(Претходен дел)

И направија статут, го одобрија и дури ѝ го потврдија во полицијата.

Одборот им одреди хонорари на драмските писатели, на артистите и на другите што помагаа.

Сега веќе не е шега. Работата зеде сериозни размери; тоа веќе се протури и во весниците, да знае цела Србија.

Се зеде под кирија целиот горен кат на еден стар турски конак. Истуркаа два ѕида, направија бина, завеса, сè како што има во Белград.

Поминуваат еден ден луѓе крај турскиот конак, а ѕидовите ги уриваат артистите со казми, се тресе сета куќа. Многумина ги собираат рамениците, се насмевнуваат, па си го продолжуваат патот.

— А како ќе излеземе на крај со олкав трошок? — го прашува професорот еден од трговците.

— Убаво — вели овој воодушевен од своето големо претпријатие, со кое сака да ги воспита сите граѓани и да се прослави: — имаме толку и толку граѓани, така ли е?

— Така е — вели Перо трговецот, и го гледа со недоверба.

— Убаво, нека доаѓа една третина редовно, тоа е толку и толку, по… по… сметај едно на друго по пол динар од лице, тоа е, најмалку да се земе, 200 динари; па уште кога ќе се земат децата, учениците и војниците, тогаш толкавата сума е уште посигурна. Во месецот да има четири претстави, тоа е 800 дин., — докажува професорот, и бидејќи малку си помолче, додаде самоуверено:

— Може да се смета на 1000 динари месечно.

— А кој ќе ги плати овие трошоци, додека не почнеме? — праша трговецот.

— Главно, сè има, знаеш, најмногу чини ѕидон додека да се урне, а се обврзавме, штом ќе престане театарот, пак да го направиме и да го предадеме исправно.

— А кој ќе го плати тоа?! — праша Перо плашливо.

— Тоа од прилика чини, со сите претходни трошоци околу 500 динари… Е, сега ќе запишуваме членови втемелувачи и добротворци.

— Нема ништо од тоа! — вели трговецот, кимајќи со главата.

Професорот замолче сметајќи си нешто во нотесот.

— Ајде да си го видам дуќаиот! — рече трговецот некако безволно, стана и отиде.

На идната одборска седница немаше ниту еден трговец. Се извинија дека имаат работа, а кој да ги знае зошто, всушност, не дојдоа.

Професорот се беше засилил, па работи ли работи. Издава наредби, им држи на артистите некакви предавања за драмската уметност, прима молби, жалби, ги решава, ги одобрува издатоците (всушност, да се земе ова или она на вересија).

Работи човекот неуморно, и со цврста вера дека многу ќе успее. Им дава на артистите (односно на калфите) задачи, кои им ги диктира, па пишуваат секоја вечер, откако ќе ги затворат дуќаните. Се труди да развие љубов кај младите за оваа уметност. Набавува книги на свој трошок, па дури и состави една драма, која, како што вели тој, е пишувана со прост стил, па е достапна на широкиот круг. Кај Јакшиќевите драми ги поправи стиховите, зашто уметниците се жалеа дека не можат да ги научат и да знаат што учат.

— Само работа и издржливост, па ќе се постигне сè! — вели професорот.

— Да, зашто и јас сум совладал сè само со труд! — декламира артистот, а се оптегнал во столицата како ага.

— Г. Гаврило! — процеди професорот низ заби.

— Повелете, г. управителу! — вели артистот, скокна од столицата, и се поклони длабоко пред него.

— Ќе можете ли вие да им објасните што е трагедија. Сега дотука дојдовме, зашто јас имам работа бо училиштето! — Ете, гледате колку работам јас, просто немам време да ручам и човечки да се наспијам!

— Ако заповедате, г. управителу?! — вели артистот во бас и се смешка.

— Значи, ќе можете вие тоа!

— Вие знаете дека тоа е мој занает! — вели артистот, надуено, гледа во другите, па само што не праша:

— Што не би дале да сте вакви уметници?

Другите навистина го гледаат со стравопочитување.

— Има една молба, господине, — вели Стево.

Професорот влезе во својата канцеларија.

Е, да видите само како е сега наместена канцеларијата! Тој донесол од дома убави пердиња (поради кои дебатирал со жена си цели три дена), па работна маса од оревово дрво, па својата фотелја и едно канабе, па набавил уште една друга маса за еден што ќе му пишува, а на тоа место го постави артистот, зашто има убав ракопис. На неговата маса има убава голема ламба, два сребрени свеќници, еден од едната, а друг од другата страна, и сиот прибор за пишување. Сето тоа го донесе од дома, и тоа едно по едно, зашто инаку, сè да собереше наеднаш, жена му ќе паднеше во несвест. Меѓу другото, сега се спрема и размислува на кој начин одоколу да ѝ спомене на жена си дека му треба и еден шкаф за актите; но тоа се веќе споредни работи.

Седна тој сериозно на масата, и намуртен ја зеде молбата в раце.

Молбата гласи:

„Играв долго на многу места наивни улоги, па поради слабост во очите ги напуштив и бев во првата куќа готвачка, а сега сум се здебелила, па морам да почнам да играм како трагична личност, па го молам понизно г. управникот да ме проба и да ме прими. Останувам понизно: Софија Маниќева.“

Ја прочита професорот, малку затраја, па го истри челото, и заѕвони.

Влезе Лазо чевларот.

— Нека ја види г. Гаврило оваа женска, па ако и малку чини, нека напшие решение да се прими, па јас ќе го потпишам — нареди професорот и излезе.

Во ходникот стои Софија, а Миливое чевларот ѝ потшепна:

— Овој е управителот!

Таа понизно се поклони, а управителот мина гордо, уживајќи во својата положба.

Тој на артистката вечерта ѝ даде лекција да се владее добро, а на артистите им јави дека е примена, и издаде строга наредба никој да не смее да ја пипне.

По неуморниот труд од цели дваесет дена, почна подготовката за пробата и подготвувањето на претставата — пак Косовскиот бој, зашто тоа артистите најдобро го знаеја.

Дури сега професорот нема одмор по цела ноќ и цел ден.

Взори е во театарот, а ако минете околу единаесет часот, пак е таму.

Едни ги учи како да се поклонуваат, други како да седнат, трети како да плачат, четврти како да се смеат.

— Немој ти само да викаш ха, ха, ха, како да читаш, туку насмеј се, како обично кога си се смееш! — му објаснува на Симо.

— Така пишува во мојата ролја!

— Вака се смее — вели професорот и се смее така што сè се тресе од смеата.

— Ајде, Вие, г. Гаврило!

Артистот се смее да пукне од смеа.

Удри Лазо чевларот во смеа, удрија и другите, па сè се тресе, а Симо се тренираше, па пак низ заби: „ха… ха… ха…!“

— Штогоде! — озикна професорот налутено.

Чешларскиот калфа треба да го игра Мурата.

Му објаснува професорот како треба тој да си замисли дека е вистински цар, па така и да се однесува, царски.

Го намести да седне на едно послано перниче.

— Од лево излегува гавазот, се поклонува, му ја целива на султанот влечката и му предава писмо! — наредува професорот.

Во тој миг упадна професоровата слугинка.

— Господине, ми рече госпоѓата да побрзате, се олади вечерата!

Професорот мавна со раката и ѝ даде знак да си оди.

Миливое го игра гавазот. Оди право, тропа со нозете, сè се тресе; на него некоја шарена облека и крива турска сабја.

Чешларскиот калфа скокна понизно штом го виде, и го причека како што причекува муштерии во дуќанот.

— Ама, сфати дека си ти цар, и дека сите се помлади од тебе!

— Слушај што ти вели господинот: ти си, се разбира, како цар! — му објаснува чевларот Лаза и кима со главата, гледајќи понизно во професорот, а во себе си смислува како ќе го придобие кај него да прави чевли.

— Од чешлар не бидува цар! — вели Стево тромо, се проѕевна колку што има сила, се почеша, си ја намести убаво шубарата на главата и ја спрашти низ вратата. Отиде човекот да спие, зашто веќе помина единаесет.

Тоа никако не му оди во глава на чешларот.

— Ух, да можам да вреснам! — вика Миливое.

За Мурат го зедоа Васо ќумбеџијата.

—

Веќе сè трча и сè јури низ градот, се агитира на сите страни, па се дигна и самот професор. Оваа вечер се дава претставата.

Артистот, како најснаодлив, седи на касата, а кога тој ќе оди да се облече како Милош Обилиќ, ќе го замени некој друг.

Се собра богами, прилично свет, па дојдоа и чиновници со госпоѓите. Веќе не се служи вино, и веднаш се гледа дека целата работа ја зел во свои раце човек кој разбира што е театар.

Се крена завесата и започна претставата.

Артистите играат отприлика како и на пробата, а артистката во ролјата на Царица Милица, се возгордеала да не можеш да ѝ пријдеш. Цеди низ заби кога зборува, дигнала глава, трепка, ја токми устата, и со војводата се однесува како кога ноќе пред порта, крадешкум од госпоѓата, зборува со саканиот.

Ќумбеџијата — некој враг во улога на Мурат беше задремал. Малку, малку, туку ќе ја ничкоса главата, и пред очите на сите заспа. Артистот го игра Милоша, па кога се издра силно, султанот сонлив скокна од чергичето, одвај сфати каде е, па пак си седна.

Публиката се смее, така што речиси и не се слуша што зборуваат.

Професорот да пукне од мака. Не му е лесно: на сите им раскажуваше како убаво ги има подготвено артистите.

Мурат не ни вечера, па освен дремката и гладот го тишти.

Меѓу чиновите тој го праша професорот кога ќе заврши неговата улога, а се клати, одвај стои на нозе. А и што да прави: две ноќи и два дана не беше одморил, а за тоа време уште прави и тенекиени печки преку ден, а преку ноќта ги учи, кутриот, улогите и доаѓа на проби.

— Кога ќе те убие Милош, веднаш потоа слободно оди си дома! — му вели професорот.

— А кога ќе ме убие?

— Сега, во идниов чин, само не дреми.

Пак се дигна завесата. Сите играат, зборуваат, бидејќи слушаат од суфлерот и тие и публиката, и повторуваат по него како она кога попот ги исповеда децата за причесна, па тоа зборува гласно, а тие по него, и тоа збор по збор.

Мурат се проѕева гласно, и се чеша по главата, а очите сами му се затвораат.

Пак задрема, и веднаш почна да грчи. Заспа убаво како заклан, само што ја спушти главата.

Не би час настана викотница во собата од лево.

— Излегувај Милоше! — вика суфлерот скоро гласно, како обично што се зборува.

— Камо го, каде е? Видете долу во дворот! — настана џагор што тоа го слушна и публиката.

Претставата застана, се чека Милош да го убие Мурата, а Милоша го нема.

Вревата сè поголема и поголема, додека сите артисти ја напуштија сцената, и истрчаа некаде.

Пцујат, се караат, викаат, но Милоша го нема.

— Избегал, избегал! — викаат низ дворот.

— Нема ни пари! — вика Стево и дури сега настана истински урнебес.

Публиката седи и слуша што се прави. Некои потрчаа на помош, а други се смејат; на многумина им се појавија солзи на очите.

Само Мурат на бината. Беше ја ставил главата на колена, па грчи ли грчи!…

— Та тепајте ме цела ноќ, или ќе си одам! — викна тој налутено, кога го разбуди вревата; скокна и почна сонливо да се врти исплашено околу себеси, та му се стори небаре сега повторно оживеа.

Уште поголема смеа во публиката.

— Е, оваа вечер чини милиони! — викаат многумина, задоволни со оваа комедија.

Дотрча внатре професорот, блед и зазбивтан.

— Што стана? — го праша еден полицаец, кој се готвеше и сам да излезе и да види кого го фаќаат и кого го бараат.

— Замислете само: Милош Обилиќ избегал и ги собрал сите пари! — одвај изговори професорот зазбитван.

— Па зарем Обилиќ предавник?! — викаат некои и се смеат.

— Што е со Вук? — прашуваат други.

Полицијата отиде бргу да нареди потера, а другите гости, одвај чекорејќи од смеа, почнаа да си разотидуваат.

Претставата го чинеше професорот една поголема меница, со која ги исплати театарските долгови.

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

(Претходен дел)

Во кафеаната кај „Орачот“ сè е готово. Направена е бина од штици крај вратата од читалната, на која ќе влегуваат артистите и ќе излегуваат пред публиката.

Пред кафеанската врата е г. Ивиќ. Тој ги пречекува гостите како управител.

— Нека ти е со среќа, Јово — му вели една тетка влегувајќи, многу сериозно.

— Благодарам! — одговара овој во бас уште посериозно,

— Почнавме, а? — вели г. Спиро, поздравувајќи се со управителот.

— Трчај уште по една клупа — му вика артистот на чешларот.

— Па во името па бога! — му одговара Ивиќ на Спиро, и се сврте накај внатрешниот дел во кафеаната, па рече да се оди кај Стево берберот за клупа.

Како што гледате, тука нема шега. Дојде веќе и публика.

Влезе и управителот внатре, зашто не се надева на повеќе посета. Се чека само на почетокот. Едно дете носи вино во бокал, и по наредба на управителот, ја служи публиката.

— Де, послужи го Г. Спиро!

— Благодарам; нека ти е долговечно! — одговори овој, откако ја испи чашата.

— Дај му една на чичко Гавро.

— Остај, море, некако не можам; туку дојдов за твоја љубов!

— Ти благодарам, но ајде испиј една; добро е виното!

— Е, ајде; нека ви е среќно и долговечно! Да даде бог на висок степен да стигнете — благословува Гавро.

— Дај боже! — одговара смирено Ивиќ, сиот среќен.

— Ајде, почнувајте, Васо! — му викна на кувенџискиот калфа стрико му, кога Васо се покажа на вратата од читалната.

Почна претставата. Момченцето служи и понатаму вино, а публиката пие и се смее, ти се чини дека сè ќе пукне од смеа. Особено на Јово, што ја игра Пела.

Срето чевларот игра артист, и за подобро да го претстави пијан, и самиот се опијани.

— Како се направи вака пијан, па како вистински напиен човек — се чуди чичко Гавро.

Другите артисти на бината брбнаа во смеа кога го чуја тоа, а особено оние што ѕиркаа од подотворената врата од читалната.

Суфлерот зборува од дупката меѓу штиците, за што е и наменета таа таму, а артистите и ќе си потпрашаат ако не слушнат добро.

— Пела му летна в очи — зборува суфлерот.

— Не маткај се! — викна еден од читалната, зашто сакаа да го турнат оние другите, за подобро да види.

— Молчете вие таму, не слуша човекот! — ги советува суфлерот, а Пела кима со главата и чека да ѝ каже суфлерот повторно.

— Пела му летна в очи! — изговори Јово со меланхоличен, тажен глас, кимајќи со главата.

На артистот му светнаа очите од лутина, и значајно одмавна со главата, додека Пела се присети, вресна колку што го држеше грлото, па се стрча накај Срето.

Громогласна смеа се разнесе во публиката.

— Гледај го ти опакиот Јово! — викнаа некои.

Се игра понатаму.

— Пела кива! — вика суфлерот.

— Пела кива — повторува Јово.

— Па кивај, зевзеку; слушаш што ти се вели! — мрмори артистот.

— Не кивам јас, ти треба да киваш! — му одговара Јово налутено.

Артистот крадешкум го мушна со ногата под масата и промрморе: „Кивај, скоту!“

— Прашај го кој кива? — се брани Јово.

— Пела, Пела — се слуша суфлерот.

Јово сега се намести, ја дигна главата и кивна.

Играта продолжи понатаму.

— Готово е, да си одиме — рече чичко Гавро, и стана. Артистите за миг ја прекинаа играта, и погледнаа на таа страна.

— Седи уште малку, го задржува г. Ивиќ. Почнаа да стануваат и другите, и да се поздравуваат со оние што остануваат и со управителот, па им довикнуваат и на артистите:

— Е, добра ноќ! Ама се изнасмеавме!

— Добра ноќ — одговорија и тие, за да не се замерат.

— Ајде, испиј уште една — чести управителот уште некого и на врата, за да го придобие и за другпат.

И така малку-по малку си отидоа сите пред да сврши претставата.

—

Потоа се дадоа уштее две-три претстави, но посетата беше сè помала. Кој ќе дојдеше еднаш, тој не доаѓаше по вторпат, зашто секој сметаше дека тоа треба еднаш да го види, како кога прикажуваат чудовишта на пазарот.

