гордост и чест.

— Нашите деди жертвуваха живота си за тази страна, нима ние ще се поколебаем да пожертвуваме честта си за нея! — възкликна един от народните представители.

— Точно така е! — долетя от всички страни.

Работата в събранието вървеше бързо.

Най-напред гласуваха пълно доверие на новото правителство и осъдиха работата на предишното. След това правителството внесе предложение да се извършат изменения в някои закони.

Предложението се прие единодушно. Одобриха се и измененията в законите, защото без тези изменения и допълнения те пречеха на няколко роднини и приятели на министрите да заемат в държавния апарат някои по-високи постове.

На края бяха предварително одобрени всичките разходи, които правителството щеше да направи извън бюджета. С това Народното събрание приключи работата си и народните представители, изморени от участието си в държавните дела, се разотидоха по домовете си, за да починат. Членовете на кабинета, след щастливото отстраняване на всички пречки, доволни от пълното народно доверие, организираха тържествена другарска вечеря, за да се отморят във веселие с чаша вино в ръка от тежките грижи около управлението на страната.

(следваща страница)

Страдия (6/12)

(предишна страница)

Министърът на финансите, когато отидох да го посетя, ме прие веднага, макар че имал — както ми каза — много работа.

— Много добре, че дойдохте, господине, тъкмо малко ще си почина. Досега работих и вярвайте ми, вече ме заболя главата — каза министърът и ме погледна с уморен, замъглен поглед.

— Вашето положение е наистина твърде тежко при такава огромна работа. Навярно сте обмисляли някой важен финансов въпрос? — забелязах аз.

— Смятам, че непременно ще ви интересува полемиката, която водя с господин министъра на строежите по един твърде важен въпрос. Цели три часа, от сутринта, работих върху това. Смятам, че съм прав и че се застъпвам за справедливо дело… Сега ще ви покажа статията, която приготвих за печат.

Аз с нетърпение очаквах да чуя знаменитата статия и същевременно да узная за какво се води тази важна и отчаяна борба между министъра на финансите и министъра на строежите. С достойнство и тържествена сериозност на лицето министърът взе в ръцете си ръкописа, изкащля се и прочете заглавието:

— „Още някоя и друга дума по въпроса, докъде през древните векове е достигнала на юг границата на нашата страна?“

— Но както изглежда, това е някаква историческа студия?

— Историческа! — каза министърът малко учуден от неочаквания въпрос и ме погледна през очилата с тъп, изморен поглед.

— Вие се занимавате с история?

— Аз? — извика министърът с малко сърдит глас. — Това е науката, с която се занимавам почти тридесет години, и то, без да се лаская, успешно! — завърши той и ме погледна с укор.

— Аз особено уважавам историята и хората, които са посветили целия си живот на тази наистина важна наука — казах аз учтиво, за да мога поне малко да оправдая предишната си наистина необмислена постъпка.

— Не само важна, господине, но най-важна, разбирате ли, най-важна! — възкликна министърът с възторг и ме погледна многозначително, изпитателно.

— Точно така! — казах аз.

— Ето вижте — започна пак министърът — колко вредно би било, ако например се установи, че границата на нашата страна в древността е била там, където твърди моят колега — министърът на строежите.

— Той също е историк, нали? — прекъснах го с въпрос.

— Лъжеисторик! С дейността си в областта на тази наука той само вреди. Вземете и прочетете само неговите схващания по въпроса за древната граница на страната ни и ще видите колко е голямо невежеството му. Дори ако искате да бъдем справедливи, разбиранията са му антипатриотични.

— Какво доказва той, ако мога да зная? — попитах аз.

— Той не доказва нищо, господине! Жалка е неговата теза, след като твърди, че старата ни граница била минавала на юг, северно от град Крадия. Това е нечестно, защото тогава нашите врагове могат с чиста съвест да кажат, че имат право върху района малко по-нагоре от Крадия. Представяте ли се колко вреда нанася той по този начин на измъчената ни страна? — извика министърът сърдито, със справедлив гняв, с треперещ, болезнен глас.

— Огромна вреда! — възкликнах аз, уж слисан от тази страшна беда, която щеше да постигне цялата страна поради незнанието и невежеството на министъра на строежите.

— Този въпрос, господине, аз няма да оставя така. Най-сетне това изисква от мен синовният ми дълг към нашето скъпо отечество. Тоя въпрос аз ще поставя и пред самото Народно събрание! Нека то вземе решение, което ще важи за всеки гражданин на страната, в противен случай ще си подам оставката, защото това ми е второ сблъскване с министъра на строежите, и то все по такива важни за страната въпроси.

— Нима Народното събрание може да взема решения и по такива научни въпроси?

— Защо да не може? Събранието има право да гласува решения по всички въпроси и тези решения, като закони, са задължителни за всекиго. Вчера например един гражданин изпрати заявление до Народното събрание, с което иска денят на раждането му да се смята пет години по-рано, отколкото е всъщност.

— Как е възможно това? — учудих се, без да искам.

— Може, разбира се! Той, да кажем, се е родил през 74-та година, а Народното събрание утвърди за година на раждането му — 69-та година.

— Чудно! А защо му трябва това?

— Нужно му е, защото само тогава има право да се кандидатира за едно вакантно място за народен представител, а е наш човек и от все сърце ще поддържа съществуващото политическо положение.

Смаян от изненада, не можах да проговоря нито дума. Министърът сякаш забеляза това и каза:

— Вас като че ли ви учудва това нещо? Такива и подобни случаи не са единични. На една госпожа събранието удовлетвори молба от също такова естество. Тя пък молеше Народното събрание да я обявй с десет години по-млада, отколкото е всъщност. Друга пък подаде заявление до Народното събрание да вземе компетентно решение, че в брака си тя е родила две деца, които се считат законни наследници на богатия ѝ мъж. И тъй като тя имаше добри влиятелни приятели, събранието, разбира се, удовлетвори нейната наивна и благородна молба и я провъзгласи за майка на две деца.

— А къде са децата? — попитах аз.

— Кои деца?

— Тези, за които говорите?

— Деца нямаше, разбирате ли, но въз основа на решението на събранието се считаше, че госпожата има две деца и това подобри отношенията между нея и мъжа ѝ.