Па сепак, воодушевувањето кај младите луѓе не исчезна. Тие неуморно работеа. Ако минете покрај чешларот Саве, а туку од зад тезгата ќе се слушне глас, да речеме:

— Јас својата чест морам со крв да ја измијам!

Тоа Тошо, неговиот калфа, учи улога, а чиракот стои на вратата и внимава да не наиде газдата.

А вие се чудите и одите понатаму; таму кај кувенџијата ќе ве штрекне врескањето:

— Удри, неверо, во оние слаби гради!

Уште повеќе ќе се зачудите кога ќе наидете пред кујунџискиот дуќан, а тоа се собрал многу народ, па гледа и слуша, што никогаш не чул.

Газдата Цоне му врза шлаканица на калфата, а овој протестира и се закакува дека ќе му се одмазди.

— За тоа ли те плаќам, свињо погана, да ми се дереш по дуќанов како луд! Сите муштерии ќе ми ли истераш!

— Немој ти никого да караш и да тепаш — вели калфата.

— „Да видиш ти како тепа Милош!“… Да видиш ти сега газдата Цоне како тепа! — вика газдата Цоне, што може и не може.

Малку по малку се распали и калфата, му се караше на газдата колку што може подобро, па си отиде од дуќанот.

Можевте пак еднаш да го чуете и ова како готвачката во кафеаната „Плуг“ се закара со стопанката.

— Ако вие така мислите, мене театарот не ми гине! — се закани готвачката.

И навистина, само да отиде, би ја дочекале со раширени раце.

Со еден збор се преобрази целиот град. Малку се куќите во кои нема караници и викотници. Газдите викаат на калфите и на чираците, татковците на децата. Младиот и стариот свет се на воена нога.

Управителот Ивиќ се испотепа со својата жена, па жив срам, — пука целиот град. Не ѝ е на жената лесно, ако сакаме по право. Откако започна театарот, таа нема мир по цел ден; а по цела ноќ, како што таа им се жалела на сосетките, седи сама како скот, „па и скот тоа не би трпел“ — вели таа.

Еднаш кај неа се насобраа жени, а таа се жали:

— Те ајде шиј одежда, те ајде толчи смеса, те ова, те она; па вчера ми вели да му правам некакви одличја за војвода. Навистина, верувајте ми, не можеш да здавнеш; ете, откако дојде тој театар, не сум протнала игла.

— И ние ти се чудиме кажо можеш да го поднесеш ваквото „корзирање“! — ѝ зборуваат насобраните жени.

— Море, тоа ништо, туку штом ќе се сквечери, тој е во театарот, па до ниедно доба чекај; па кога ќе дојде, станувај, па отворај врата, па изнастинав, еве, кашлам!

— Мака, богами, — вели една — тоа не е никаков живот!

— Па што не му речеш да се оттргне! — и предлага друга.

— Кому, нему?!… Го сака тој театарот и оној брлив артист стопати повеќе отколику мене! — рече нажалено Ивиќка, а солзи и светнаа во очите.

— Е, е, што си направи, ако за бога знаеш! — викаат другите, и климаат со главата тажно и како со некаков израз на сочувство на лицето.

Ете, од тие причини се случуваат и кавги помеѓу Ивиќ и неговата жена, и една вечер дојде до тоа што Ивиќ ѝ врза шлаканица на жена си.

—

Се приготвува Бој на Косово, Ивиќ седи попладнето дома и ја учи улогата на Милош Обилиќ. Тој шета по собата од крај до крај, подзастанува, се бие во градите, изговара одделни реченици толку силно што се тресат прозорците. Жената му седи на крајот, нешто си плете и гледа што ли станува од човеков, што талка како ѓавол.

— Невера јас никогаш не сум бил! — извика Ивиќ и ја дигна едната рака високо.

— Што не гледаш ти, жити бога, да купиш дрва? — го праша остро жена му.

— Излегува Вук — зборува полека Ивиќ понатаму; — не, не, Милош пак излегува.

— Што ти е, жити бога, та што се избудали! — рече жена му налутено.

— Ќе го фатам Вука Бранковиќа!… — декламира Ивиќ понатаму, и не обѕрнувајќи се на зборовите од жена му.

Се стемни, а тој се готви да излезе. Мора да оди. Како ќе биде косовскиот бој без Милоша?

Жена му почна да вика и да пцуе, и да му се заканува дека нема да му ја отвори вратата.

— Мораш! — свика Ивиќ и ѝ се спушти, со срцето на Обилиќ.

— Нема да ти отворам! Оди каде знаеш како и секој луд човек!

— Кој луд?

— Ти!

— Зарем јас луд! — викна Ивиќ со пламенот на Обилиќ, и шлаканицата пукна.

Кој ги познава ваквите случаи, само тој може да си замисли колку лоши последици имаа за Ивиќевата куќа поради таа шлаканица.

Главно е да знаете дека Ивиќевата жена си отиде кај татко ѝ, а него го остави.

Откако г. управителот Ивиќ и удри шлаканица на жена си и отиде да го игра Милоша, беше свесен за сè што од тоа може да произлезе. Никој не знаеше што му е, зашто сите преценија според играта дека Милош е незгоден.

Кога се врати по претставата дома, ја затече куќата празна: жената ја нема.

Ако некој од публиката се вратеше со него по претставата, ќе имаше што да види.

— Така, будала! — го пречека татко му уште на врата.

Потоа почна да го кара, а тој ја наведна главата, па ниту нешто слуша ниту нешто умее да мисли, а чувствусва врз себе товар, голем, преголем.

— Ете, што направи со шлаканицата, мрднат од умот — го кара татко му.

Ивиќ во тој миг се почувствува како во некаков страшен сон, а се презираше и самиот себеси и театарот, и артистот и целиот овет.

— Ах, Јово, будала над будалите! — рече очајно кога излезе татко му од собата, па падна на постела. Кој знае што мислеше, но цела ноќ не заспа.

Утредента во градот се зборуваше само за тој настан. Знаеше тој за тоа, и тоа му ја правеше неговата положба уште потешка.

Не излегуваше никаде од дома, а во театарот си даде оставка, каде рече дека поради слабо здравје и семејни работи не може и понатаму да остане ушравител. Интересно е што и со таквите околносги неговиот стил гласеше. „Многу жалам што не можам и понатаму да се ставам на услуга на театарот со својата подготовка“.

Настана метеж во театарот. Лазо и Стево ги изнесуваат причините дека треба да престанат, зашто ништо не опечалиле. На артистот, на Миливое, на Симо и на кувенџијата тоа не им одеше во сметка, и тие се за тоа и понатаму да работат, запгго:

— Секој почеток е тежок! — вели артистот, полн со гордост и самодоверба.

Всушност, сите тие во оваа работа ги полагаа своите надежи да имаат со што да се прехрануваат, а всушност Лазо и Стево сакаа тоа да им донесе лична корист, како днекаква трговија, па затоа и се лутеа што оди бавно.

По долги советувања решија театарот да остане, но сега во одборот да повикаат некои професори, учители, свештеници и имашливи трговци, кои ќе се заземаат да ја одржат толку убавата установа.

И се собра славниот одбор од петнаесет лица. Еден млад професор, Војо, држи говор и запна да докажува како е тоа прекрасна установа и училиште за граѓанството, како тука ќе се шири образованиегго, ќе зајакнуваат карактерите, ќе се освежуваат духовите, зашто, вели тој, и онака материјализмот е сè и сешто за нашите граѓани.

Ѓаконот Тасо вели да се избере управа и да се изберат две лица да направат статут, зашто нему не му се чека многу. Го зборува ова и слуша што зборуваат другите, а постојано гледа во часовникот да не задоцни на опело.

— Нема овде за мене печалба — си мисли Стево, претседателот на читалната, мезејќи се со леблебии, пиејќи комова и набљудувајќи си го својот дуќан да не наиде некој за бричење или стрижење!

Настана врева и расправија за тоа што ќе биде и како ќе биде. Малку по малку, па се премина на сосема други работи, и разговорот се води како обично да се во меаната, како да заборавија зошто дојдоа.

Ѓаконот си отиде; на Стево му дојде муштерија во дуќанот, па и тој отрча.

— Те чека Томча за оние штици да видите! — му јави чиракот на еден трговец од одборот, та си отиде и тој.

Си отидоа многумина, и секој кога си оди вели дека ќе се сложи со тоа што ќе решат другите.

Па и што друто можеше да се реши освен за управител да се избере г. Војо професорот, за потпретседател еден учител, за благајник еден трговец, за драматург пак еден млад учител, и четворица трговци за надзорен одбор.

(Нареден дел)

Некои луѓе велат: „Многу таленти се губат во паланките и остануваат неоткриени!“ Всушност, секој нека зборува што сака, само ако не ја зафаќа власта; но мене ми се чини дека немаат право. Да не почнам веднаш со уметниците што ги пронајдов јас; треба да знаете, драги читатели, дека токму во паланката се води сметка за сè и се цени секаков талент повеќе отколку во престолнината.

Сите ние овде знаеме дека книговодителот Љубо умее да направи мезе од моркови со зејтин и оцет и, верувајте ми, дека необично го цениме и почитуваме тоа, па дури и редовно му даваме можности својот талент да го усоврши! Што мислите пак за Василко „ќебапчијата“? Мислете си вие што сакате, но ние него и неговиот талент го цениме повеќе отколку белграѓани талентот на некојси свој поет!

Јас пред некој ден долго размислував дури и за тоа: зошто не прелетува во мојот двор шарениот петел на чевларот Лазо? Си ја удирав главата можеби повеќе од каковгоде историчар додека да објасни некој настан; и најпосле дознав од момокот дека петелот е заклан кога на Лазо му дошла на гости тетка Цака. Мене тоа момокот ми го раскажува, а мојата комшика стои на прозорецот, се јавува, па веднаш додава: „Штета за таков петел; јас токму вчера зборував со Мито. Навикнавме, знаете, на него — нели и вам ви е необично?!“

Многу разговаравме за тоа; а ете, тоа е само еден обичен петел и ништо повеќе.

Јавното мнение со будно око го следи секое движење од секого. И дури и најситна рабога се подвргнува на остра критика.

— Во Белград некој новинар може да напише најдобар напис, па за тоа никој ни збор може да не каже; ќе направи, да речеме; некој државник грешка од која страда целиот народ, па и покрај тоа, никој не му вели ни потаму стапи, и уште му ја симнуваат капата.

А во паланката: седнуваат тројца да играат санс, и веќе другите маси во кафеаната се празни, зашто се собираат сите околу играчите. Секој веднаш си ја зема својата столица во едната рака, а пијалакот што почнал да го пие во другата рака, па им приоѓа на оние што играат. Ако нема доволно место за седење, ревносните „кибицери“ стојат наоколу и со будно око следат секое движење, и го проследуваат играњето со најбурна дебата, која често е многу поостра отколку кога во Народното собрание се решаваат најважните прашања!

Писарот Мишо еднаш ја фрли десетката „треф“, а ја чуваше дамата „ерц“ и ја загуби четвртата партија од аптекарот Перо, кој го „покани да се пресметаат“. Го „насамари“ човекот, и јавното мислење толку грозно го прекори и му отсече така што човекот, жими бога, цел ден не влезе в кафеана, се засрами од својата грешка. Ете, како луѓето се грижат за сè, и ја следат работата на секого, па дали и јас би смеел тогаш да ја пропуштам оваа ретка и значајна појава во нашава паланка.

Кафеаната кај „Орачот“ е најобична кафеана во нашето место, каде што обично отседнуваат селаните штом ќе дојдат в град. Има дрвени маси, без чаршафи, големи несмасни столици околу нив; во средината на меаната голема тенекиена печка, околу која зиме седат селаните, се греат, потплукнуваат и пијат ракија; насекаде по ѕидовите испозакачени некакви објави и општински наредби; подот е од тули, прозорци со мувосерки. По простор таа е доста голема и полна е само во сабота, кога е пазарен ден, а инаку по три-четворица преку ден седат со „чоканчето со комова“, и се проѕеваат ревносно, а понекои на пладне јадат зелка или јанија и мласкаат со устата така што се разнесува по целата меана. По ништо, се разбира, не би била важна оваа меана, да не забележев на вратата што е влево од шанкот напишано, малку накриво и со лош ракопис: „Занаетчиска читална“. Под тоа стои: „Кој не е член забрането му е да влегува без дозвола“, а под тоа уште со друг ракопис: „Јанча Ѓ. од Златокоп остана од саботата 5 гроша и 30 пари“.

Внатре, во читалната, не е подобро наместено отколку во меаната. На средината има голема маса и околу неа неколку столици; на ѕидот е закачена дрвена полица и на неа неколку книги и весници, на кои одамна паднала прашина; до книгите, на еден крај од полицата стојат два шпила карти и таблица за бележење.

Читалната има околу дваесет членови, претежно само занаетчии. Претседател на читалната е некој бербер Стево, а благајник и еден вид библиотекар е Лазо чевларот. Во работен ден слабо доаѓаат, а во празник речиси редовно.

Денес е празник и ете ги сите на куп. Студен февруарски ден, па масата ја доближија до печката. Крај масата седат Јово молерот и Васо кумбеџијата и играат „џандар“. Претседателот Стево седна крај печката па го расчепка жарот да пече месо за појадок. Лазо де чита весници, де гледа како овие двајца играат карти.

— Калино џубе зелено! — си потпевнува Јово, и се мисли што да фрли.

— Калино џубе… — почна и Васо да си пее, па туку наеднаш прекина со зборовите, — Не може седумка со осумка!

Месото во печката црцори и почна да мириса. Стево го преврти, си ги излижа прстите и рече: „Ох, ама мераклиски се испече!“

— Ух, што е џандари, верата нивна! — зборува Јово н фрла карта.

— Што ми потекоа лиги од месово — рече Васо, па погледна во Стево.

— Гледаш, свињите поскапеле — рече Лазо, прекинувајќи го читањето.

— Дај, меанџија, малку леб — побара претседателот.

— Калино џубе зелено — пак пееше Јован играјќи карти.

Така отприлика ги поминуваа деновите во читалната, мирно и тивко, и кој уште се надеваше дека тоа друштво ќе основа театар, но веројатно самото провидение така сакало.

—

Дојде во нашето место некое патувачко театарско друштво и објави дека ќе дава само три претстави. Влезната цена беше мошне ниска, та едно поради тоа, а второ, господ сам да знае зошто, но на претставата имаше полно свет.

Тука беа и нашите Лазо и Стево, и многумина од читалната, и веднаш, по првата претстава Стево и Лазо водеа ваков разговор:

— Паднаа синоќа околу пет-шест банки! — рече Лазо замислен, и изгледаше како нешто да пресметува самиот за себе.

Стево исто така нешто си мислеше, вртеше со главата, сметаше на прсти, па по долго молчење рече:

— Гледаш како си поминуваат тие!

Пак настана долго молчење, кое го прекина Лазо со подмолна воздишка, а потоа додаде:

— Така ти е тоа: го проскитуваат белиот свет, па печалат; а јас се мачам и работам, па ништо!

— Сосема за бадијала дигнаа толку пари! — прифати и Стево злобно.

Тој нивни разговор и ќе поминеше, како и толку безначајни разговори во светот, да не се случеше нешто друго неколку дена потоа.

Еднаш, пред вечера, дојдоа Стево и Лазо кај „Орачот“ на ракија. Кога таму, на една маса се туркаа неколку калфи, а меѓу нив еден од оние артисти што ја даваа претставата.

Артистот е млад човек од дваесет и неколку години, висок и бојлија, а и со многу пријатно лице. Ја зафрлил паларијата на темето, големата, црна, кадрава коса му паднала на челото, мавта живо со рацете и зборува вжештено декламаторски. Се завртува кои сите по ред, и на секого му гледа право в очи. Сите на масата молчат, го слушаат со отворена уста, и гледаат во него без да трепнат, та го голтаат секој негов збор. Во главата на секого се развиваат чудни планови, и секој според своето мислење му поставува по некое прашање, очекувајќи одговор со уште поголемо внимание.

— Колку може да се заработи? — праша еден.

— Се живее славно, ете колку; но ние не се стремиме за богатство, — го издекламира артистот одговорот.

— Но кога би штедел човек? — праша еден чешларски калфа.