— Това не разбирам! — забелязах аз, макар че не беше много учтиво да го казвам.

— Как не разбирате?… Много просто. Богатият търговец, мъж на тази госпожа, за която говорихме, няма от нея деца. Разбирате ли?

— Разбирам!

— Хубаво, но сега внимавайте по-нататък. Понеже е много богат, той поискал да има деца, които да наследят голямото му състояние. Следствие на това отношенията между него и жена му станали твърде лоши. Тогава жената, както ви казах, подаде заявление до Народното събрание, което взе положително решение.

— Е, и доволен ли е богатият търговец от решението на Народното събрание?

— Разбира се, че е доволен! Сега е напълно спокоен и обича много жена си.

Разговорът продължаваше. Побеседвахме за още много работи, обаче господин министърът не засегна нито веднаж финансови въпроси.

Най-сетне аз си дадох кураж и го попитах най-покорно:

— Финансите във вашата страна са в много добро състояние, нали, господин министре?

— В много добро! — отговори той със сигурност и веднага добави: — Главното е добре да се изработи бюджетът, след това всичко върви лесно.

— На колко милиона динара възлиза годишният бюджет на вашата страна?

— Над 80 милиона. А ето как са разпределени сумите: За бившите министри, които сега са пенсионирани или на разположение 30 милиона; за закупване на ордени — 10 милиона; за внедряване на спестовност сред народа — 5 милиона.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин министре… Не мога да разбера какъв е тоя разход, пет милиона за внедряване на спестовността?

— Вижте, господине, спестяването е безспорно най-важното нещо, щом става дума за финансиране. Тези нововъведения не съществуват никъде в света, но нас неволята ни принуди към това пред вид лошото състояние на финансите в страната. Затова решихме да жертвуваме тази значителна сума всяка година само за да помогнем на народа и да му облекчим горе-долу положението. По всяка вероятност сега работите ще тръгнат добре, защото вече за кратко време е изразходван цял един милион за възнаграждения на авторите на книги по въпроса за внедряване на спестовността сред народа. Лично аз също мисля да помогна на народа в това отношение, колкото мога. Вече започнах да пиша труд: „Спестовността сред нашия народ в древността”, а синът ми пише труд под заглавие: „Влиянието на спестовността върху културния напредък на народа”. Дъщеря ми написа вече два разказа пак за народа, в които се говори как трябва да се спестява, а сега пише и трети: „Разточителната Любица и пестеливата Мица”.

— Трябва да е някакъв много хубав разказ?

— Много хубав. В него се описва как влюбената Любица пропаднала, а Мица се омъжила за много богат човек и винаги се отличавала с пестеливостта си. „Който пести, на него и господ помага” — завършва разказът.

— Това ще окаже необикновено голямо влияние върху народа! — казах аз възторжено.

— Разбира се! — продължи господин министърът. — Голямо и значително влияние! Така например, откак са въведени спестяванията, моята дъщеря вече спести за зестра повече от сто хиляди.

— Тогава това е най-важното перо във вашия бюджет — забелязах аз.

— Така е. Но трудното беше, докато ми хрумне такава мисъл. Останалите пера в бюджета съществуваха и по-рано, преди аз да стана министър. Например за народни тържества са предвидени пет милиона, за поверителни правителствени разходи — 10 милиона, за тайната полиция — пет милиона, за поддържане, укрепване и продължаване властта на правителството — пет милиона, за по-добро представяне на членовете на правителството — половин милион. Тук, както и навсякъде, сме особено пестеливи. След това идва редът на всичко останало, по-маловажно в бюджета.

— А за просветата, войската и останалите чиновници?

— Да, прав сте, и тук, извън сумите за просветата, са предвидени около 40 милиона, но това влиза в редовния годишен дефицит.

— А как е с просветата?

— Просветата? Тя, разбира се, е включена в непредвидените разходи.

— С какво покривате тогава големия дефицит?

— С нищо! С какво би могъл да бъде покрит? Това влиза в дълговете. Щом се събере по-голям дефицит, ние искаме заем и продължаваме така. Но затова пък се стараем да има суфицит в някои други бюджетни пера. Аз вече започнах да въвеждам икономии в моето министерство, а върху същото работят дейно и останалите ми колеги. Икономиите са, както казах, основа за благосъстоянието на всяка страна. Вчера в интерес на икономиите уволних един служител. Така икономисал вече 800 динара годишно.

— Добре сте направили — забелязал аз.

— Трябва, господине, да започнем вече да се грижим за народното благосъстояние. Момчето плаче да го приема отново, а не е и лошо, горкото, но което не може, не може. Защото така изискват интересите на нашето скъпо отечество. „За половин заплата ще служа” — ми се моли то. „Не може — казвам, — аз съм министър, но това не са мои пари, а народни, с кръв спечелени, и трябва да държа сметка за всеки динар.” Моля ви се, господине, кажете, как смея да хвърлям на вятъра 800 държавни динари? — завърши министърът и чакаше с разперени ръце от мен положителен отговор.

— Напълно вярно!

— Ето например преди няколко дни на един член на правителството бе дадена голяма сума пари от бюджета за поверителни разходи, за да лекува жена си. Ако не се държи сметка за всеки динар, защо тогава плаща народът?

— А какви са приходите на страната, господин министре? Смятам, че това е важно.

— E, това не е много важно… Как да ви кажа? Впрочем още не се знае какви са приходите. Четох нещо по този въпрос в един чуждестранен вестник, но кой знае дали е вярно. Във всеки случаи има добри доходи, без съмнение добри — каза министърът възбудено, с важността на специалист.

Приятният ни и важен разговор бе прекъснат от един прислужник, който влезе в кабинета на министъра и съобщи, че една делегация от служащи желае да влезе при господин министъра.

— Ще ги повикам след малко, нека да почакат — каза той на прислужника и се обърна към мен: — Вярвайте, толкова съм изморен от посещенията тези два-три дни, че просто главата ми ще се пръсне. Едва успях да открадна малко време за този приятен разговор с вас.

— По работа ли идват? — попитах аз.