Кога сакаше да му одговори, и наполно да заземе прописна поза, го запраша сапунџискиот калфа:

— Ве кара ли понекогаш старешината?

— Јас да трпам прекори — викна громко артистот, покажувајќи со прстот на себеси.

Настана молчење, а тој гледа во секого по ред; стапа од стол, па уште поважен повтори: — Јас да трпам прекори?… а потоа се одби малку назад, мавна неколку пати со главата и иронично додаде: Ха, ха, ха, артист смее ли да трпи прекори?! Штогоде!

Потоа се насмеа така како мога човек би му се насмеал на дете што не го знае тоа што го изговара.

Додека сиот овој разговор се водеше, Стево и Лазо стоеја крај печката и внимателно слушаат.

Сите молчеа.

— Но постариот мора да има чест! — се замеша Стево.

— Јас моите чираци ги карам, па ако не слушаат, ќе ги истерам! — речиси во истиот миг рече и Лазо.

— Јас за правда и ќе гинам ако треба, и не трпам никого! — отсече артистот налутено, па, малку откако помолче, додаде тивко; развлечувајќи го секој збор во реченицата:

— Мојата држава е на штиците; со ова вештина јас можам да го поминам целиот свет, и да живеам подобро отколку секој газда одовде. Јас ја напуштив дружината поради неправда, зашто управителот сакаше да ми натрапи некаков си комичен јунак, а јас сум трагичар.

Лазо потврди неколку пати со мавтањето на главата, правејќи се дека го разбра многу добро сето тоа, овој што велеше, викајќи:

— Да, да, да, се разбира, се разбира — а всушност го мачеа зборовите комичар и трагичар.

— Не сакам јас тој да ми натрапне комична улога! — пак артистот рече со посилен и со важен глас.

— Се разбира, се разбира, тоа е безобразие, тоа баш не е убаво — прифати Лазо и си мисли во себе: „што ли сакал да му натрапне?“ — замислувајќи си ги зборовите „комична улога“ како нешто многу гадно.

— Па, се разбира, — процеди низ заби Стево претседателот повеќе не размислувајќи, а по кратко молчење додаде поживо:

— Колку, велиш, може да падне од претстава?

— Па, ова, почна артистот, може, може, како да ви кажам… — ова го изговори мижејќи на едното око, малку ја затури главата наназад, а со стапалото од десната нога тупка по подот.

Во главите на младите калфи се развиваат чудни планови. Секој збор од младиот артист пред нивните очи развива нови светови, со полно дражесност, а нивната досегашна работа, сè повеќе и повеќе им изгледа одвратна. Особено е жива фантазијата кај Миливое и кај Симо, кои се без работа. Миливое го знае чевларскиот занает, а Симо шивачкиот.

Миливое се запали и си порачува ракија по ракија, испивајќи ја на екс; а Симо изгледа нешто зловолен, и сè некако се врти на столицата, како одвај да чека да остане со артистот на само. Потпивнува тој по малку ракија и си потплукнува без прекин.

— Може да се заработи многу, но треба праведно да се дели! — ја изговори артистот својата почетна реченица.

Лазо и Стево нешто се замислија, но од лицето им се чита како и самите да не веруваат во тоа што го мислат.

— А има ли убави артистки? — праша Миливое запален, му намигна иа Симо, а чешларскиот калфа го удри по рамото и извика:

— Леле, Томо, што велиш!? — потоа прсна во смеа, стана од столицата и порача ракија.

—  Да е како што беше царица Милица! — му рече Спиро меанџијата.

— Море, подобра е Вукосава! — додаде Тома, и се зацрви.

— Кисело е грозјето, деца! — вели Стево и се протегнува.

— Затоа се образованите дами! — рече артистот со својот бас, од некоја височина.

— Се разбира, се разбира, да, да, се разбира! — одобрува Лазо, се клања и кимна со главата…

Така се водеше разговорот уште некое време. Сите си разотидоа, останаа само артистот, Миливое и Симо.

Разговараа живо и пламено и по полноќ и Миливое од воодушевување така се напи, што Симо одвај го однесе дома.

По улицата мрачно, ладниот ветер дува и нафрла ситен снег во очите. Миливое се влечка и штука, го придржува да не падне.

— Да се вратиме кај „Круна“! — викна Миливое а овој не му дозволува.

— Да видиш Вуче, како Милош толчи! — викна Миливое и го турна Симо од себеси.

— Ајде, море, да спиеме, не малтретирај се во ноќва — викна Симо.

— На-а-а-зад, Вуче, или ќе те заколам! — викна Миливое, и ја дига десната рака во одбрана, како кога држи сабја, левата нога ја испружи назад, а со десната зачекори напред, свиткувајќи ја во коленото.

—

Од таа ноќ не поминаа ниту три-четири дена, кога некој си Јово Ивиќ, стажант го истераа од служба. Кој знае зошто! Некои велат дека нашиот пратеник сакал да си го намести својот внук од сестра, некојси истеран ученик од VII клас гимназија, па да се отвори место, така беше истеран кутриот Ивиќ.

Сега Ивиќ почна најчесто да се гледа со артистот, со одметникот од својата дружина, која пред неколку дена отпатува од нашето место.

Ивиќ има околу 30 години. Носи долга коса и капата му е фрлена наназад. Раскажуваа дека тој уште пред неколку години бил статист во некојси патувачки театар, а завршил шест класа гимназија. Си водел љубов и со некоја артистка, па татко му го присилил да ја напушти таа работа, и го однесол дома. Татко му е прилично имашлив, а тогаш беа негови луѓе во владата, па тој со помош на пријатели му издејствува на Јово да биде стажант, на кое место и беше сè до пред 3-4 дена.

Сега на сите им изгледаше како кај него да се појави старата љубов кон театарската уметност.

И артистот (навистина, заборавив да кажам дека се вика Гаврило Михајловиќ) и Јово одеа во читалната, и таму многу често водеа долги разговори со Стево, Лазо и со другите членови. Во кафеаната пак секогаш приквечер се состануваа со калфите, а посебно со Симо и Миливое.

Од тој нивни разговор изникнаа еден ден објавите по нашето место со ваква содржина:

Членовите на Л…чка читална решија со нивна грижа да се формира градски театар под управителството на г. Ј. Ивиќ, бивш овдешен писар, а под постојана режија на добро познатиот извежбан артист Гаврило Михајловиќ, а во соработка со членовите на читалната; а приходот од театарот ќе ѝ се стави на ракување на управата на споменатата читална, за набавка на весници и книги, а особено за смешни претстави за нашата публика, како и патриотски пиеси.

Ова му го јавуваме на почитуваното граѓанство и молиме обилно да нè потпомогне, за да може оваа благородна установа да се одржи, на гордост на нашево место.

Првата претстава ќе се дава кај „Орачот“, за која граѓанството ќе добие сега автографисани плакати со имињата на лицата, а подоцна ќе се печатат во овдешната печатница.

Театарот ќе се вика „Граѓански театар Југ-Богдан“.

Од Управата.

Под тоа е додадено:

„Бидејќи недостасуваат артисти, кој сака нека се обрне до управата заради проба и прием со добра награда, а преку ден може да си ги работи и своите раобти.

Горната Управа.“

Така настана театарот. Кафеаната кај „Орачот“ стапа славна и прочуена, а улицат во кој е таа, стана пожива од обично. Секој од љубопитство ќе помине тука, и така ќе ѕирне во меаната да види што се прави таму, всушност во меаната е како и обично; а во првото време подготовките се вршат во читалната. Управителот прави од хартија капи, Јово молерот ги засукал ракавите во едно ќоше, па молерисува шума на некакви штици, обложени со хартија; шивачот Проко во другиот крај шие одежда за свети Сава од некои стари постави; Миливое дограмаџијата прави сабји и мечови од чамово сурово дрво; артистот толчи некоја смеса, па прави бенгалски оган. Едни трчаат низ градот, па бараат стари облеки – пиштоли, црногорски капи, турски сабји. Кога да видите, само се работи, и тоа сè со брзање.

Полно има деца на прозорците и љубопитни граѓани внатре во читалната: едни одат, друти доаѓаат. Секој кога ќе појде, ќе ги спушти рамењата, ќе се насмее, па ќе рече: „Е, ајде, ајде, ќе видиме!“

Тука се работи не само дење туку и ноќе, особено, по долгите преговори, кога друштвото издејствува кај Коста бакалот да добие петролеум на вересија.

— Гаден трговец! — се лути артастот — како божем театарот ќе пропадне поради неговото едно кило газија! — а потоа почна да го кара меанџијата што му бара однапред пари за храна.

— Свињи едни, и за нив треба да се работи! — викна и тресна со ногата на подот со таква жестина како што само му прилега на оној што игра „трагични јунаци“.

Вака-така га совладаа сите пречки и започнаа со пробите.

Една од најголемите тешкотии им е таа кој ќе ја игра Пела во Стеријината Зла жена, зашто не се јави ниту една женска. Секој се чувствува машко, па не сака да игра жена. За малку што не дојде и до тепачки, но благодарение на бога, артистот ги надвика сите, и се закани дека тој ќе ја батали работата ако не го слушаат, и така таа улога му се даде на Јово молерот, зашто пронајдоа дека тој личи на Пела.

— Пело, седни до мене! — го чепна Миливое, кога тој, по поделбата на улогите, лут како оган, го довршува бојадисувањето на некои прозорци.

— Марш, песу! Не лај! — отсече овој остро и замавна со четката.

Сите се напнаа од смеа, а никој не смее да се насмее, зашто се плаши од кавга. Некој ја дофаќа вратата, па викнува:

— Пело, не лути се!

Пцуе Јово сè што ќе му дојде иа ум; а со четката го гаѓа чешларот, и скокнува за да искине во лутината сè што направил.

Пак нова врева и караница. Одвај се разбраа дека тоа е шега и дека не треба да се лути, по долги објаснувања од страна на артистот.

— Секоја улога мора да се игра со љубов — декламира артистот, завршувајќи ги своите поуки за уметноста!

(Нареден дел)

(предишна страница)

Изработиха устав, одобриха го и даже го завериха в полицията.

Съветът определи хонорари на драматичните писатели, артистите и другите сътрудници.

Сега вече нямаше шега. Нещата станаха сериозни. Това се разгласи чрез вестниците, да знае цяла Сърбия.

Наеха горния етаж на един стар турски конак. Срутиха две стени, направиха сцена, завеса — всичко, както в Белград.

Един ден хората, като минаваха край турския конак, видяха как артистите с търнокопи рушеха стените. Цялата къща се тресеше. Мнозина свиваха рамене, усмихваха се и отминаваха.

— Докъде ще стигнем с толкова разходи? — попита учителя Воя един търговец.

— Добре каза той, въодушевен от голямото си мероприятие, с което щеше да възпитава всички граждани и да се прослави; — имаме еди-колко си жители в града, нали?

— Така е — отговори търговецът Перо и го гледаше недоверчиво.

— Добре, нека идва редовно една трета от тях. Това прави еди-колко си, по… по… сметни по половин динар на човек, това са най-малко двеста динара. Като се вземат и децата, ученици, войници, тогава тази сума става по-сигурна. През месеца четири представления, това са 800 динара… — доказваше учителят и след като замълча малко, добави уверено: — Може да се разчита на около 1000 динара месечно.

— А кой ще плаща разходите, докато започнем? — попита търговецът.

— Ами има всичко горе-долу… знаеш, най-много струва онази стена, докато се събори. Ние сме задължени, след като театърът преустанови работата си, да я издигнем пак и да предадем къщата в пълна изправност.

— Но кой ще плати всичко това?! — питаше Перо боязливо.

— С всички предварителни разходи това струва горе-долу около 500 динара… Е, сега ще приемаме и членове учредители и добродетели.

— Нищо няма да излезе от тази работа — рече търговецът и клатеше глава.

Учителят млъкна смятайки нещо в бележника си.

— Да вървя да си гледам дюкяна — рече търговецът, стана и си отиде.

На следващото заседание на съвета нямаше нито един търговец. Оправдаваха се, че имат работа. Но кой знае защо, тъкмо сега не дойдоха.

Учителят, запъхтян, работеше ли, работеше. Издаваше нареждания, държеше някакви лекции на артистите за драматичното изкуство, приемаше молби, жалби, резолираше ги, одобряваше разходите (по-правилно разрешаваше да се вземе ли на вересия едно, или друго).

Работеше човекът неуморно, с твърдата вяра, че ще преуспее. Четеше на артистите (т. е. на калфите) лекции и им ги диктуваше така, че всяка вечер те ги пишеха, след като затваряха дюкяните. Стремеше се да развие любов към това изкуство в младите хора. Набавяше книги за своя сметка, дори състави и една драма, която, както той казваше, е написана на прост стил и е достъпна за по-широк кръг. Поправяше стихове в драмите на Якшич[1], защото артистите се оплакваха, че неучител могат да ги научат и че трябва да разбират какво учат.

— Само труд и постоянство и ще постигнем всичко! — казваше учителят.

— Да, защото и аз преуспях само с труд! — издекламира артистът, облегнал се на стола като ага.

— Господин Гаврило! — процеди учителят през зъби.

— Заповядайте, господин управител! — каза артистът, скочи от стола и се поклони дълбоко.

— Ще трябва вие да им обясните какво е трагедия. Стигнахме дотам, но аз имам работа в училището. Ето, виждате колко работя, просто нямам време да обядвам и да се наспя като човек!

— Както заповядате, господин управител?! — каза артистът басово и се усмихна.

— Прочее вие ще можете!

— Знаете, че това е моят занаят! — отговори артистът гордо, гледайки останалите, и само що не запита: „Какво бихте дали да сте такива артисти?“

Те го гледаха наистина със страхопочитание.

— Има една молба, господине — каза Стево.

Учителят влезе в канцеларията.

А да видите само как бе подредена сега канцеларията! Той бе донесъл от къщи хубави пердета (за които цели три дена се разправя с жена си), канцеларско орехово бюро, креслото си и едно канапе. Набави и една маса за писаря. Това място зае артистът, понеже имаше красив почерк. На бюрото стоеше хубава голяма лампа, два сребърни свещника, единият от едната страна, другият от другата, и прибори за писане. Всичко това беше донесено от къщи, и то едно по едно, защото иначе, ако беше прибрал всичко наведнаж, жена му щеше да падне в несвяст. Трябва да кажа между другото, че сега се готвеше и замисляше как да каже на жена си издалеко, че му трябва и едно шкафче за книжа. Но това са вече второстепенни неща.

Той седна зад бюрото сериозно и взе намръщен молбата.

Молбата гласеше:

„Дълго съм играла по много места наивни роли, но поради слабост в очите напуснах и бях готвачка в най-първите къщи, а сега понаедрях и трябва да започна да играя трагични роли. Затова моля Ви покорно, господин управителю, да бъда изпробвана и приета. Оставам покорна

София Маничева“

Учителят прочете молбата, помълча малко, потри си челото и позвъни.

Влезе Лазо обущарят.

— Нека господин Гаврило види тази жена и ако струва нещо, да напише заповед за приемането и́, а аз ще я подпиша — нареди учителят и излезе.

В коридора стоеше София и Миливой дърводелецът и́ пришепна:

— Това е управителят!

Тя се поклони покорно, а управителят мина гордо, като се наслаждаваше на своето положение.

Вечерта той прочете урок на артистката да държи добро поведение, а на артистите съобщи, че тя е приета, и издаде строго нареждане никой да не смее да я докосне.

След цели двадесет дни неуморен труд започна подготовката за репетициите и приготовление за представлението — пак „Косовски бой“, защото „артистите“ знаеха него най-добре.

Сега учителят нямаше почивка ни денем, ни нощем.

От зори беше в театъра, ако минете нощем в единадесет часа, ще го заварите пак там.

Едного учеше как да се покланя, другиго — как да седи, трети — как да плаче, четвърти — как да се смее.

— Недей само да викаш ха-ха-ха, като че ли четеш, а се засмей, както си се смееш! — обясняваше той на Симо.

— Така писува у ролята ми!

— Тъй се смей! — каза учителят и се изсмя така, че всичко се разтресе.

— Хайде вие, господин Гаврило!

Артистът се смееше до пукване.

Прихна да се смее и Лазо обущарят, прихнаха и останалите и всичко се тресеше, а Симо се стиснал и пак през зъби: „Ха- ха-ха!“

— Глупости! — викаше учителят сърдито.

Гребенарският Калфа трябваше да играе Мурад.

Учителят му обясняваше, че трябва да си представи, че е истински цар и така да се държи — царски.

Нагласи го да седне на едно постлано черже.

— Отляво излиза гавазът — покланя се, целува чехъла на султана и предава писмото! — нареждаше учителят.

В това време се показа слугинята на учителя.

— Господине, госпожата каза да побързате, вечерята изстина.

Учителят махна с ръка и и́ даде знак да си отива.

Миливой играеше гаваза. Вървеше прав, удряше крак така, че всичко се тресеше; беше с шарени дрехи и крива турска сабя.

Щом го видя, гребенарският калфа скочи чинно и го причака така, както посрещаше клиентите си в дюкяна.

— Ама разбери, че ти си цар и всички са по-долу от тебе!

— Слушай какво ти казва господинът! Ти си, разбира се, като цар! — обясняваше Лазо обущарят, кимаше с глава и гледаше покорно учителя, а на ум си мислеше как да го привлече да си прави обувки при него.

— От гребенар цар не става! — каза Стево тромаво, прозина се с всичка сила, почеса се, нахлупи по-добре калпака на главата си и излезе. Отиде си човекът да спи, защото единадесет минаваше вече.

Това никак не влизаше в главата на гребенаря.

— Ух, идва му на човек да закрещи! — викаше Миливой.

Взеха за Мурад Васо тенекеджията.

Тичаха вече из целия град, агитираха на всички страни, захвана се и самият учител. Тази вечер беше първото представление.

Артистът, като най-опитен, седеще на касата, а когато отиде да се облече като Милош Обилич, замени го друг.

Събра се доста народ. Дойдоха чиновници с госпожите си. Вино вече не се раздаваше, и веднага си личеше, че цялата работа е попаднала в ръцете на човек, който разбира какво е театър.

Завесата се вдигна и представлението започна.

Артистите играеха горе-долу, както и на репетициите, а артистката, в ролята на царица Милица, се беше възгордяла така, че не можеше да я доближиш. Говореше, като процеждаше думите през зъби. С вдигната, глава, примигваше, кривеше си устата и се държеше така с войводите, както нощем скрито от господарката си се държи с милия си пред вратата.

Тенекеджията, дявол да го вземе, задряма в ролята на Мурад. Полека-лека обори глава и всички видяха как заспа. Артистът играеше Милош и когато се провикна по-силно, съненият султан скочи от чержето, едва разбра къде е и пак седна.

Публиката се смееше и почти не се чуваше какво се говори.

Учителят се късаше от яд. Не му беше леко: на всички беше разказвал как хубаво е подготвил артистите.

Мурад не беше вечерял, тъй че освен дрямката го мъчеше и глад.

В антракта той попита учителя кога ще свърши неговата роля и се клатеше, държейки се едва на краката си. А как би издържал — не беше мигнал две нощи и два дена. Денем правеше ламаринени печки, а нощем си учеше ролята, бедният, и ходеше на репетиции.

— Когато Милош те убие, отивай си в къщи веднага! — каза му учителят.

— Кога ще ме утрепе?

— Сега в следващото действие, само недей да дремеш.

Завесата се вдигна отново. Всички играеха, говореха след суфльора. И артистите, и публиката повтаряха след него като след поп, който изповядва деца за причастие и говори гласно, а те след него повтарят дума след дума.

Мурад се прозяваше звучно и се чешеше по главата, а очите му сами се затваряха.

Той пак задряма и в миг започна да хърка. Заспа като заклан, но все пак седеше, само че с наведена глава.

Изведнаж в стаята наляво от сцената се вдигна врява.

— Влиза Милош! — извика суфльорът почти гласно, както обикновено се говори.

— Къде е, къде е отишъл? Вижте долу в двора! —Настъпи оживление, така че и публиката разбра.

Представлението спря, чакаха Милош, за да убие Мурад, а Милош го нямаше.

Шумът ставаше все по-голям и по-голям. Всички артисти напуснаха сцената и хукнаха нанякъде.

Псуваха, ругаеха, викаха, но Милош го нямаше.

— Избягал, избягал! — викаха из двора.

— И парите ги няма! — извика Стево и едва тогава настъпи истинска олелия.

Публиката чакаше и слушаше какво става. Някои се притекоха на помощ, а други стояха и се смееха. На мнозина потекоха сълзи от смях.

На сцената беше само Мурад. Сложил глава на колене, хърка ли, хърка!

— Утрепете ме най-после или ще си отивам! — викна той сърдито, когато врявата го събуди, скочи и сънен, започна да се оглежда изплашено наоколо. Струваше му се; че отново е оживял.

Сред публиката избухна още по-голям смях.

— Е, това вече струва милиони! — викаха мнозина, доволни от тази комедия.

Учителят се втурна вътре блед и запъхтян.

— Какво стана? — попита го един полицай, който се готвеше сам да излезе и види кого търсят и гонят.

— Представете си само — Милош Обилич избягал и обрал всички пари! — запъхтян, едва изговори учителят.

— Нима Обилич изневери?! — викаха някои и се смееха.

— Какво става с Вук?! — питаха други.

Полицията излезе бързо да организира потеря, а останалите гости, едва стъпвайки от смях, започнаха да се разотиват.

Това представление костваше на учителя една по-голяма полица, с която издължи театралните дългове.

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

[1] Джура Якшич — голям сръбски поет в края на 19 век.

(предишна страница)

В кафене „Орач“ всичко беше готово. Край вратата на читалището, през която артистите щяха да влизат и излизат пред публиката, беше направена сцена от дъски.

Пред вратата на кафенето стоеше господин Ивич и като управител причакваше гостите.

— Хаирлия да е, Йово! — казваше му една стринка, като влизаше вътре със сериозен вид.

— Благодаря! — отговори басово той, още по-сериозен.

— Започнахме, а? — казваше господин Спиро и се поздрави с управителя.

— Тичай за още една пейка — викаше артистът на гребенаря.

— С божия помощ! — отговори Ивич на Спиро, обърна се към кафенето и нареди да отидат при Стево бръснаря за пейка.

Както виждате, тук няма шега. Дойде вече и публиката.

И управителят сам влезе вътре, понеже не се надяваше повече на посетители. Чакаха само да започне представлението. През това време едно дете разнасяше вино в шише и по нареждане на управителя черпеше публиката.

— Хайде, покани господин Спиро!

— Благодаря, наздраве! — отговори Спиро, след като изпи чашата.

— Дай на чичо Гавро една!

— Ама недей, нещо не ми се пие; дойдох така само от любов!

— Благодаря ти, но хайде изпий една, виното е хубаво.

— Е, хайде, навеки и късметлия да е! Да даде бог да стигнете високо! — благославяше Гавро.

— Дай боже! — отговаряше смирено Ивич, щастлив.

— Хайде, почвайте, Васо — извика един чичо на тенекеджийския калфа, който надзърна през вратата на читалището.

Започна и представлението. Момчето продължаваше да черпи с вино, публиката пиеше и се смееше до пукване, особено на Йово, който играеше Пела.

Срето обущарят играеше артиста и за да го представи по-добре пиян, сам се бе напил.

— Как се престори на пиян и наистина като пиян човек!? — чудеше се чичо Гавро.

Като чуха това, останалите артисти на сцената прихнаха да се смеят, особено тези, които надничаха пред открехнатата врата на читалището.

Суфльорът говореше от дупката между дъските, предназначена за тая цел, но артистите и сами го питаха, когато не дочуеха добре.

— Пела се нахвърля към него — каза суфльорът.

— Не се блъскай! — викаше един из стаичката на читалището, защото други искаха да го изместят, за да виждат по-добре.

— Мълчете вие там, човекът не чува! — съветваше ги суфльорът, а Пела кимаше с глава и чакаше суфльорът отново да ѝ подскаже.

— Пела налита върху него! — изговори Йово с меланхоличен, тъжен глас, клатейки глава.

Очите на артиста блеснаха от яд и той важно кимна с глава, докато най-после Пела се сети, писна, колкото ѝ глас държи, и изтича към Срето.

Сред публиката се разнесе гръмогласен смях.

— Виж ти опак Йово! — извика някой.

Представлението продължаваше.

— Пела киха — викаше суфльорът.

— Пела киха — повтаряше Йово.

— Ама кихай, глупако; чуваш ли какво ти се казва! — мърмореше артистът.

— Не кихам аз, ти трябва да кихаш — отговаряше Йово сърдито.

Артистът го ритна крадешком с крак под масата и промърмори:

— Кихай, животно!

— Питай го кой трябва да киха? — бранеше се Йово.

— Пела, Пела — чуваше се суфльорът.

Сега вече Йово се нагласи, вдигна глава и кихна.

Играта продължаваше.

— Готово, да си отиваме — каза чичо Гавро и стана. Артистите прекъснаха играта за миг и погледнаха към тази страна.

— Седни, още малко — задържаше го господин Ивич.

И останалите започнаха да стават, сбогуваха се с управителя и с тези, които оставаха, и подвикваха на артистите:

— Е, лека нощ! Ама се посмяхме!

— Лека нощ! — отговаряха и артистите, да не им се разсърдят.

— Хайде, изпий още една — канеше някои управителят на вратата, за да дойдат и друг път.

И така, малко по малко всички си отидоха още преди да е завършило представлението.

Състояха се още две-три представления, но публиката все повече намаляваше. Който идва веднаж, втори път не дойде, защото всеки смяташе, че това си струва да се види само един път, както и чудовищата, които се показват по панаирите.

Все пак въодушевлението на младите не охладняваше. Те работеха неуморно.

Минете ли край гребенаря Саво, иззад тезгяха току се чуе глас:

— Аз трябва да измия с кръв своята чест!

Това беше неговият калфа Тошо, който учеше ролята си, а чиракът стоеше до вратата и пазеше да не дойде чорбаджията.

Чудите се вие и отминавате по-нататък, а пред тенекеджията пак ви стресне врява:

— Удряй, невернико, в тези слаби гърди!

Още повече се учудвате, когато стигнете до свещарския дюкян, а там се събрал сума народ, гледа и слуша нешо нечувано.

Чорбаджи Цоне ударил плесница на калфата си, а той протестира и се заканва да си отмъсти.

— Затова ли ти плащам, свиня мръсна, да се дереш в дюкяна ми като луд! Ще разпъдиш всичките ми клиенти!

— Ти не смей да ругаеш и да биеш! — казваше калфата.

— Да видиш как Милош бие! Да видиш ти как чорбаджи Цоне бие! — вика чорбаджи Цоне, колкото му глас държи.

Малко по малко разпали се и калфата, наруга чорбаджията, колкото можеше повече, и излезе от дюкяна.

Веднаж пък можехте да чуете как готвачката в кафене „Плуг“ се скара с господарката си.

— Ако вие продължавате така, аз ще ида в театъра! — заканваше се готвачката.

И наистина само да отидеше, щяха да я посрещнат с отворени обятия.

С една дума, целият град се преобрази. Рядко в някоя къща нямаше караници и гюрултии. Чорбаджиите викаха по калфите у чираците, бащите — по децата. Младият и старият свят бяха на военна нога.

Управителят Ивич се беше скарал с жена си и се вдигна един скандал — целият град говореше. Право да си кажем, не и́ беше леко на жената. Откогато се почна тоя театър, тя нямаше мира по цял ден; а по цели нощи, както се оплакваше на съседите, седеше сама като скот. „И скот няма да понесе това“ — говореше тя.

Един път у тях се събраха жени и тя се оплака:

— Хайде ший дрехи, хайде чукай смес, хайде това, хайде онова. А вчера ме караше дори да му правя някакви пера за шапки на войводите. Вярвайте, не мога да си отдъхна. Откакто дойде този театър, не съм оставила иглата.

— И ние ти се чудим как можеш да понасяш такъв тормоз?! — говореха останалите.

— Море, това е нищо, ами вечер — той в театъра, а ти чакай до късна доба, чакай. И като се прибере, ставай, отваряй вратата. Простудих се и ето кашлям постоянно.

— Мъка, боже мой — рече една, — това не е живот!

— Е, защо не му кажеш да се откаже! — предлагаше втора.

— На кого, на него ли?!… Театъра и онзи мръсен артист той обича сто пъти повече от мене! — рече Ивичка сърдито и в очите и́ заблястяха сълзи.

— Е, е, каква стана тя, само бог знае — викаха останалите и клатеха тъжно глава с някакъв израз на съчувствие по лицата.

Ето по тези причини ставаха разправиите между Ивич и съпругата му и една вечер се стигна дотам, че той удари шамар на жена си.

Играеше се бой на Косово. Следобед Ивич седеше в къщи и учеше ролята на Милош Обилич[1]. Разхождаше се от единия до другия край на стаята, спираше се, биеше се по гърдите, изговаряше отделни изречения, и то така гръмко, че се тресяха прозорците. Сърдита като дявол, жена му седеше в един ъгъл, плетеше и гледаше какво става.

— Аз неверник никога не съм бил! — викаше Ивич, вдигнал една ръка нагоре.

— Защо не видиш да купиш дърва, боже мой? — попита го жена му остро.

— Излиза Вук — продължаваше Ивич по-нататък тихо. — Не, не — Милош, излиза пак.

— Какво ти е, за бога, полудя ли? — попита го жена му сърдито.

— Аз ще хвана Вук Бранкович!… — декламираше Ивич по-нататък, без да обръща внимание какво приказва жена му.

Дойде вечерта и той се приготви да излезе. Трябваше да отиде — как можеше косовски бой без Милош!

Жената започна да вика, да ругае и се закани, че няма да му отвори вратата.

— Ще отвориш — викна Ивич и налетя върху нея със смелостта на Обилич.

— Няма да отворя. Влачи се, където искаш, като луд!

— Кой е луд?

— Ти!

— Кой, аз луд? — кресна Ивич с пламъка на Обилич и шамарът изплющя.

Само този, който познава подобни обстоятелства, може да разбере какви лоши последици имаше шамарът за къщата на Ивич.

Главното е да знаете, че жената на Ивич го напусна, отиде при баща си.

След като удари шамара на жена си и отиде да играе Милош, господин управителят Ивич имаше ясното съзнание за всичко, което може да произлезе от тая плесница. Без да знаят какво му е, всички прецениха, че Милош не играе добре.

Когато се върна от представлението в къщи, намери къщата празна. Жената я нямаше.

Ако някой от публиката дойдеше от представлението заедно с него в къщи, би имал какво да види.

— Така ти се пада, глупако! — посрещна го баща му още от вратата.

След това започна да го ругае, а той наведе глава и нито слушаше, нито можеше нещо да мисли. Чувствуваше някаква голяма, преголяма тежест.

— Ето какво направи със заплесиите си, глупако! — ругаеше го бащата.

В този миг Ивич се чувствуваше като в някакъв страшен сън. Презираше и себе си, и театъра, и артиста, и целия свят.

— Ах, Йово, глупак над глупаците! — каза си отчаяно той, когато баща му излезе от стаята, и падна на постелята. Кой знае какви мисли минаваха през главата му, но цялата нощ не спа.

На другия ден в града се говореше само за това събитие. Той знаеше това и му ставаше още по-тежко.

Не излизаше никъде от къщи и изпрати в театъра молба да приемат оставката му, в която казваше, че поради лошо здраве и семейни причини не може да остане по-нататък управител. Интересно е, че и при такива обстоятелства той пишеше в следния стил: „Много съжалявам, че и занапред не мога със своята подготовка да бъде полезен на театъра.“

В театъра настъпи смут. Лазо и Стево говореха, че трябва да се закрие театърът и изтъкваха причината, че нищо не са спечелили. На артиста, на Миливой и на Симо тенекеджйята това не им изнасяше и искаха да продължат работата, защото „всяко начало е трудно“! — казваше артистът, изпълнен с достойнство и самоувереност.

Всъщност всички възлагаха на театъра единствената надежда да им осигури прехрана. Но Лазо и Стево всъщност искаха и лични печалби като от някаква търговия и се сърдеха, че върви бавно. След дълги разисквания решиха театърът да остане, но да привлекат в комитета някои от учителите, свещениците и по-заможните търговци, които да се заемат и закрепят хубавото начинание.

И така се образува славен комитет от петнадесет души. Един млад учител на име Воя произнесе реч и запенен доказваше, че това е прекрасно учреждение и школа за гражданството, че тука ще се разпространява образованието, ще крепнат характерите, ще се освежават душите, защото, казваше той, и без това материализмът е всичко за нашите граждани.