— Ето вижте, точно тук на крака имах извънредно голям мазол и преди четири дни го оперирах. Операцията, слава богу, мина сполучливо. Та затова идват чиновниците с началниците си — да ми честитят и изразят радостта си за успешния изход на операцията.

Помолих господин министъра за извинение, че прекъснах работата му, и за да не му преча повече, сбогувах се най-учтиво и излязох от кабинета му.

И наистина за този мазол на министъра на финансите във вестните имаше какви ли не съобщения.

„Делегация от служители на … учреждение отидоха вчера в четири часа следобед начело със своя началник при господин министъра на финансите, за да го поздравят с радост по повод щастливата операция на мазола. Господин министърът ги прие любезно и сърдечно, а господин началникът произнесе от името на всички служители в своето учреждение трогателна реч. Господин министърът благодари за това изключително внимание и искрени чувства.“

(следваща страница)

Страдия (5/12)

(предишна страница)

Тук ме изненада огромна тълпа хора, която се събираше от всички страни в групи пред някаква голяма къща. Всяка от тия големи групи хора беше издигнала свое знаме, на което пишеше името на областта, от която бе групата, а под него думите; „За Страдия ще пожертвуваме всичко!“ или „Страдия ни е по-скъпа от свинете!“

Улицата бе придобила особен тържествен вид. Фасадите на къщите бяха накичени с бели знамена с народния герб в средата. Всички дюкяни бяха затворени, всяко движение — спряно.

— Какво е това? — попитах любопитно един господин на улицата.

— Тържество. Нима не знаете?

— Не зная.

— Как така, за това три дена вече пишат вестниците! Нашият голям държавник и дипломат, който има огромни заслуги за отечеството и решаващо влияние върху външната и вътрешна политика на страната ни, страдаше от силна хрема, която с божия милост и с особеното усърдие на лекарите-специалисти се излекува, така че сега няма да пречи на великия и мъдър държавник да посвещава цялата си грижа и старание за доброто и щастието на тази изтерзана страна и да я поведе към още по-добро бъдеще!

Такова множество народ се бе насъбрало пред къщата на големия държавник, че и капките на най-силния дъжд не биха могли да достигнат до земята от многобройните мъже, жени и деца. Всички бяха със свалени шапки, а във всяка група имаше по един, от чийто джоб се подаваше написана патриотична реч.

Побелелият държавник излезе на балкона на своята къща и във въздуха над целия град се разнесе гръмогласно „ура“. Прозорците на всички околни къщи се отвориха и се показаха много глави. По оградите, на покривите — всичко беше пълно с любопитен народ. Дори и на всеки комин се виждаха поне две-три глави.

Възгласите престанаха, настъпи гробна тишина и из тълпата изпищя тънък глас:

— Мъдри държавнико!…

— Ура! Ура! Ура! — прекъснаха оратора бурни и силни възгласи. Когато патриотичната тълпа утихна, ораторът продължи:

— Народът от моя край лее горещи сълзи от радост и коленичил, благодари на всемилостивия творец, който отстрани милостиво от нашия народ голямата беда и ти дари изцеление, мъдри наш държавнико, за да живееш още дълги години за щастието на народа и за гордост на страната! — завърши ораторът, а от хилядите гърла екна:

— Ура!

Мъдрият държавник благодари на оратора за искрените му думи и припомни, че всички негови мисли и чувства ще бъдат и за в бъдеще насочени към укрепването на културата, икономиката и благосъстоянието на скъпото отечество.

След неговото слово, разбира се, отново гръмна безброй пъти: „Ура!“

Изредиха се така десетина оратори от различните краища на отечеството, а след всяко слово старият държавник отговаряше с патриотични и съдържателни речи. Разбира се, през цялото време не стихваха гръмките и възторжени въгласи: „Ура!“

Мина доста време, додето се извършиха всички тия церемонии, и накрая във всички улици засвири музика. Хората се разхождаха нагоре-надолу, като придаваха по този начин още поголям блясък на тържеството.

Вечерта имаше илюминации, пак музика. Патриотичната тълпа носеше запалени факли. Въздухът по улиците на щастливия град ехтеше от възгласи. Във висините в тъмната нощ се пръскаха ракети, които чертаеха името на големия държавник, изплетено сякаш от мънички звездички.

След това настъпи дълбока тиха нощ и патриотичните граждани на прекрасната страна Страдия, изморени от изпълнението на възвишените си граждански задължения, заспаха сладък сън, изпълнен с блянове за щастливото бъдеще и величието на милото си отечество.

Изморен от странните впечатления, не можах да заспя цяла нощ и тъкмо когато призори, още облечен, с подпряна глава на масата се унесох в сън, стори ми се, че чух някакъв страшен, демоничен глас, който се смееше злобно:

— Това е твоето отечество!… Ха-ха-ха-ха!…

Сепнах се. Гърдите ми затрепераха от страшното предчувствие, в ушите ми пищеше злобният смях:

— Ха-ха-ха-ха!

На другия ден всички вестници в страната писаха за това тържество, особено правителственият орган, в който имаше и безброй телеграми от всички краища на Страдия. В тях много граждани се оплакваха, че не са могли лично да изкажат радостта си от щастливото оздравяване на великия държавник.

Освен това главният лекар на държавника стана изведнаж прославен човек. Във всички вестници можеше да се прочете, че съзнателните граждани на тоя и тоя град, на тая или оная околия или област, оценявайки заслугите на доктор Мирон (така се казваше той), обещаваха да му купят един или друг скъпоценен подарък. Един вестник пишеше:

„Узнахме, че и град Крадия по примера на други градове подготвя скъпоценен подарък за доктор Мирон. Това ще е малка сребърна статуя на Ескулап, който държи в ръцете си една също така сребърна емблема. Около нея са преплетени две позлатени змии с диаманти вместо очи, които държат в устата си свещи. На гърдите на Ескулап ще бъдат изписани със злато думите: „От жителите на град Крадия — на лекаря Мирон, в знак на вечна признателност за заслугите му към отечеството“.“

Вестниците бяха препълнени с такива съобщения. Навсякъде из страната се готвеха скъпоценни подаръци за доктор Мирон и се изразяваше телеграфически благодарност на тоя щастлив лекар. Жителите на един град бяха толкова въодушевени, че започнаха дори да строят величествена вила. На една от стените на тая вила ще бъде сложена грамадна мраморна плоча, на която ще бъде изразена народната благодарност.