Дякон Тасо, комуто не се чакаше много, предложи да се избере управа и да се определят двама души, които да изработят устав. Той говореше, слушаше какво говорят другите и постоянно поглеждаше часовника да не закъснее за погребение.

„Няма за мен никакъв келепир от тая работа“ — мислеше си председателят на читалището Стево, ядеше леблебии, пиеше гроздова и наблюдаваше дюкяна си да не би някой да дойде за бръснене и подстригване…

Дигна се шум, поведоха се разговори какво и що да се прави. Малко по малко преминаха на съвсем други неща и се разприказваха както обикновено в механа, като че ли забравиха за какво са дошли.

Дяконът си отиде. В дюкяна на Стево влезе клиент и той изскокна.

— Чака те Томчо да видите за дъските! — обади се един чирак на господаря си — търговец, от комитета, и той си тръгна.

Мнозина си отидоха и всеки казваше на тръгване, че е съгласен с всичко, което решат.

И какво друго можеше да се реши, освен да изберат за управител гимназиалния учител господин Воя, за подпредседател друг един учител, за касиер — един търговец, за драматург пак един млад учител и четирма търговци за контролен съвет.

(следваща страница)

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Някои хора казват: „Много таланти пропадат и остават незабелязани в провинцията!“ Впрочем всеки може да говори, каквото си иска, стига да не засяга властта, но на мен ми се струва, че не са прави. Да не започвам веднага с художниците, които аз открйх. Трябва да знаете, скъпи читатели, че именно в провинцията държат сметка за всичко и уважават всеки талант повече, отколкото в столицата.

Всички ние тук знаем как Любо счетоводителят умее да направи хубаво мезе от ряпа с оливия и оцет и вярвайте, че необикновено го ценим и уважаваме и дори му дава ме, достатъчно възможности да усъвършенствува своята дарба! Ами какво мислите за Василко кебапчията? Мислете, каквото искате, но ние повече ценим него и неговата дарба, отколкото белградчани — дарбата на някой свой лиричен поет!

Преди няколко дни дълго мислих дори и за това, защо в моя двор не прелита вече петелът на Лазар обущаря? Блъсках си главата може би повече, отколкото някой историк, когато си изяснява някакво събитие, и накрая узнах от прислужника, че петелът бил заклан, защото на Лазар му дошла на гости леля Цака. Когато момъкът ми разказваше това, моята съседка, която беше на прозореца, се обади и веднага добави: „Тъкмо вчера говорих с Мито, жалко за такъв петел. Свикнахме, знаете, с него — нали и вие чувствувате липсата му?“

Дълго разговаряхме за това, а всъщност се отнася само за един петел и нищо повече.

Общественото мнение с будно око следи движението на всекиго. И най-голямата дреболия се подлага на остра критика. В Белград например напише някой журналист много хубава уводна статия, а за това никой не обелва нито дума; направи, да кажем, някой държавник грешка, от която целият народ си пати, но все пак никой не му казва ни дума, а още и шапка му свалят.

А в паланката — седнат ли трима души да играят сантасе, веднага другите маси се опразнят и всички се събират около играчите. Всеки вземе стола в едната и недопитото питие в другата ръка и отива при играчите. Ама няма достатъчно място за сядане, ревностните зяпачи стоят наоколо, следят с будно око всяко движение и придружават играта с най-бурни разисквания, които често са по-остри от тия в Народното събрание, когато се решават важни въпроси.

Един ден Мишо писарят хвърли десетка спатия, запази дама купа и загуби четвъртата партия на Перо аптекаря, който го беше повикал за ортак. Провали човека и общественото мнение го порица така, че той цял ден не отиде в кафенето. Срамуваше се от своята грешка.

Ето така се грижат хората за всички и следят работата на всекиго. Затова как бих могъл аз да пропусна едно такова рядко и значително явление в нашата паланка!

—

Кафенето „Орач“ беше обикновена механа в нашата паланка. Тук отсядаха повечето селяни, дошли в града. Вътре имаше дървени маси без покривки, около тях — големи неиздялани столове; по средата — голяма ламаринена печка, около която през зимата седяха селяните и се грееха, пушеха, плюеха и пиеха ракия. Навсякъде по стените бяха окачени някакви обяви и общински наредби; подът тухлен, а прозорците оплюти от мухи. Помещението беше голямо и само в пазарен ден, в събота, беше пълно, през останалите дни седяха край „шишенце гроздова“ само по трима-четирма души, прозяваха се ревностно, а по обед някои ядяха зеле или паприкаш и мляскаха с уста така, че отекваше по цялата механа. Прочее механата не би била никак важна, ако не бях забелязал на вратата, вляво от тезгяха, написано с тебешир малко накриво и с грозен почерк: „Занаятчийско читалище“. Отдолу стоеше: „Който не е член, забранено е да влиза без разрешение“, а под него пишеше с друг почерк: „Янчо Дж. от Златокоп дължи от събота 5 гроша и 30 пари“.

Вътре читалището не беше обзаведено по-добре, отколкото механата. По средата — голяма маса и около нея няколко стола; край стената дървен рафт и на него няколко книги и листове, отдавна потънали в прах. До книгите, на единия край на рафта, стояха две тестета карти и табличка за записване.

Читалището имаше около двадесет члена предимно занаятчии. Председател на читалището беше някой си Стево бръснарят, а касиер и един вид библиотекар Лазо обущарят. В делнични дни те идваха рядко, но в празник почти редовно.

Днес беше празник и ето ги събраха се. Беше хладен февруарски ден и доближиха масата по-близко до печката. На масата седяха Йово бояджията и Васо тенекеджията и играеха на жандар. Стево председателят седеше до печката и разриваше жарта да пече месо за закуска. Лазо ту четеше вестника, ту гледаше как двамата играеха карти.

— Калино, джубе, зелено! — тананикаше Йово и мислеше какво да хвърли.

— Калино, джубе… — започна да тананика и Васо и прекъсна с думите: — Не върви седмица с осмица.

Месото в печката цвърчеше и задочна да мирише. Стево го обърна, облиза пръстите си и рече:

— Ох, как мераклийски е опечено.

— Ух, колко жандари, тяхната вяра! — каза Йово и хвърли карта.

— Слюнката ми потече от това месо — рече Васо и погледна Стево.

— Виждаш ли, свинете поскъпнаха — каза Лазо и прекъсна четенето.

— Механджийо, дай малко хляб — поиска председателят.

— Калино, джубе зелено — пееше пак Йово и играеше карти.

Така горе-долу, мирно и тихо, минаваха дните в читалището. И кой би могъл да се надява, че това общество ще основе театър. Но може би самото провидение искаше така.

В нашия градец дойде някаква пътуваща театрална трупа и оповести, че ще даде само три представления. Входната цена беше доста ниска и било поради това, било бог знае защо, театърът се претъпка с народ.

Там бяха и нашите Лазо, Стево и мнозина от членовете на читалището и веднага след първрто представление между Стево и Лазо се поведе следният разговор:

— Снощи паднаха пет-шест десетарки! — каза Лазо замислен и като че ли смяташе нещо на ум.

Стево също мислеше нещо, въртеше глава, смяташе на-пръсти и след продължително мълчание каза:

— Виж как живеят!

Пак настъпи продължително мълчание, което Лазо прекъсна с глуха въздишка, и добави:

— Така си е: нехранимайковци ат кол и от въже и печелят, а аз се мъча и работя за нищо!

— Ама за нищо дигнаха толкова пари! — подхвана и Стево злобно.

Този им разговор така щеше и да се забрави, както и толкова незначителни разговори в света, ако след няколко дни не се случи нещо друго.

Един път привечер Стево и Лазо дойдоха в „Орач“ на ракия. А там зад една маса се бяха сместили няколко калфи и между тях един от артистите, които даваха представлението.

Артистът беше млад човек на двадесет и няколко години, висок, силен и с много приятно лице. Килнал шапката на тила, с голяма черна къдрава коса, паднала над челото, той махаше оживено с ръце и приказваше разпалено, с тон на декламатор. Обръщаше се към всички поред и гледаше всекиго право в очите. Всички на масата мълчаха, слушаха го с отворени уста, гледаха го, без да мигнат, и попиваха всяка негова дума. Неговите думи разпалваха, в главата на всеки от тях се пораждаха чудни планове и всеки според мислите си му задаваше по някой въпрос, като очакваше отговора с още по-голямо внимание.

— Колко може да се спечели? — питаше един.

— Славно се живее — ето колко; но ние не се стремим към богатство — издекламира артистът отговора си.

— А ако човек пести? — питаше един гребенарски калфа.

Тъкмо артистът се готвеше да му отговори и да заеме напълно подходяща поза, сапунджийският калфа попита:

— Ругае ли ви понякога управителят?

— Аз да понасям ругатни? — викна гръмко артистът и се посочи с пръст.

Настъпи мълчание, а той изгледа всекиго поред, вдигна се от стола и още по-важно проговори:

— Аз да понасям ругатни?… — След това отстъпи малко назад, кимна няколко пъти с глава и иронично добави:

— Ха-ха-ха, артист да понася ругатни?! Глупости!

После се засмя така, както човек би се засмял на детето, което не знае какво говори.

Докато се водеше целият този разговор, Стево и Лазо стояха до печката и внимателно слушаха.

Всички замълчаха.

— Но по-старите трябва да се уважават! — намеси се Стево.

— Аз моите чираци ги ругая и ако не слушат, ги и изгонвам! — рече почти по същото време и Лазо.

— За правдата аз бих загинал и на никого няма да позволя да ме ругае! — отсече артистът сърдито, помълча малко и като провличаше всяка дума в изречението, добави по-тихо: — Моята държава е на сцената. С това изкуство мога да обиколя целия свят и да живея по-добре, отколкото всички тукашни чорбаджии. Напуснах трупата си поради несправедливост — защото управителят искаше да ми натрапи комична роля, а аз съм трагик.

Лазо се поклони няколко пъти и се преструваше, че много хубаво е разбрал всичко, което артистът говори, като повтаряше:

— Да, да, да, разбира се, разбира се — а всъщност думите комик и трагик го мъчеха.

— Не искам той да ми натрапва комична роля! — пак каза артистът с по-силен и по-важен глас.

— Разбира се, разбира се, това е безобразие, това не е хубаво — подхвана Лазо, а си мислеше: „Какво ли пък е искал да му натрапи?“, като си представяше думата „комична роля“ като нещо много гадно.

— Естествено — процеди през зъби повече неволно председателят Стево, и след кратко мълчание добави по-живо:

— Колко казваш може да падне от представление?

— Ами, така — започна артистът, — може, може, как да кажа… — Той говореше и жумеше с едното око, вдигнал малко глава, а със стъпалото на десния си крак тупаше по пода.

В главите на младите калфи се разгорещиха чудни планове. Всяка дума на младия артист разкриваше пред очите им нови светове, пълни с някакъв чар, а досегашната им работа им се виждаше все повече и повече отвратителна. Особено живи бяха фантазиите на Миливой и Симо, които бяха без работа. Миливой беше дърводелски, а Симо шивашки калфа.

Зачервен, Миливой поръчваше ракия след ракия и я изпиваше до дъно, а Симо изглеждаше нещо ядосан и все се въртеше на стола, като че ли едва чакаше да остане насаме с артиста. И той опитваше по малко ракия и плюеше непрекъснато.

— Може много да се спечели, но трябва справедливо да се разпределя! — довърши артистът започнатото изречение.

Лазо и Стево се замислиха нещо, но по лицето им се четеше, че и сами не вярват това, което мислят.

— А, има ли хубави артистки? — попита Миливой зачервен и намигна на Симо, удари гребенарския калфа по рамото и извика:

— Ех, Томо, как ти се струва?! — Той избухна в смях, стана от стола и пак поръча ракия.

— Ако има някоя такава, каквато беше царица Милица! — каза му Спиро механджията.

— Море, по-добре е Вукосава! — добави Томо и се изчерви и той.

— Високо гроздето, деца! — каза Стево и се протегна.

— За това са образованите дами! — каза артистът басово и високомерно.

— Естествено, разбира се, да, да, разбира се! — отговаряше Лазо, кланяше се и кимаше с глава.

Разговорът продължи така още малко. Всички се разотидоха, останаха само артистът, Миливой и Симо.

Разговаряха оживено и разпалено до след полунощ и Миливой така се напи от въодушевление, че Симо едва го отведе до в къщи.

— На улицата беше тъмно, духаше студен вятър и навяваше дребен сняг в очите. Миливой залиташе и хълцаше, а Симо го крепеше да не падне.

— Да се отбием в „Корона“ — викаше Миливой, но Симо не му позволи.

— Да видиш, Вуче, как Милош бие! —викна Миливой и отблъсна Симо от себе си.

— Хайде, море, да спим, не се занасяй посред нощ — викаше Симо.

— На-а-зад, Вуче, или ще те, разсека! — викаше Миливой и дигаше дясната си ръка в отбрана, като че ли държи сабя. Левия си крак одъваше назад, а десния, свит в коляното, бе издал напред.

Не изминаха и три-четири дена от тази вечер, когато, кой знае. защо, уволниха от служба някой си Йово Ивич, практикант. Някои казваха, че нашият депутат искал назначи там своя братовчед, някакъв изключен ученик от седми гимназиален клас, и за да се освободи място, трябвало да се изгони бедният Ивич.

Сега Ивич можеше да се види най-често с артиста, отцепник от своята трупа, която преди няколко дена напусна нашето градче.

Ивич беше към тридесет години. Носеше дълга коса и шапка, килната назад. Говореше се, че той още преди няколко години е бил статист в един пътуващ театър и че е завършил шести гимназиален класл. Имал любов с някаква артистка и баща му го принудил да напусне театъра и го завел в къщи. Баща му бил доста заможен, а по това време неговите хора били на власт и с помощта на приятели той издействувал Йово да стане практикант, на което място беше до преди 3-4 дни.

Сега на всички ни се струваше, като че ли в него се е събудила старата любов към театралното изкуство.

И артистът (наистина забравих да кажа, че той се казваше Гаврило Михайлович), и Йово ходеха в читалището и там много често водеха продължителни разговори със Стево, Лазо и с другите членове. Привечер пък винаги се събираха в кафенето, с калфите и главно със Симо и Миливой.

От тия разговори един ден в нашето градче се появиха обяви със следното съдържание:

„Членовете на Л…чкото читалище решиха да основат със свой усилия градски театър под ръководството на господин Й. Ивич, бивш тукашен писар, при постоянна режисура на добре известния на публиката опитен артист господин Гаврило Михайлович и с участието на членовете от читалището. Приходите ще се дават на разположение на управата на поменатото читалище за набавяне на вестници и книги, а особено на хумористични и патриотични пиеси за нашата публика.

Съобщаваме това на уважаемото гражданство, и молим да ни подпомогне щедро, с цел нашето благородно учреждение да укрепне за гордост на нашето градче.

Първото представление ще се даде в „Орач“, за което гражданите ще получат засега автографични плакати с имената на действуващите лица, а по-късно ще се отпечатат в тукашната печатница.

Театърът ще се нарича градски театър „Юг Богдан“.“

От управата

Отдолу бе добавено:

„Тъй като ни липсват артисти, който желае, да се обади на управата за проба и приемане с добро възнаграждение, а през деня може да си върши своя работа.“

Също от управата

И театърът бе основан. Кафенето „Орач“ стана прославено и известно, а улицата, където се намираше то, стана по-оживена от обикновено. Всеки, воден от любопитство, минаваше оттука и надзърташе в механата да види какво се прави там. Всъщност механата беше както обикновено, а подготовката на първо време се вършеше в читалището. Управителят правеше калпаци от хартия, Йово бояджията, запретнал ръкави, рисуваше в един ъгъл гора на някакви дъски, покрити с хартия. На другия край Проко шивачът шиеше от някакъв стар хастар дрехи за свети Сава; дърводелецът Миливой правеше саби и мечове от летви; артистът бъркаше някаква смес и правеше бенгалски огън. Други тичаха из града и търсеха стари дрехи, пищови, черногорски шапки, турски саби. Където и да погледнете, навсякъде се работеше, и то оживено. По прозорците беше пълно с деца, а вътре в читалището с граждани — едни влизаха, други излизаха. Всеки, който минеше, свиваше рамена, усмихваше се и казваше: „Е, хайде, хайде, ще видим!“

Тука се работеше не само денем, а и нощем, особено когато след дълги преговори дружеството успя да получи газ на вересия от Коста бакалина.

— Гаден еснаф! — сърдеше се артистът. — Като че ли целият театър ще избяга за неговия килограм гази! — А след това започна да ругае механджията, защото му искаше предварително парите за храната.

— Свини със свини, не си струва да работиш за тях! — викна той и тупна с крак по пода с такова ожесточение, което подхождаше само на артист, който играе „трагични герои“.

Така или иначе, преодоляха всички пречки и започнаха репетициите.

Една от най-големите трудности беше да се споразумеят, кой да играе Пела в Стериевата[1] „Зла жена“, защото не се яви нито една жена. Всеки се чувствуваше мъж и не искаше да играе женска роля. За малко не се стигна до бой, но, слава богу, артистът надвика всички и ги заплаши, че ще зареже цялата работа, ако не го слушат. И така, тази роля се даде на Йово бояджията, понеже намериха, че прилича на Пела.

— Пело, седни до мене! — закачаше го Миливой, когато той, лют и сърдит след разпределянето на ролите, довършваме боядисването на някакви прозорци.

— Марш, куче! Не лай! — отсече той и замахна с четката.

Всички се надуха от смях, но никой не посмя да се засмее, защото се страхуваха от разправии. Някой току се докопа до вратата и викна:

— Не се сърди, Пело!

Йово напсува всичко, което му дойде на ума, хвърли четката по гребенарския калфа и в гнева си скочи и изпокъса всичко, което беше направил.

Пак нова врява и шум. След дълги обяснения на артиста едва се разбраха, че това е шега и Йово не бива да се сърди.

— Всяка роля трябва да се играе с любов — издекламира артистът и завърши поуките си за изкуството.

(следваща страница)

[1] Йован Стерия Попович (1806—1856) — сръбски писател-комедиограф, основател на сръбската комедия.

(Попередня частина)

І склали статут, схвалили його й навіть у поліції завірили.

Правління визначило гонорари авторам п’єс, арти­стам та допоміжному персоналові.

Це вже не жарти; справа набула серйозного розмаху; навіть у газетах з’явилося повідомлення: хай уся Сер­бія знає.

Заорендували горішній поверх старого турецького заїзду. Розвалили дві стіни, зробили сцену, почепили завісу — як у Белграді.

Одного дня люди проходять повз турецький заїзд, а там шум, стукіт, аж будинок двигтить, артисти роз­ламують кирками стіни. Багато хто здвигне плечима, посміхнеться і йде далі.

— А як ми покриємо такі великі витрати? — питає вчителя — директора театру — один з торговців.

— Дуже просто, — відповідає директор, сповнений на­тхненних мрій про те, як він виховуватиме суспільство і заживе слави. — У місті є стільки-то дорослих меш­канців. Чи не так?

— Та так, — погоджується торговець, недовірливо дивлячись на нього.

— Гаразд, хай регулярно приходить третина їх, це буде стільки-то, по… по… вважайте в середньому по півдинара з особи, це буде щонайменше 200 динарів; а якщо візьмемо ще дітей, учнів і солдатів — тоді ця сума цілком реальна. На місяць даватимемо чотири вистави — це буде 800 динарів, — міркує вчитель і, по­мовчавши трохи, додає впевнено: — Можна розрахову­вати на 1000 динарів щомісяця.

— А хто покриє ці витрати до того, як почнуться ви­стави? — питає торговець.

— Усе потягне приблизно… знаєш, найбільше кош­тують ці стіни, а ми зобов’язалися, що їх, коли театр припинить свою роботу, поставимо знову і будинок здамо цілим.

— А хто ж платитиме?! — боязко запитує Пера.

— Це становитиме з усіма попередніми витратами приблизно п’ятсот динарів… Ну, відкриємо запис членів-засновників та добровільних пожертвувачів.

— Нічого з того не вийде! — буркнув торговець, хи­таючи головою.

Учитель мовчить, щось підраховує в записнику.

— Треба піти глянути, що там у крамниці! — промо­вив торговець мляво, підвівся й вийшов.

Наступного разу на засіданні правління не було жод­ного торговця. Виправдовувалися тим, що в них багато справ, а хто знає, які там у них справи.

Учитель захопився театром і працює не покладаючи рук. Видає накази, читає артистам лекції з театраль­ного мистецтва, вислуховує прохання, скарги, розгля­дає їх, схвалює видатки (насправді взяте те чи інше в борг).

Працює чоловік невтомно, твердо вірячи, що багато чого досягне. Диктує акторам (тобто підмайстрам), а ті пишуть конспекти щовечора, як тільки позами­кають майстерні. Прагне розвинути любов у молодих людей до театрального мистецтва. Купує книжки за свої гроші, навіть драму написав — простим стилем, так що, як він каже, вона цілком приступна широ­кому колу глядачів. У Якшичевих^[1] драмах попідправ­ляв деякі вірші, бо актори скаржаться, що не можуть їх запам’ятати.

— Праця й терпіння все здолають! — каже вчитель.

— Атож, і я майстерності досяг тільки завдяки праці! — декламує артист, розвалившись у кріслі, мов пан.

— Пане Гаврило! — цідить учитель крізь зуби.

— Слухаю вас, пане директоре! — відповідає артист, схоплюючись з крісла й низько вклоняючись.

— Ви можете їм пояснити, що таке трагедія, — ми якраз до цього дійшли, — бо в мене робота в школі! Ось бачите, як я працюю, просто часу нема, щоб по­обідати і по-людському виспатися.

— Якщо наказуєте, пане директоре?! — каже артист басом і всміхається.

— Отже, зможете!

— Ви ж знаєте, що це мій фах! — промовляє артист гордо і дивиться на інших, мало не запитуючи: «Що б ви дали, щоб бути таким митцем?»

Усі й справді дивляться на нього з обожнюванням.

— Є заява, пане, — доповідає Стева.

Учитель заходить до свого кабінету.

О, коли б ви побачили, як умебльовано його кабінет! З дому він приніс гарні гардини (про них дебатував з дружиною цілі три дні), письмовий стіл з горіхового дерева, своє крісло й канапку, придбав ще один стіл для свого секретаря — на цю посаду бере артиста, бо в нього гарний почерк. На вчителевому столі стоять велика гарна лампа, письмове приладдя, а по обидва боки два срібні підсвічники. Усе це він приніс із дому, і то по одній речі, бо якби все одразу взяв, то жінка знепритомніла б. Між іншим, зараз він думає, як ска­зати дружині, що йому дуже потрібна шафка для доку­ментів; але це зараз не головне.

Він сів поважно за стіл і, насупивши брови, узяв заяву.

У заяві було написано:

«Я довго грала в багатьох містах наївні ролі, але через хворобу очей мусила кинути це і стати куховар­кою, а тепер я поповнішала і мушу грати трагічні ролі, то прошу уклінно пана директора випробувати мене й прийняти. Прошу не відмовити.

Софія Маничева».

Учитель прочитав, помовчав трохи, потер чоло і под­звонив.

Увійшов швець Лаза.

— Хай пан Гаврило подивиться на ту жінку, і якщо вона чого-небудь варта, то нехай напише резолюцію, щоб прийняти, я підпишу, — розпорядився вчитель і ви­йшов.

У коридорі стоїть Софія, а столяр Миливой їй ше­поче:

— Це директор!

Вона вклонилася низенько, а директор пройшов гор­до, тішачись своїм становищем.

Увечері він попередив актрису, щоб вона добре по­водилася, а іншим оголосив, що вона прийнята, і видав суворий наказ, щоб ніхто не смів чіпати її.

Після невтомної праці, що тривала цілих двадцять днів, почалася підготовка до вистави — знову мали по­казувати «Битву на Косовому полі», бо цю п’єсу «ар­тисти» найкраще знали.

Тепер учитель зовсім не мав часу для відпочинку — ні вдень, ні вночі.

Щойно на світ благословляється, а він уже в театрі; прийдете об одинадцятій годині ночі — він знову там.

Одного вчить, як треба вклонятися, другого — сидіти, третього — плакати, четвертого — сміятися…

— Ти не вигукуй «ха, ха, ха», ніби читаєш, а смійся як насправді, як завжди смієшся! — пояснює він Симі.

— Так у книжці написано.

— Ось як треба сміятися, — каже вчитель і сміється, аж усе дрижить.

— Давайте ви, пане Гаврило!

Артист сміється, мало не лусне од сміху.

Розсміявся швець Лаза, всі сміються, аж кімната ходуном ходить, а Сима зважується, зважується і знову крізь зуби: «Ха… ха… ха!..»

— Нікуди не годиться! — люто кричить учитель.

Підмайстер-гребінник має грати Мурата.

Учитель йому пояснює, що він повинен уявити себе справжнім турецьким султаном і відповідно поводити­ся, як султан.

Садовить його на подушку.

— Зліва входить слуга, кланяється, цілує султанові туфлю й подає листа! — розповідає вчитель.

Раптом вторгається вчителева служниця.

— Пане, пані сказала, щоб ви йшли додому, бо ве­черя захолоне!

Учитель махнув рукою і дав їй знак, щоб не зава­жала.

Миливой грає слугу. Іде просто, гупає ногами, аж підлога двигтить; на ньому якийсь строкатий одяг, при боці — крива турецька шабля.

Підмайстер-гребінник, щойно побачив його, догідливо схопився й зустрів, як зустрічають клієнтів у май­стерні.

— Таж зрозумій, ти — султан, і всі нижчі за тебе!

— Слухай, що тобі пан директор каже: ти от ніби султан! — пояснює йому швець Лаза й киває головою, а сам при цьому запобігливо поглядає на вчителя й міркує, як би його задобрити, щоб він тільки в нього шив черевики.

— Не буде з гребінника султана! — мовив Стева, по­зіхнув на весь рот, почухався, насунув шапку нижче на лоба й подався додому. Пішов чоловік спати, бо вже одинадцята минула.

Гребінник ніяк не може збагнути своєї ролі.

— Ух, аж квакати хочеться! — вигукує Миливой.

Роль султана Мурата дали бляхареві Васі.

І ось уже бігають, метушаться по місту, агітують усюди, директор місця собі не знаходить. Сьогодні вве­чері дають виставу.

Артист, як найспритніший, продає квитки, а коли він піде переодягатися на Милоша Обилича, його за­мінить хтось інший.

Людей зібралося справді чимало, прийшли й чинов­ники з дружинами. Тепер уже не розносять вина, од­разу видно, що справу взяла у свої руки людина, яка знає, що таке театр.

Завіса піднялася, почалась вистава.

Актори грають приблизно так само, як і на репети­ції, а актриса в ролі цариці Милиці так задерла носа, що й не підступай до неї. Говорить — ледь рота роз­туляє, голову тримає високо, підморгує, манірно за­копилює губи, з воєводами поводиться так, ніби крадь­кома від господині стоїть у воротях із коханцем.

Бляхар у ролі султана Мурата чомусь задрімав. Си­дить і клює носом, усім видно, що його долає сон. Артист грає Милоша і, бува, заговорить гучніше, тоді спантеличений султан раптом зривається на ноги, на­силу пригадуючи, де він, і знову сідає.

Публіка сміється, майже не чути, що на сцені гово­рять.

Учитель місця не знаходить з досади. Йому нелегко, адже всім хвалився, як добре підготував артистів.

Мурат не вечеряв, і йому, крім дрімоти, дошкуляє ще й голод. В антракті він питає вчителя, коли скін­читься його роль, а сам хитається, ледве на ногах стоїть. Та й не дивно: дві ночі й два дні очей не заплющував, удень робив бляшані пічки, а вночі, бідо­лаха, учив роль та ходив на репетиції.

— Коли тебе Милош уб’є, одразу можеш іти до­дому! — каже йому вчитель.

— А коли він мене прикінчить?

— У наступній дії, тільки ти не дрімай.

Знову піднялася завіса. Суфлер підказує так, що його чує навіть публіка, а актори повторюють за ним, і виходить, як з дітьми на сповіді: піп промовляє вго­лос, а діти й собі повторюють те саме слово в слово.

Мурат позіхає голосно і чухає голову, а очі в нього самі злипаються. Знову задрімав, навіть почав хропти. Спить як убитий, але сидить, тільки голову опустив.

Раптом у кімнаті ліворуч почувся шум.

— Виходить Милош! — кричить суфлер, як звичай­но, майже вголос.

— Де він, куди подівся? Подивіться внизу, на по­двір’ї, — загукали за сценою, і публіка це чує.

Вистава припинилася, чекають, коли Милош уб’є Мурата, а Милоша немає.

Шум дедалі наростає, актори один за одним зни­кають із сцени.

Лихословлять, лаються, кричать, а Милоша нема.

— Утік, утік! — чути на подвір’ї.

— І гроші забрав! — додає Стева.

Зчинився справжній гвалт.

Публіка сидить і слухає, що робиться. Хтось кинувся на допомогу, а ті, що залишилися, сміються, аж сльози їм виступають на очах.

На сцені лишився тільки Мурат. Голову опустив на коліна і знай хропе.

— Та вже прикінчуйте мене, бо встану й піду! — закричав він сердито, коли його розбудив той галас; далі схопився на ноги й став озиратися, не тямлячи, що діється.

А публіка аж заходиться від сміху.

— Ах, цей вечір вартий мільйона! — кричать гля­дачі, задоволені такою комедією.

Ускочив до залу вчитель, блідий, захеканий.

— Що сталося?— питає його поліцейський, що вже сам був збирався вийти подивитися, кого там ловлять і кого шукають.

— Ви тільки подумайте: Милош Обилич утік і всі гроші забрав! — ледве спромігся вимовити вчитель, від­сапуючись.

— Невже й Обилич зрадив?! — кричать у залі й рего­чуть.

— А що з Вуком?! — запитують інші.

Поліцейський мерщій вийшов, щоб організувати по­гоню, і глядачі, надриваючись зо сміху, почали роз­ходитися.

Та вистава влетіла вчителеві в добрячий гріш, поки він розплатився за всі театральні борги.

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)

^[1] Джура Якшич (1832—1878) — відомий серб­ський письменник.

(Попередня частина)

У корчмі «Хлібороб» усе готове. З дощок зроблено сцену коло дверей до читальні, звідки актори виходи­тимуть і куди заходитимуть.

При вході до корчми стоїть пан Івич і, як директор театру, зустрічає гостей.

— Хай тобі щастить, Йово! — бажає йому дуже по­важно, заходячи всередину, одна тітка.

— Спасибі! — ще поважніше басом відповідає він.

— Починаємо, га? — запитує пан Спира, вітаючись із директором.

— Біжи, принеси ще одну лавку, — гукає артист гре­бінникові.

— Дай боже, щоб усе було добре! — відповідає Івич Спирі і обертається в кав’ярню, щоб сказати, що по лавку треба бігти до перукаря Стеви.

Як бачите, тут не жарти. Зібралася вже публіка. За­йшов і директор досередини, бо вже, мабуть, більше ніхто не прийде. Чекають початку вистави. Хлопець розносить вино, наливає глядачам за вказівкою дирек­тора.

— Налий-но панові Спирі.

— Дякую; щоб ти здоров був! — відповідає той, ви­хиливши склянку вина.

— Дай дядькові Гаврі одну.

— Не треба, щось не хочеться; я прийшов з поваги до тебе!

— Дякую, але випийте одну: випо добре!

— Ну, давай; щастя вам і довгого життя! Хай бог вам допоможе піднятися високо! — благословляє Гавра.

— Дай боже, — скромно відповідає розчулений Івич.

— Починайте вже, Васо! — гукає дядько бляхареві Басі, коли той визирнув із дверей читальні.

Почалася вистава. Хлопець і далі розносить вино, публіка п’є, сміється, аж починає тебе муляти думка, що все може зірватися. Особливо в Йови, який грає Пелу.

П’яного шевця Срету грає артист, а щоб усе було правдоподібно, і сам напився.

— Ти диви, як вдає п’яного, справді ніби п’яний чоловік!? — дивується дядько Гавра.

Інші актори на сцені так і порснули зо сміху, коли це почули, а особливо ті, що визирали крізь прочи­нені двері читальні.

Суфлер підказує крізь діру в дошках, яку для того й залишено; артисти ж, якщо добре не почують, то перепитують.

— Пела накидається на нього, — каже суфлер.

— Не штовхайся! — вигукує хтось у дверях читальні, бо його почали інші відтісняти, щоб і собі подивитися.