А от само себе си се разбираше вече, че веднага бе изработена и размножена снимка на великия държавник, представен в момент, когато се ръкува с лекаря си и му благодари за искрените грижи. Под нея се четеше текстът:

„Благодаря ти, верни Мироне! Ти ме излекува от болестта, която ми пречеше да се посветя изцяло на работата за щастието на скъпото ми отечество.

— Аз изпълних само своето свято задължение към родината.“

Над главите им в облаците хвърчи гълъб, който носи в човката си лента с надпис:

„Милостивият бог, който обича Страдия, я пази от всяко зло.“

Над гълъба с едри букви бе написано: „За спомен от деня на щастливото оздравяване на великия държавник Симон“ (доколкото си спомням, така му беше името).

Децата разнасяха тази снимка по всички улици и хотели и викаха:

— Нови снимки! Държавникът Симон и лекарят Мирон!…

Когато прочетох няколко вестника (почти във всички бе напечатана обширна биография на прочутия лекар-патриот), реших да отида при господин министъра на народното стопанство.

Министърът на стопанството, възрастен, нисък, слабичък човечец, с побеляла коса и с очила, ме посрещна по-любезно, отколкото се надявах. Покани ме да седна до неговото бюро. Самият той се нагласи на мястото си. На бюрото лежеше цял куп някакви стари книги с пожълтели листа и скъсани корици.

— Веднага ще ви се похваля! Нямате си представа колко съм доволен! Какво, мислите, изнамерих?

— Някой метод, чрез който ще усъвършенствувате стопанството на страната?

— А, не! Какво ти стопанство! Стопанството е усъвършенствувано чрез добрите закони. За това вече не трябва и да се мисли!

Аз млъкнах, като не знаех какво друго да му кажа. С добродушна, щастлива усмивка той ми показа някаква стара книга и запита:

— Как мислите, кое е това произведение?

Аз се престорих, че уж се мъча да си припомня, но той каза пак със същата усмивка:

— Омировата „Илиада“… Но много, много рядко издание!… — Той изговаряше всяка дума с наслаждение и ме гледаше любопитно, очаквайки да види моето учудване.

И аз наистина бях изненадан, само че по други причини. Все пак се престорих, че ме възхити именно тая рядкост.

— Това е прекрасно! — казах аз.

— Но ако ви кажа още, че същото издание вече не се среща!…

— Та това е великолепно! — възкликнах аз уж въодушевен и започнах да разглеждам книгата, като давах вид, че дълбоко съм трогнат и заинтересован за тая рядкост.

Едвам успях да отклоня с разни въпроси разговора от неговия Омир, за когото не бях чувал никога нито дума.

— Осмелявам се, господин министре, да ви попитам за прекрасните ви стопански закони — казах му аз.

— Това са всъщност класически закони. Нито една страна, вярвайте ми, не харчи толкова средства за издигане на стопанството, колкото нашата.

— Така трябва и да бъде — казах, — това е най-важната основа за напредъка на всяка страна.

— Разбира се. Аз имах пред вид това, когато се стремях да създам колкото се може по-добри закони и да издействувам колкото се може по-голям бюджет, за издигане на стопанството и индустрията на страната.

— На колко възлиза бюджетът, ако смея да ви попитам, господин министре?

— Миналата година, когато имаше друг министър, бюджетът беше по-малък, но с голям труд и усилия аз успях да постигна пет милиона динара.

— Това достатъчно ли е за вашата страна?

— Достатъчно!… Вижте сега, в закона е включена и следната точка:

„Житото и въобще всички посеви трябва да виреят добре а в колкото е възможно по-големи количества.“

— Това е хубав закон — казах аз.

Министърът се усмихна доволно и продължи:

— Увеличих и чиновническия апарат в своето ведомство. Сега във всяко село има стопанско ведомство с петима души чиновници начело с управител на стопанството. След това във всеки околийски град назначих отговорник на околията с голям брой чиновници, а над всички тях стоят областните ръководители — двадесет на брой, колкото области има нашата страна. Всеки от тях контролира напълно своите чиновници, следи дали останалите чиновници изпълняват задълженията си и работи за укрепване на стопанството в целия край. Чрез него министерството, което има 20 отделения и във всяко по един началник с голям брой чиновници, води преписка с целия край. Всеки началник на отделение в министерството води кореспонденция с отделните ръководители в областите, а те след това уведомяват министъра чрез неговите лични секретари.

— Та това е огромна администрация! — забелязах аз.

— Много голяма! От всички министерства нашето има наймного входящи и изходящи номера. Чиновниците цял ден не могат да си дигнат главите от писма и актове.

След кратко мълчание министърът продължи:

— След туй наредих във всяко село да има читалня, която да е снабдена с подходящи книги из областта на полевъдството, горското стопанство, животновъдството, пчеларството и други отрасли на стопанството.

— Селяните вероятно четат с охота?

— Това е задължително като военната повинност. Всеки трудещ се селянин трябва да прекарва в читалнята по два часа преди и след обед, за да чете (а ако не е грамотен, другите му четат). Също така има чиновници, които изнасят беседи на селяните за съвременното рационално обработване на земята.

— Но тогава кога работят в полето? — запитах аз.

— Вижте какво, отначало е така. Този начин е бавен, от пръв поглед може би ще изглежда неподходящ, но тепърва ще се види благотворното влияние на тази крупна реформа. По мое дълбоко убеждение най-важното е да се затвърди първо теорията. Тогава останалото ще върви лесно. Ще се види, че всичкото време, прекарано в изучаване на стопанската теория, ще бъде възнаградено стократно. Господине, трябва да съществуват силни, здрави основи, за да се строи здание! — завърши министърът и избърса появилата се от вълнение пот по челото му.

— Напълно одобрявам вашите гениални схващания за стопанството! — казах възторжено.

— И как хубаво разпределих петте милиона динара: два милиона за чиновниците, един милион за хонорари на тези, които пишат стопански учебници, един милион за основаване на библиотеки и един милион за дневни пари на чиновниците. Точно пет милиона!

— Прекрасно разпределение!… Доста средства отделяте и за библиотеките.

— Вижте какво, аз издадох наредба, освен стопанските учебници да се купуват и учебници по гръцки и латински език, за да могат селяните да се облагородяват, изучавайки след полската работа класическите езици. Всяко читалище има Омир, Тацит, Патеркул и още много други хубави творби от класическата литература.

— Прекрасно! — възкликнах с разперени ръце и веднага станах, сбогувах се с господин министъра и тръгнах, защото главата ми вече бучеше от тази велика реформа, която не можах да разбера.

(следваща страница)

Страдия (6/12)

(Предыдущая часть)

Министр финансов, хотя и сказал, что очень занят, принял меня сразу же, как только я пришел к нему.

– Вы явились весьма кстати, сударь, я хоть немного отдохну. Работал так, что прямо в глазах потемнело! – сказал министр и посмотрел на меня усталым, помутившимся взглядом.

– Да, нелегко вам при таком размахе работы. Вы несомненно обдумывали какой-нибудь важный финансовый вопрос? – заметил я.

– Вас-то, я уверен, во всяком случае, заинтересует полемика, которую я веду с господином министром строительства по одному весьма важному вопросу. С утра я трудился над этим целых три часа. Полагаю, что смогу защитить правое дело… Сейчас покажу вам статью, подготовленную мной к печати.

Мне не терпелось познакомиться со знаменитой статьей и одновременно узнать, из-за чего ведется столь важная и отчаянная борьба между министром финансов и министром строительства. Министр с достоинством взял в руки рукопись, откашлялся и торжественно прочел заголовок:

– “Еще несколько слов к вопросу: ‘Где проходила в древние времена южная граница нашей страны’.”

– Да, но ведь это, кажется, историческая работа?

– Историческая, – отвечал министр, несколько удивленный таким неожиданным вопросом, и посмотрел на меня поверх очков тупым, усталым взглядом.

– Вы занимаетесь историей?

– Я?! – раздраженно переспросил министр. – Этой наукой я занимаюсь вот уже почти тридцать лет и, не хвалясь скажу, с успехом, – внушительно произнес он, глядя на меня с укоризной.

– Я очень ценю историю и людей, целиком посвящающих себя этой действительно важной науке, – сказал я почтительно, чтобы хоть как-то загладить свою недавнюю бестактность.

– Не только важная, сударь мой, но и самая важная! – восторженно объявил министр, окидывая меня значительным и испытующим взглядом.

– Совершенно с вами согласен!

– Вы только вообразите, – продолжал министр, – какой был бы причинен вред, если бы по вопросу о границе нашей страны утвердилось, скажем, мнение моего коллеги, министра строительства.

– Он тоже историк? – спросил я.

– Какой он историк! Своей деятельностью в этой научной области он приносит лишь вред. Достаточно познакомиться с его взглядами по вопросу о старой границы нашей страны, и вам сразу станет ясно его невежество и даже, если хотите, предательство интересов родины.

– А что он доказывает, простите за любопытство? – вновь задал я вопрос.

– Ничего он не доказывает, сударь мой! Жалкое это доказательство, если он говорит, что южная граница проходила в старину севернее города Крадии; это преступно, ибо наши враги со спокойной совестью смогут предъявить права на земли выше Крадии. Вы представляете, какой он наносит этим вред нашей многострадальной родине? – воскликнул министр срывающимся от справедливого гнева и боли голосом.

– Неизмеримый вред! – подтвердил я с таким волнением, словно катастрофа из-за невежества и тупости министра строительства уже обрушилась на страну.

– Так я этот вопрос не оставлю, сударь, не имею права оставить, как сын своей дорогой родины. Я поставлю его перед Народным собранием, пусть оно вынесет свое решение, обязательное для каждого гражданина нашего государства. В противном случае подам в отставку, так как это уже второе серьезное столкновение с министром строительства.

– А разве Скупщина может выносить решения и по научным вопросам?

– Почему бы и нет? Скупщина полномочна по любому вопросу выносить решения, обязательные для каждого как закон. Вчера, например, один гражданин обратился в Скупщину с просьбой считать день его рождения на пять лет раньше действительного.

– Да как же это возможно? – невольно вырвалось у меня.

– Очень даже. Он родился, допустим, в семьдесят четвертом году, а Скупщина утвердит день его рождения в … шестьдесят девятом году.

– Вот чудеса! А зачем ему это?

– Ему-то необходимо, ведь только при этом условии он сможет выставить свою кандидатуру в депутаты на освободившееся место, а он человек наш и энергично будет помогать укреплению политического положения.

Потрясенный, я не мог вымолвить ни слова. Заметив это, министр проговорил:

– Вас это как будто удивляет. Такие и подобные им случаи у нас не редки. Скупщина, например, исполнила просьбу одной дамы провозгласить ее на десять лет моложе[1]. Другая дама подала прошение[2] о том, чтобы Народное собрание авторитетно подтвердило, будто она, состоя в браке со своим мужем, родила двоих детей, которые должны явиться законными наследниками ее мужа, человека очень богатого. И, так как у нее были весьма влиятельные друзья, Скупщина поддержала ее наивную и благородную просьбу и провозгласила ее матерью двоих детей.

– А где же дети?

– Какие дети?

– Да те самые, о которых вы говорите?

– Так ведь детей-то нет, понимаете, но благодаря решению Скупщины считается, что эта дама имеет двоих детей, из-за чего прекратились ее недоразумения с мужем.

– Что-то я не понимаю,– заметил я, хотя это и было явно невежливо.

– Как не понимаете?.. Все очень просто. У богатого торговца, мужа дамы, о которой идет речь, не было от нее детей. Ясно?

– Ясно.

– Отлично, теперь смотрите дальше: так как он очень богат, то хотел иметь детей, которые наследовали бы его большое состояние, а детей не было; это и явилось причиной разлада между ним и его женой. Вот тогда она. как я вам уже говорил, и обратилась в Скупщину с просьбой, которую та нашла возможным удовлетворить.