— Замовкніть ви там, чоловікові не чути! — утихо­мирює їх суфлер, а Пела повертає голову, чекаючи, коли суфлер знову підкаже.

— Пела накидається на нього! — повторює Йова меланхолійним голосом.

Артист люто блимнув на нього очима й невдоволено крутнув головою; тим часом Пела збагнула, що від неї вимагається. Крикнула щосили й посунула на Срету.

Серед публіки розлягається гучний сміх.

— Ти бачиш, який Йова злий! — кидає хтось.

Грають далі.

— Пела чхає! — кричить суфлер.

— Пела чхає, — повторює Йова.

— Та чхай же, телепню; чуєш, що тобі кажуть, — буркає артист.

— Ти маєш чхати, а не я, — сердито відповідає Йова.

Артист крадькома штовхає його ногою під столом і цідить крізь зуби:

— Чхай, тварюко.

— Його запитай, кому чхати, — борониться Йова.

— Пела чхає, Пела, — пояснює суфлер.

Йова готується, піднімає голову і чхає.

Вистава йде далі.

— Пора вже йти, — раптом каже дядько Гавра і піді­ймається.

Артисти відразу ж переривають гру, дивляться на старого.

— Посидьте ще трохи, — стримує його пан Івич.

— Та ні, на добраніч! Я вже досить насміявся!

— На добраніч! — відповідають йому артисти, щоб він не образився.

— Випийте ще чарку, — пропонує директор то од­ному, то другому вже в дверях, щоб приходили і на­ступного разу.

І так потроху всі розійшлися, не чекаючи закінчення вистави.

Після того було ще дві-три вистави, але публіки збиралося дедалі менше. Хто вже був, той удруге не приходив, бо кожен вважав, що треба раз побачити навіть чудовиська, яких показують на ярмарках.

Але це не охолоджувало запалу молодих людей. Вони й далі працювали невтомно.

Проходите, скажімо, повз майстерню гребінника Сави, і звідти чуєте:

— Я свою честь мушу кров’ю омити!

Це Тоша, його підмайстер, учить роль, а челядник стоїть на дверях, пильнує, щоб господар не застукав його за цією справою.

Здивуєтеся і йдете далі; але перед бляхарнею вас зупиняє крик:

— Бий, зраднику, в оці незахищені груди!

Ще більше здивуєтеся, підходячи до свічкарні; тут уже зібрався цілий натовп, дивляться на таке, чого зроду не бачили.

Господар Цоне дав запотиличника підмайстрові, а той протестує і погрожує помстою.

— Хіба я тобі за те плачу, свиня ти погана, щоб ти репетував у мене в крамниці, мов навіжений! Таж ти мені всіх клієнтів повідлякуєш!

— А ви не лайтеся й не бийтесь! — заявляє під­майстер.

—  «Побачиш, як Милош б’є!..» Ти сам побачиш, як господар Цоне б’є! — кричить господар Цоне на всю горлянку.

Слово по слову, розлютився й підмайстер, вилаяв гос­подаря як умів та й вийшов з крамниці.

Могли б ви почути й те, як кухарка в кав’ярні «Плуг» свариться з господинею.

— Якщо ви так думаєте, то я піду грати в театр! — погрожує кухарка.

І справді, аби тільки пішла, там її з розпростертими руками прийняли б.

Одне слово, містечко змінилося. Мало в якій хаті не було сварки й шуму. Господарі кричать па підмай­стрів і челядників, батьки на дітей. Молоді й старі геть пересварилися.

Директор Івич погиркався з жінкою, сором, та й годі, — все місто гуде. Але й жінці не солодко, якщо правду казати. Відколи той театр з’явився, вона ціли­ми днями спокою не має; а ночами, як сама скар­жилася сусідкам, сидить одна-однісінька, мов та ху­добина.

— Та й худоба не стерпіла б цього, — додавала вона.

Якось зібралися коло неї жінки, вона й почала роз­повідати:

— То одяг ший, то суміш товчи, то те, то се; а вчора мені каже, щоб я робила з пір’я якісь китиці для воє­вод. Повірте, ніколи й угору глянути; відколи той театр взявся, я нічого не пошила собі.

— Ми дивуємося, як можеш ти витерпіти таку що­денну метушню! — жаліють її жінки.

— Та то ще нічого, але як тільки вечір — він уже в театрі, а ти чекай, чекай хтозна-скільки; прийде — вставай, відчиняй двері. Промерзла і ото кашляю!

— Так мучитися, — каже одна, — що то за життя!

— То чому ти не скажеш йому, щоб покинув той театр! — пропонує інша.

— Кому казати, йому?! Він свій театр і того дурно­верхого артиста любить у сто разів більше, ніж мене! — відказує ображено Івичка, і на очах у неї зблискують сльози.

— Ех, що воно діється на цьому світі! — зітхають жінки й кивають сумно головами, з виразом співчуття на обличчях.

Ось чому бували сварки між Івичем та його дружи­ною, а одного вечора дійшло навіть до того, що Івич дав жінці ляпаса.

Мали грати «Битву на Косовому полі». Івич після обіду був удома і вчив роль Милоша Обилича[1]. Хо­дить по кімнаті з кутка в куток, зупиняється, б’є себе в груди, вимовляє окремі речення так голосно, що аж шибки деренчать. Жінка сидить у кутку, плете й погля­дає, що з чоловіком діється, а сама люта, як чорт.

— Я зрадником ніколи не був! — гукає Івич, підні­маючи руку вгору.

— Чого ти, чоловіче, не подумаєш про те, що треба купити дров? — питає його дружина.

— Входить Вук, — промовляє поволі Івич. — Ні, ні, знову входить Милош.

— Що з тобою, чоловіче, чи ти при своєму розумі? — каже дружина в’їдливо.

— Схоплю я Вука Браиковича!.. — декламує Івич далі, не звертаючи уваги на жінчині слова.

Настав вечір, і він почав збиратися до театру. Му­сить іти. Як може бути Косівська битва без Милоша?

Дружина почала кричати й погрожувати, що не від­чинить дверей.

— Відчиниш! — крикнув Івич голосом Обилича.

— Не відчиню! Іди собі куди хочеш, навіжений.

— Хто навіжений?

— Ти!

— Я — навіжений? — гукнув Івич з Обиличевим за­палом, і пролунав ляпас.

Хто знає подібні обставини, той лише може уявити собі, які наслідки для всього Івичевого дому мав цей ляпас.

Скажемо тільки, що Івичева дружина покинула його й пішла до свого батька.

А Івич, граючи Милоша, увесь час тільки й думав про те, що сталося. І ніхто не знав, що з ним, бо всі зійшлися на тому, що Милош, як він його зіграв, — нікудишній.

Повернувся після вистави додому — хата порожня, дружини нема.

Якби хтось із публіки прийшов був із ним, мав би на що подивитися.

— Отак, дурню! — зустрів його батько з докором у дверях.

Потім став йоге лаяти, а він опустив голову й не чує нічого, і думати не може — якийсь тягар навалився на нього, великий, превеликий.

— Ось до чого довела тебе ота біганина, недоумку! — лає його батько.

Івич у цю хвилину почував себе ніби в якомусь страшному сні, зараз він ненавидів і самого себе, і те­атр, і артиста, і весь світ.

— Ах, Йово, дурню несусвітний! — промовив він розпачливо, коли батько вийшов з кімнати, і впав на постелю. Хто зпа, що думав, але всю ніч не спав.

Наступного дня в містечку тільки й мови було, що про цю подію. Він знав про це, і від того йому було ще болячіше.

Нікуди не виходив з дому, а в театр передав про­хання про свою відставку: мовляв, за станом здоров’я та у зв’язку з сімейними обставинами не може далі залишатися на посту директора. Він писав: «Дуже шкодую, що не маю змоги й далі свої знання ставити на службу мистецтву».

У театрі запанувала розгубленість. Лаза і Стева твердили, наводячи докази, що театр треба закрити, бо він не дає ніякого прибутку. Артистові, Миливою, Симі й бляхареві це було невигідно, і вони стояли за те, щоб він і далі працював.

— Початок важкий! — казав артист, сповнений гор­дості й упевненості.

Насправді ж театр їм був потрібен, щоб прогодувати себе, а Лаза і Стева хотіли мати з нього зиск, як, ска­жімо, з торгівлі, і тому сердилися, що справа посуває­ться дуже повільно.

Після довгої наради вирішили все-таки не закривати театру, але запросити до його правління когось із учителів, священиків і заможних торговців, які могли б підтримати цей чудовий заклад.

І ось зібралося славне правління з п’ятнадцяти осіб. Молодий учитель Воя виступає і, аж захлинаючись, доводить, який це прекрасний заклад — театр, яка це школа для народу: він поширює освіту, шліфує харак­тери, підносить дух, бо міщани тільки й думають, що про матеріальні вигоди.

Диякон Таса пропонує, не гаючись, обрати дирек­цію й виділити двох осіб для складання статуту, бо в нього, мовляв, немає багато вільного часу. Говорить сам, слухає, що інші говорять, та все поглядає на го­динник, щоб не спізнитися на похоронну відправу.

«Прибутків тут мені не бачити», — міркує Стева, го­лова читальні, попиваючи горілку з виноградних вичавок і дивлячись на свою перукарню, чи хто не йде голитися або підстригатись.

Зчинився гамір, кожен хотів щось сказати. Поволі звернули на зовсім інше, й розмова потекла, як зви­чайно в корчмі, наче й забули, чого зібралися тут.

Диякон пішов; Стева помітив клієнта коло своєї перукарні — й собі заспішив.

— На вас чекає Томча, щоб ви подивилися на ті дошки! — повідомив челядник одного торговця з прав­ління, і той подався за своїм челядником.

Багато хто пішов, і кожен, покидаючи засідання, казав, що наперед згоден з рішенням правління.

Директором обрали вчителя Вою, його заступником — учителя молодших класів, скарбником — одного торгов­ця, режисером — знову-таки молодого вчителя, чоти­рьох торговців — у ревізійну комісію. А хіба могло бути інакше?

(Наступна частина)

[1] Милош Обилич — сербський лицар, який убив турецького султана Мурата під час битви на Косовому полі. В оповіданні згадується також Вук Бранкович. Він, за народними переказами, зрадив сербів, пере­йшовши на турецький бік.

Дехто каже: «Таланти в провінції гинуть, так і ли­шаючись непоміченими!» Звісно, кожен має право го­ворити, що йому заманеться, аби тільки влади не чіпав; але я гадаю, що це неправда. Перш ніж розпо­вісти про артистів, яких я відкрив, хочу вам, дорогі читачі, сказати, що в провінції все помічають і ці­нують кожен талант набагато більше, ніж у столиці.

Усі ми тут знаємо, як бухгалтер Любо вміє приго­тувати закуску з редьки, присмачивши її олією та оцтом, і, повірте, за це незмірно шануємо та поважа­ємо його і навіть регулярно даємо йому можливість удосконалювати свій талант! А якої ви думки про Василькову смаженину? Що хочете собі думайте, але ми цінуємо його дар вище, ніж бєлградець цінує дар якогось свого поета-лірика!

Я оце недавно довго міркував над таким: чого це не перелітає у мій двір Лазин зозулястий півень? Ламав собі голову, мабуть, більше, ніж якийсь там історик над тою чи іншою давноминулою подією, і врешті дізнався-таки від слуги, що півня зарізали, коли до Лази приїжджала в гості його тітка Цака. Слуга мені розповідає про це, а моя сусідка стоїть у вікні й собі озивається: «Жаль такого півня, ми вчора згадували його з Митою. Звикли, знаєте, що ж тут дивного?»

Багато ми говорили про нього, а це ж усього-навсього півень, і тільки.

Громадська думка тут пильно стежить за всім, що діється довкола. І найменша дрібниця не уникає при­скіпливого обговорення. А в Белграді напише редак­тор найкращу передову статтю — і ніхто про неї ані гугу; натворить, скажімо, якийсь державний діяч дурниць, за які весь народ розплачується, — і хоч би що йому, ще й шапки перед ним скидають.

У провінції: сяде троє грати в преферанс, і вже в ка­в’ярні за іншими столами стає порожньо, всі збираю­ться коло гравців. Кожен мерщій хапає стілець в одну руку, а бокал з пивом — у другу й підсувається ближ­че. Якщо нема де сісти, то заповзяті болільники стають довкола й пильно стежать за кожною картою, супро­воджуючи гру бурхливими дебатами, які часто бувають набагато гострішими, ніж у народній скупщині, коли там розглядаються особливо важливі питання!

Писар Миша одного разу викинув трефову десятку, а притримав чирвову даму й програв четверту взятку аптекареві Пері, який запросив його до кав’ярні, щоб «пригостити». Підвів людину той Пера, і громадська думка так нещадно затаврувала його, що він, їй-богу, цілий день не смів навіть поткнутися до корчми. Було йому соромно за свій вчинок.

Люди дбають про все, усім цікавляться; то як мені не говорити про це рідкісне й знаменне явище в нашій провінції!

Кав’ярня «Хлібороб» — звичайна собі корчма, де зу­пиняються селяни, коли приїжджають до міста. Дере­в’яні незастелені столи, великі незграбні стільці дов­кола них; посередині велика залізна піч, біля якої взимку сидять селяни, гріються, курять, чвиркають крізь зуби і п’ють ракію; стіпи пообліплювані всіля­кими оголошеннями та розпорядженнями міської упра­ви; долівка цегляна, вікна засиджені мухами. Примі­щення велике, але повне воно буває тільки в суботу, коли базарний день, в інші ж дні тут сидить троє-четверо завсідників за осьмушкою каламутної сивухи й завзято позіхають з ранку до вечора, а дехто в обід їсть капусту або гуляш і плямкає губами, аж ляскіт іде по корчмі. Звичайно, цей заклад не вартий був би такої уваги, якби на дверях ліворуч од шинквасу я не побачив написане крейдою, трохи навскоси й криву­лясто: «Ремісницька читальня». Під ним стояло: «Хто не член, вхід без дозволу заборонено», — а ще нижче іншим почерком: «Янча Дж. із Златокоп винен від суботи 5 зл. З0 гр.».

Читальня не краще обставлена, ніж корчма. Посе­редині великий стіл, а довкола нього кілька стільців; біля стіни дерев’яна полиця, і на ній кілька книжок та газет, вкритих товстим шаром пилу; біля книг, у кутку полиці, лежить дві колоди карт і дошка для записів.

Читальня нараховує близько двадцяти членів, пере­важно ремісників. Голова читальні — перукар Стева, а скарбник і свого роду бібліотекар — швець Лаза. У будень вони бувають рідше, а в святкові дні — завжди.

Сьогодні свято, і ось вони зібралися. Надворі холод­ний лютневий день, через те всі присунулися ближче до печі. За столом сидять маляр Йова і бондар Васа, вони грають у «жандарма». Голова читальні Стева підсів до вогню й розгрібає жар, щоб засмажити м’яса на сніданок. Лаза читає газету і час від часу дивиться, як ті двоє грають у карти.

— Ой калино ти зелена! — му гиче Йова, міркуючи, чим походити.

— Ой калино… — і собі починає Васа, але раптом за­уважує: — Сімка на вісімку не йде.

М’ясо в печі шкварчить, і по кімнаті шириться приєм­ний запах. Стева перевертає м’ясо, облизує пальці й вигукує:

— Ох, і смажепинка буде знаменита!

— Гаразд, ось валет, біс його вхопи! — каже Йово, кидаючи карту.

— Мені вже аж слина в роті котиться, — промовляє Васа й дивиться на Стеву.

— Бачиш, свині подорожчали, — озивається Лаза, відірвавшись від газети.

— Ану ж, корчмарю, дай нам хліба, — просить го­лова.

— Ой калино ти зелена! — знову мугиче Йова, роз­глядаючи карти.

Зібрання в читальні проходили тихо та мирно, і хто б міг подумати, що це товариство згодом заснує театр, але, мабуть, так уже було передбачено провидінням.

Приїхала до нашого містечка якась мандрівна трупа й оголосила, що покаже лише три вистави. Вхідна ціна була невисока, і народу навалило повно.

Прийшли й Лаза та Стева і багато хто з членів читальні. Одразу ж після першої вистави Стева з Лазою повели таку мову.

— Загребли вчора ввечері п’ять, а то й шість добрих взяток! — мовив Лаза й задумався, ніби щось підра­ховуючи.