– А сам богатый торговец доволен таким решением Народного собрания?

– Разумеется, доволен. Теперь он совершенно успокоился и очень любит свою жену.

Так и протекала наша беседа; господин министр толковал о всевозможных вещах, но ни единым словом не коснулся финансовых вопросов.

Под конец я осмелился учтивейше спросить:

– Господин министр, хорошо ли упорядочены у вас финансы?

– Превосходно! – убежденно заявил он и тут же добавил: – Главное – хорошо составить бюджет, тогда все будет легко и просто.

– Каков же годичный бюджет вашей страны?

– Свыше восьмидесяти миллионов. И вот как он распределен: бывшим министрам, и на пенсии и в запасе, – тридцать миллионов; на увеличение количества орденов – десять миллионов, на воспитание бережливости в народе – пять миллионов…

– Извините, что я прерываю вас, господин министр… Не понимаю, что это за статья – пять миллионов на воспитание бережливости.

– Э, видите ли, сударь, неоспоримо, что самое главное в финансовом вопросе – это экономия. Такой статьи нет во всем мире, но нас нужда выучила – тяжелое финансовое положение в государстве вынуждает нас ежегодно жертвовать солидную сумму, чтобы хоть чем-то помочь народу, облегчить его положение. Во всяком случае, теперь дела улучшаются, недаром же авторам книг о введении экономии выдан целый миллион. Я и сам намерен написать на благо народа книгу: “Народная экономия в Древние времена”, а сын мой уже сейчас пишет труд: “Влияние экономии на культурный прогресс народа”; дочь моя, выпустившая два рассказа, в которых народу популярно объяснено, как надо экономить, теперь пишет третий: “Расточительная Любица и бережливая Мица”.

– Хороший рассказ, надо полагать?!

– Очень хороший, в нем рассказывается как из-за любви гибнет Любица, а всегда отличавшаяся бережливостью Мица выходит замуж за крупного богача. “Бережливого и бог бережет” – заканчивается рассказ.

– Все это окажет самое благотворное влияние на народ! – возликовал я.

– Безусловно, – согласился господин министр, – большое и значительное влияние. С тех пор как введена экономия, моя дочь, например, скопила себе в приданое сто тысяч.

– Так это самая важная статья в государственном бюджете, – заметил я.

– Да, но труднее всего было додуматься до этого! Остальные статьи бюджета существовали и раньше, до меня. Например, на народные гулянья – пять миллионов, на секретные правительственные расходы – десять миллионов, на тайную полицию – пять миллионов, на утверждение правительства и удержание его у власти – пять миллионов, на представительство членов правительства – полмиллиона. В этих, как и в других, случаях мы очень бережливы. А затем идет все остальное, менее важное.

– А на просвещение, армию и чиновничество?

– Да, вы правы, и на это, кроме просвещения, ухолит около сорока миллионов, но это включено в постоянный годичный дефицит.

– А просвещение?

– Просвещение? О, оно относится, конечно, к статье непредвиденных расходов.

– Чем же вы покрываете такой большой дефицит?

– Ничем. Чем мы можем его покрыть? Он составляет долг. Как только наберется значительная сумма, мы делаем внешний заем, и так снова и снова. Но, с другой стороны, по некоторым статьям бюджета мы стараемся создать излишек. Я вот в своем министерстве начал вводить экономию, энергично действуют и другие мои коллеги. Экономия, я вам скажу, – основа благосостояния любой страны. В интересах экономии я уволил вчера одного служителя, что даст нам до восьмисот динаров в год.

– Вы правильно поступили!

– Надо, сударь, всегда заботиться о благе народном. Служитель плачет, молит взять его обратно, и неплохой ведь он, бедняга, но нельзя – значит нельзя, раз того требуют интересы нашей дорогой родины. “Я согласен, говорит, и на половинное жалованье”. – “Нельзя, говорю, хоть я и министр, деньги-то не мои, а народные, кровью добытые, и я обязан учитывать каждый грош”. Сами посудите, сударь, могу ли я на ветер выбрасывать государственных восемьсот динаров? – заключил министр, ожидая моего одобрения.

– Совершенно верно!

– Недавно вот из средств на секретные расходы одному члену правительства была выдана значительная сумма на лечение жены, так, если не дорожить каждым грошом, сможет ли народ все оплатить?

– А каковы доходы государства, господин министр? Это важно, я полагаю?

– Хм, как раз и неважно!.. Как вам сказать? Право, я и сам не уяснил еще, каковы доходы. Читал я что-то в одной иностранной газете, но насколько там все точно, не знаю. Во всяком случае, доходов за глаза достаточно! – с апломбом специалиста заявил министр.

Этот приятный и весьма важный разговор прервал служитель; войдя в кабинет, он доложил, что делегация чиновников хочет посетить господина министра.

– Пусть немного подождут! – сказал служителю министр и обернулся ко мне:

– Поверите ли, за эти два-три дня я до того устал от этих бесконечных приемов, что просто голова кругом идет. Едва вот урвал минутку для приятной беседы с вами!

– И все по делу приходят?

– Была у меня, знаете, на ноге большая мозоль, дня четыре тому назад я ее оперировал, и операция, слава богу, прошла очень удачно. В связи с этим чиновники во главе со своими шефами приходят поздравить меня и выразить свою радость по поводу благополучно произведенной операции.

Я извинился перед господином министром за то, что отнял у него время, и, дабы больше не мешать ему, вежливо попрощался с ним и покинул министерский кабинет.

И в самом деле, о мозоли министра финансов во всех газетах были свежие сообщения:

“Вчера в четыре часа пополудни делегация чиновников ведомства во главе с шефом посетила господина министра финансов и поздравила его, выразив свою радость по поводу благополучной операции мозоли. Воспользовавшись любезностью господина министра, соблаговолившего принять их, господин шеф от имени всех чиновников своего ведомства произнес прочувственную речь, после которой господин министр поблагодарил всех за редкое внимание и душевность”.

(Далее)

[1] Намек на королеву Драгу, бывшую на двенадцать лет старше своего мужа, короля Александра. В государственном календаре дата ее рождения была передвинута на десять лет вперед.

[2] Здесь Доманович имеет в виду известный дворцовый скандал. У королевы Драги не было детей, и вопрос о наследнике представлял серьезную политическую проблему. В августе 1900 года двор официально объявил о беременности королевы. В связи с этим Скупщина в приветственном адресе, направленном королю, писала, что она “полна безмерной радости в связи с тем, что господь бог благословил брак короля и народ сербский дождется счастливейшего дня, когда ему будут гарантированы долговечность и продолжение династии”. После этого со всей страны начали стекаться подарки королеве и будущему престолонаследнику. Между тем с течением времени оказалось, что все это обман.

Страдия (5/12)

(Предыдущая часть)

На улице меня поразило невообразимое множество людей, группами валящих со всех сторон к большому зданию. Каждая группа шла со своим знаменем, на котором было написано соответствующее название округа, а под ним слова: “Всем жертвуем для Страдии!” или “Страдия нам милее свиней!”

Улица приобрела особо праздничный вид, на домах были вывешены белые знамена с народным гербом посередине, закрыты все мастерские и прекращено всякое движение.

– Что это? – с любопытством спросил я господина на улице.

– Праздник. Разве вы не знали?

– Нет.

– Да ведь об этом вот уже три дня пишут в газетах. У нашего великого государственного деятеля и дипломата, имеющего много больших и славных заслуг перед родиной и оказывающего решающее влияние на внешнюю и внутреннюю политику нашей страны, был сильный насморк, который благодаря божьей милости и усердию врачей вылечен, так что теперь это не будет мешать великому и мудрому деятелю все свое внимание и заботу отдавать на благо измученного отечества и вести его к лучшему будущему.

Перед домом государственного деятеля собралось столько мужчин, женщин и детей, что яблоку негде было упасть. Мужчины сняли шапки; у одного в каждой группе торчала из кармана уже написанная патриотическая речь.

На балконе дома появился убеленный сединами государственный деятель, и громогласное “живео!” всколыхнуло воздух и разнеслось по всему городу. В окнах соседних домов зазвенели стекла, и в них высунулось множество голов. Заборы, крыши–все вокруг было заполнено любознательным народом, даже из каждого чердачного окна торчало две-три головы.

Возгласы прекратились, наступила мертвая тишина, и из толпы раздался трепетный пронзительно-тонкий голос:

– Мудрый правитель!..

– Живео! Живео! Живео! – прервали оратора многочисленные бурные возгласы; как только патриотическое волнение стихло, оратор продолжал:

– Жители моего края проливают горячие слезы радости и коленопреклоненно возносят хвалу всемилостивейшему богу, который спас наш народ от великой беды и дал тебе, дорогой руководитель, выздоровление, чтобы ты долго жил на радость стране и счастье народа!

Оратор закончил, и из тысячи глоток вырвалось:

– Живео!

Мудрый государственный деятель поблагодарил оратора за искреннее поздравление и заверил, что все свои мысли и чувства направит на повышение культуры и благосостояния дорогой родины.

Разумеется, его речь вновь покрыло многократное “живео!”.

Вслед за этим один за другим выступили с десяток ораторов из разных краев страны, и на каждую речь маститый государственный деятель отвечал патриотическим и содержательным выступлением. Речи смешивались с восторженным, громогласным “живео!”.

Церемония длилась очень долго, а когда наступил конец, заиграла музыка, и по всем улицам стал прогуливаться народ, что придало празднику еще больше торжественности.

Вечером засверкала иллюминация, и при зажженных факелах, которые несли патриотически настроенные массы народа, на улицах счастливого города вновь загремела музыка; высоко в воздухе разрывались ракеты, выписывая имя великого государственного деятеля, казавшееся сплетенным из звездочек.

А когда наступила глубокая тихая ночь, патриоты прекрасной страны Страдий, утомленные выполнением возвышенных гражданских обязанностей, сладко заснули, видя во сне счастливое и великое будущее милой их сердцу родины.

Разбитый удивительными впечатлениями, я не мог заснуть целую ночь и только на рассвете, одетый, задремал, склонившись на стол головой; и вдруг я услышал страшный, злобно хохочущий демонический голос: “Это твоя родина!.. Ха, ха, ха!..”

Я вскочил, дрожа от страшного предчувствия, а в ушах раздавалось это пакостное: “Ха, ха, ха!”

На следующий день о празднике писали все газеты страны, и особенно правительственная; в ней были также помещены телеграммы за многочисленными подписями из всех краев Страдии, в которых подписавшиеся сожалели о том, что не могли лично выразить свою радость по случаю благополучного выздоровления великого государственного деятеля.

Был прославлен и врач, вылечивший государственного деятеля. Во всех газетах можно было прочесть, что сознательные граждане из такого-то и такого-то местечки, уезда или округа, ценя заслуги врача Мирона, так ею звали, приобретают для него такой-то дорогой подарок.

В одной газете писали:

“Мы узнали, что город Крадия по примеру других городов готовит ценный подарок врачу Мирону. Это будег небольшой серебряный канделябр в виде статуи Эскулапа, держащего в руках серебряную же чашу, вокруг которой сплетаются две позолоченные змеи, с бриллиантами вместо глаз и со свечами во рту. На груди у Эскулапа будет золотыми буквами написано: “Граждане города Крадии врачу Мирону в знак вечной благодарности за заслуги перед родиной!”

Газеты были переполнены подобными новостями. По всей стране готовились для врача дорогие подарки, а в телеграммах выражалась благодарность этому счастливцу. Один город был так воодушевлен, что начал даже строить величественный дворец, в стену которого будет вделана большая мраморная плита, а на плите запечатлена народная благодарность.

И, само собой разумеется, сразу же была создана и размножена картина, на которой был изображен великий государственный деятель, с благодарностью пожимающий руку врачу. Под ней текст:

“– Благодарю тебя, преданный Мирон, ты спас меня от болезни, мешавшей мне отдать всего себя на благо дорогой родины!

– Я только выполнил свои святой долг перед отчизной!”

Над их головами порхает голубь, держащий в клюве ленточку с надписью: “Милостивый творец отводит от любимой им Страдии всякое зло”.

Повыше голубя – крупный заголовок: “В память о дне выздоровления великого государственного деятеля Симона”. (Так, кажется, его звали, если мне не изменяет память.)

По всем улицам и гостиницам детвора разносила эти картины, крича во весь голос:

Новая картина! Государственный деятель Симон и врач Мирон!..

*

Прочитав несколько газет (почти в каждой из них была обширная биография знаменитого врача-патриота), я решил пойти к министру сельского хозяйства.

Господин министр – пожилой, маленький, тщедушный, седеющий человечек в очках – встретил меня любезнее, чем я мог ожидать. Он предложил мне сесть поближе к его столу, а сам занял свое обычное место за столом, заваленным старинными книгами с пожелтевшими страницами и потрепанными обложками, и сказал:

– Спешу похвастаться. Вы и представить себе не можете, как я доволен. Вообразите только, что я открыл!

– Видимо, какой-нибудь способ усовершенствования сельского хозяйства?

– Э, нет! Какое там хозяйство! Хозяйство усовершенствовано хорошими законами[1]. Об этом и думать больше нечего.

Я умолк, не зная, что сказать, когда он с добродушной, блаженной улыбкой спросил меня, показывая на старую книжищу:

– Как вы думаете, что это за произведение?

Я притворился будто что-то припоминаю, а он вновь блаженно заулыбался.

– “Илиада” Гомера!.. Но очень, очень… редкое издание!.. – проговорил он, смакуя каждое слово и с любопытством следя за тем, насколько это поразит меня.

И я действительно был поражен, хоть и совсем по другой причине; однако я сделал вид, что меня удивила именно эта редкостная вещь.

– Замечательно!

– Ну, а если я еще добавлю, что это уникальное издание!

– Да, это великолепно! – восторженно воскликнул я и принялся рассматривать книгу, воем своим видом показывая, что глубоко тронут и заинтересован этой редкостью.

Разными вопросами мне насилу удалось отвлечь его от этого Гомера, о котором я никогда не слышал ни слова.

– Осмелюсь спросить, господин министр, о каких полезных законах по хозяйству вы упоминали?

– Это, можно сказать, классические законы. Поверьте, ни одна страна не тратит на подъем хозяйства столько, сколько наша.

– Так и должно быть, – сказал я, – это важнейшая основа прогресса любой страны.

– Именно это я и имел в виду, когда добивался чтобы были созданы лучшие законы и на подъем сельского хозяйства и промышленности выделен как можно больший бюджет.

– Каков же этот бюджет, разрешите узнать?

– В прошлом году, при другом составе министерства, бюджет был меньше, но я великими заботами и трудом сумел довести его до пяти миллионов.

– Достаточно для вашей страны?

– Да, вполне… К тому же, видите ли, в закон внесен и такой пункт: “Зерновые и вообще посевы должны хорошо вызревать и в возможно большем количестве”.

– Это полезный закон.

Министр самодовольно улыбнулся и продолжал:

– Я распределил чиновников своего министерства таким образом, чтобы в каждом селе было сельскохозяйственное управление из пяти чиновников во главе с управляющим; в каждом уездном центре – управляющий с большим числом чиновников, а над ними – управляющий округа. Таковых у нас двадцать – по количеству округов в стране. Окружной управляющий со своими чиновниками осуществляет всесторонний контроль: следит за тем, как остальные чиновники выполняют свои обязанности, и влияет на улучшение хозяйства во всем округе. Через него министерство (в нем двадцать отделений, каждое из которых, возглавляемое шефом, представлено большим количеством чиновников) осуществляет связь со всем округом. Шефы отделений министерства состоят в переписке с окружными управляющими и через личных секретарей ставят обо всем в известность министра.

– Колоссальный аппарат! – вставил я.

– Очень большой. По количеству зарегистрированных документов наше министерство на первом месте. Чиновники и головы не поднимают от бумаг.

Немного помолчав, министр продолжал:

– Я постарался, чтобы в каждом селе была хорошая читальня, где имелись бы полезные книги по лесоводству, полеводству, скотоводству, пчеловодству и другим отраслям сельского хозяйства.

– Крестьяне, конечно, читают охотно?

– Это такая же обязанность, как и военная. Каждый трудоспособный крестьянин должен провести в читальне два часа до полудня и два часа после полудня, где он читает сам или, если он неграмотен, читают ему; кроме того, чиновники читают им лекции о современных рациональных способах обработки земли.

– Так им же некогда работать в поле!

– Э, видите ли, так кажется только сначала. Это новый способ, и с первого взгляда он может показаться спорным и даже непригодным. Благотворное влияние этой крупной реформы выявится впоследствии. По моему глубокому убеждению, самое главное – внедрить теорию, а тогда все пойдет гладко, время, потраченное на изучение теории, окупится с лихвой. Необходимо, сударь мой, иметь прочную основу, крепкий фундамент, а тогда уже строить здание! – закончил министр и вытер со лба проступивший от возбуждения пот.

– Полностью одобряю ваши гениальные взгляды на хозяйство! – горячо сказал я.

– Исходя из этого, я и распределил пять миллионов динаров: два миллиона на чиновников, миллион – гонорары авторам сельскохозяйственных учебников, миллион – на основание библиотек и миллион – на командировки чиновникам. Вот вам и все пять.

– Удивительно!.. И на библиотеки вы тратите достаточно.

– Недавно, кроме того, я отдал распоряжение добавить к сельскохозяйственным книгам еще и учебники по греческому и латинскому языкам, дабы, изучая после полевых работ классические языки, крестьяне могли облагораживаться. В любой читальне имеются Гомер, Тацит, Патеркул и многие другие прекрасные произведения классической литературы.

– Превосходно! – воскликнул я, разведя руками, и тут же встал, попрощался с господином министром и вышел, так как от этих великих реформ, которых я никак не мог понять, у меня просто голова вспухла.

(Далее)

[1] Намек на тяжелое экономическое положение в стране и на беспрестанное принятие разного рода законов в области экономики. В период с 1895 по 1900 год дефицит в государственном бюджете Сербии составлял 62359754 динара, а в течение только 1808–1900 годов было принято шестнадцать законов по развитию и усовершенствованию разных отраслей хозяйства.