Стева теж думав, крутив головою, загинав пальці й після довгого мовчання врешті прорік:

— Бач, як вони вміють жити!

І знову настала мовчанка, яку порушив Лаза глухим зітханням, а потім додав:

— Так воно: якісь пройдисвіти загрібають гроші, а ти страждай, працюй — і хоч би що тобі!

— Тринди-ринди — і грошики в кишені! — злобливо підхопив Стева.

Ця розмова, як багато подібних, так би й лишилася розмовою, якби через кілька днів не сталась одна подія.

Якось надвечір Стева й Лаза прийшли в «Хлібороб» па чарку. Входять, а там за столом сидить кілька під­майстрів, і між ними один з тих артистів, що показу­вали виставу.

Артист — парубок років двадцяти, високий, міцний, з дуже приємним обличчям. Він зсунув капелюха на потилицю, від чого пишні чорні кучері спали йому на лоба, і, жваво розмахуючи руками, промовляв щось палко, ніби декламував. Обертався до кожного й ди­вився йому просто у вічі. Усі за столом мовчали, слу­хали з роззявленими ротами. У голові в кожного вини­кали фантастичні видива, і кожен як думав, так і пи­тав, з нетерпінням чекаючи відповіді.

— Скільки можна заробити? — поцікавився хтось.

— Непогано, на добре життя вистачить. Але ми не ганяємося за багатством, — продекламував артист.

— Ну, а коли б заощаджувати? — запитує підмайстер-гребінник.

Ледве артист відповів йому, прибравши належної пози, як уже його запитує миловарчук:

— А начальство не лає вас?

— Що? Мене? Щоб я лайку терпів? — вигукнув го­лосно артист, тицяючи пальцем себе у груди.

Запала мовчанка, а він обвів усіх поглядом, встав із стільця і ще запальніше повторив:

— Щоб я лайку терпів?.. — потім відступив трохи назад і, покивавши головою, зареготав: — Ха-ха-ха, щоб артист лайку терпів! O, ні!

І всміхнувся поблажливо.

Поки точилася ця розмова, Стева й Лаза стояли коло печі й уважно прислухалися до неї.

Усі замовкли.

— Але старших слід поважати! — втрутився Стева.

— Я он своїм челядникам даю прочуханки, а коли пе слухають, то й виганяю! — майже водночас озвався й Лаза.

— Краще вмерти, ніж кривду терпіти! — гнівно ви­гукнув артист і, помовчавши, вже додав тихіше, роз­тягуючи кожне слово: — Моя держава — сцена; зі сво­їм мистецтвом я можу обійти увесь світ і житиму краще, ніж будь-хто з тутешніх господарів. Я кинув трупу через несправедливість: режисер хотів підсу­нути мені роль комедійного персонажа, а я — трагік.

Лаза кілька разів кивнув головою, наче розумів усе, що той говорить: «Так, так, авжеж, звичайно», — а на­справді не міг собі взяти втямки, що то комедійний персонаж, а що — трагік.

— Не захотів, щоб він підсовував мені комічну роль! — знову палко й голосно заговорив артист.

— Звичайно, звичайно, це неподобство, це негарно, — підтакує Лаза, а сам думає: «Що він хотів йому під­класти?» — і та «комічна роль» видається йому чимось дуже гидким і паскудним.

— Угу, певна річ, — знехотя процідив крізь зуби Стева і після короткої паузи запитав жвавіше: — То скільки, кажеш, можна взяти за одну виставу?

— Та воно, — почав артист, — як вам сказати… — Це він вимовив, примруживши ліве око, а голову заки­нувши трохи назад, і ступнею правої ноги постукав по долівці.

У головах юних підмайстрів виникають райдужні картини. Кожне слово молодого лицедія вимальовує в їхній уяві нові світи, чарівні, привабливі, і вже їхнє дотеперішнє заняття видається їм геть осоружним. Особливо розпалилась уява в Миливоя та Сими, які були без роботи. Миливой знав столярне ремесло, а Сима кравецьке.

Миливой так захопився тою розповіддю, що наливав собі чарку за чаркою, випиваючи їх одним духом; а Сима був щось не в настрої, весь час йорзав на стільці, ніби не міг дочекатися, коли можна буде по­говорити з артистом віч-на-віч. Поволі смоктав ракію й безперестану спльовував.

— Можна багато заробити, але треба чесно ділити­ся! — сказав артист на закінчення.

Лаза і Стева про щось задумались, але з їхніх облич видно було, що й самі вони не вірять у те, що ду­мають.

— А гарні артисточки є?— питас захмелілий Миливой, підморгуючи Симі, й стукає підмайстра-гребінника по плечу: — Ну, що скажеш, Томо?! — Він захо­диться сміхом, устає з стільця й ще замовляє собі ракії.

— Якби такі, як ота, що була царицею Милицею! — в тон йому кидає корчмар Спира.

— Вукосава, далебі, краща! — не погоджується Тома, теж уже захмелілий.

— Кислий виноград, діти! — озивається Стева, потя­гуючись.

— Зате вони освічені! — басом, якось зверхньо про­мовляє артист.

— Звичайно, авжеж! — підтакує Лаза, киваючи го­ловою…

Ще якийсь час порозмовляли й поволі розійшлися. Залишилися тільки артист, Миливой та Сима.

Розмова точилася жвава й запальна аж до півночі, і Миливой, сповнений натхнення, так пригощався, що Сима ледве дотяг його додому.

На вулиці темно, дме холодний вітер, жбурляє сні­гом в обличчя. Миливой заточується, спотикається, і Сима тримає його, мало сам не падаючи.

— Ходімо до «Корони»! — уперся Миливой, а Сима його не пускає.

— Знатимеш, враже, що тобі шабля скаже! — горла­нить Миливой, відпихаючи Симу від себе.

— Ну годі, ходімо спати, не товчися поночі, — вмо­вляє його Сима.

— Відступися, враже, бо навпіл розсічу! — не вга­ває Миливой і підносить праву руку ніби з шаблею, ліву ногу відставляє назад, а правою ступає наперед, зігнувши її в коліні.

Після того вечора минуло днів три-чотири, як ви­гнали зі служби якогось Йову Івича, писарчука. І не­відомо за що. Подейкують, нібито наш депутат хотів прилаштувати свого небожа, якого витурили з сьо­мого класу гімназії, і от, щоб звільнити йому місце, вигнали бідного Івича.

Тепер Івич найчастіше буває в компанії з артистом, що відколовся від свого товариства.

Івичеві щось близько З0 років. Волосся в нього довге, шапка зсунута на потилицю. Розповідали, ніби він колись був статистом у мандрівному театрі, хоча й закінчив шість класів гімназії. Закрутив був любов з якоюсь артисткою, та батько, дізнавшись про те, не­гайно забрав його додому. Батько досить заможний чо­ловік, а його приятелі на той час були при владі, то вони й допомогли йому прилаштувати сина писарчу­ком.

Тепер, видно, в Йові знову прокинувся потяг до те­атрального мистецтва.

Артист (я й забув сказати, що звати його Гаврило Михайлович) з Йовою часто заходили до читальні й вели там довгі розмови зі Стевою, Лазою та іншими членами товариства. У корчмі вони ввечері зустріча­лися з підмайстрами, передусім із Симою та Миливоєм.

Внаслідок тих їхніх розмов одного дня в містечку з’явилося таке оголошення:

«Члени Л-цької читальні вирішили власними сила­ми створити міський театр. Директором новоствореного театру призначено п. Й. Івича, колишн. тутешн. писаря; головним режисером — досвідченого артиста п. Гаврила Михайловича, добре відомого глядачам. В роботі театру братимуть участь члени читальні. При­бутки від вистав надходитимуть у розпорядження ке­рівництва названої читальні для придбання газет, книг і особливо веселих комедій для нашої публіки, а також патріотичних п’єс.

Повідомляємо про це шановних громадян і просимо в них усілякої допомоги, щоб цей благородний заклад процвітав на славу нашого міста.

Перша вистава відбудеться в «Хліборобі». Гляда­чам буде роздано написані від руки плакати з іменами дійових осіб, а пізніше такі плакати друкуватимуть у тутешн. друкарні.

Театр називатиметься «Міський театр ім. Юг.- Богдана».

Дирекція».

Унизу дописано:

«Нам бракує актрис, тож хто бажає, хай звернеться до дирекції для спроб і подальшого зарахування з доброю платою, при тому можна буде кожішй другий день займатися своїми справами».

І виник театр. Корчма «Хлібороб» одразу набула гучної слави, а вулиця, на якій вона стоїть, стала пожвавленішою та люднішою. Кожен із цікавості йшов туди, а там уже заглядав і до корчми, щоб побачити, що в ній діється. Насправді ж у корчмі було як завжди; попервах усі приготування відбувалися в читальні. Директор клеїв з паперу шоломи; маляр Йова, засу­кавши рукави, в кутку, на дошках, обтягнутих папе­ром, малював ліс; кравець Прока в протилежному кут­ку шив із старих підкладок одяг для святого Сави, сто­ляр Миливой стругав шаблі і мечі з ялинових київ; артист товк якусь суміш — виготовляв бенгальський вогонь. А інші гасали по місту й шукали старий одяг, кремінні пістолі, чорногорські шапки, турецькі шаблі тощо. Коли не заглянеш туди, завжди там кипить робота.

Повно дітей у вікнах і цікавих городян у самій чи­тальні: одні виходять, інші входять. Всяк, хто вийде, лише здвигне плечима і всміхнеться, мовляв, ну-ну, побачимо, що з цього вийде.

Працювали тут не тільки вдень, а й увечері, особ­ливо ж, коли після тривалих переговорів товариству нарешті вдалося взяти у крамаря Кости гасу в кредит.

— Нещасний скупердя! — сердився артист. — Ніби театр утече з його пляшкою гасу! — А потім почав лаяти корчмаря, що той наперед вимагає від нього гроші за харч: — Свині, та й годі, от і працюй для них! — І він так сильно тупнув ногою об підлогу, як тільки личить тому, хто грає «трагічних героїв».

Сяк-так подолавши всі перепони, члени читальні по­чали репетиції.

Найважче було домовитися, хто гратиме Пелу в Стеріїній «Злій жінці», бо жодна жінка так і не зголоси­лася до трупи. А кожен вважав себе мужчиною і не хотів грати жіночої ролі. Мало не побилися, але, слава богу, артист перекричав усіх і пригрозив, що він плюне на все, якщо його не слухатимуть. Отже, цю роль дали малярові Йові, бо встановили, що він схожий на Пелу.

— Пело, сядь коло мене! — дражнячись, смикнув його Миливой, коли той після розподілу ролей, ледве стримуючи лють, докінчував малювати якісь вікна.

— Відчепися, собако! Не гавкай! — огризнувся Йова, замахуючись пензлем.

Усіх розпирало від сміху, але ніхто не наважувався сміятися, щоб не було сварки. Хтось уже в дверях гук­нув:

— Пело, не сердься!

Лається Йова на чім світ стоїть; кинув у гребінника пензлем, рвонувся, щоб спересердя порвати свої тво­ріння.

Знову крик і буча. Ледве вмовили його, що то жарт і не треба його приймати близько до серця.

— Кожну роль потрібно грати з любов’ю, — декламує артист, закінчуючи свої повчання про мистецтво.

(Наступна частина)

(Предыдущая часть)

В кафане «Пахарь» все готово. Дощатый помост установлен перед дверью в читальню, через эту дверь будут входить и выходить актеры.

Возле кафаны, поджидая зрителей, прохаживается управляющий театром Ивич.

— Желаю удачи, Йова! — важно приветствует его женщина, входя в кафану.

— Спасибо! — басит тот с неменьшей важностью.

— Начнем, а? — говорит Спира, здороваясь с управляющим.

— Сбегай-ка еще за одной скамьей, — приказывает актер гребенщику.

— Начнем с божьей помощью! — отвечает Ивич Спире и, заглядывая в дверь кафаны, кричит, чтобы за скамьей сходили к цирюльнику Стеве.

Как видите, дело здесь поставлено серьезно.

Вошел и управляющий — зрителей что-то больше не появлялось. В ожидании начала представления официант по распоряжению управляющего обносит публику вином, пробираясь между рядов.

— А ну-ка, налей господину Спире!

— Спасибо, дай бог тебе здоровья! — благодарит тот, осушив чарочку.

— Налей чарку и дяде Гавре.

— Не надо, что-то не хочется; я ведь только из уважения к тебе пришел.

— Спасибо! Выпей хоть одну — вино доброе!

— Ну ладно, дай тебе бог здоровья и удачи в делах! Да благословит вас господь! — говорит Гавра.

— Дай бог! — смиренно отвечает Ивич, не помня себя от счастья.

— Ну, начинайте, Васа! — крикнул подмастерью печника его дядя, заметив племянника в дверях читальни.

Представление началось. Официант продолжает угощать вином; публика пьет и хохочет в полном восторге. Особенно забавен Йова, играющий Пелу.

Сапожника Срету играет сам художественный руководитель, чтобы лучше изобразить пьяного, он как следует хлебнул перед спектаклем.

— До чего же хорошо он представляет, совсем как пьяный?! — удивляется дядя Гавра.

Актеры на сцене, а особенно те, что выглядывают из приоткрытой двери читальни, фыркают от смеха при этих словах.

Суфлер говорит в щель, специально для этого оставленную в переборке; если актеры не расслышат чего, они без стеснения переспрашивают.

— Пела норовит выцарапать ему глаза, — подсказывает суфлер,

— Не толкайся! — слышится возглас из читальни: там идет борьба за место в дверях.

— Молчите вы там, не слышит человек! — убеждает их суфлер, а Пела таращит глаза в ожидании подсказки.

— Пела норовит выцарапать ему глаза, — произносит, наконец, Йова меланхоличным, грустным тоном.

Актер грозно сверкнул очами и затряс головой. Тут только Пела сообразила и о воплем бросилась на Срету.

По залу пронесся громкий смех.

— Смотри, смотри, как Иова рассвирепел, — слышатся крики.

Представление продолжается.

— Пела чихает! — шипит суфлер.

— Пела чихает, — повторяет Йова.

— Да чихай же, осел, слышишь, что тебе говорят! — бормочет актер.

— Это тебе нужно чихать, а не мне! — злится Йова.

Актер украдкой толкает его ногой под столом и бурчит: «Чихай, бестия!»

— Спроси его, кому чихать? — защищается Йова.

— Пеле, Пеле, — слышится голос суфлера.

Тогда Йова, приняв соответствующую позу, откидывает голову и чихает.

Представление продолжается.

— Пора идти, — говорит дядя Гавра и встает. Происходит некоторая заминка — актеры смотрят в его сторону.

— Посиди еще немного, — уговаривает Ивич.

Начали подниматься и другие зрители. Прощаются с теми, кто остается, и с управляющим.

— Спокойной ночи! — кричат они артистам. — Посмеялись всласть!

— Спокойной ночи! — отвечают те, стараясь вежливым обращением подогреть интерес публики к театру.

— Ну-ка, выпей еще стаканчик, — потчует кой-кого управляющий уже в дверях, стараясь завлечь публику и на будущее.

Так постепенно разошлись все, не дождавшись окончания спектакля.

—

После этого было дано еще два-три представления, но зрителей приходило все меньше. Кто побывал однажды, в другой раз уже не шел, полагая, что зрелище это, как и чудеса, которые показывают на ярмарках, достаточно видеть один раз.

Но молодые люди не падали духом. Трудились не покладая рук.

Вы проходите мимо мастерской гребенщика Саввы, а из-за верстака слышится голос:

— Честь свою я должен кровью защитить!

Это Тоша, его подмастерье, разучивает роль, а ученик стоит на страже в дверях, чтобы во-время предупредить о приближении хозяина.

Удивленный, вы продолжаете путь, но перед мастерской печника снова вздрагиваете от окрика:

— Ударь, изменник, в эту слабую грудь!

А возле лавки творится вовсе что-то невообразимое; там уже собралась целая толпа народу.

Хозяин Цона дал по уху своему подмастерью, тот озлился и стал грозить отомстить ему.

— За то ли я тебе, дрянь ты этакая, плачу, чтобы ты орал на всю лавку как оглашенный! Так ты у меня всех покупателей распугаешь!

— А ты рукам воли не давай и не ругайся, — огрызается подмастерье.

— «Посмотри, как Милош дерется!» — сейчас ты увидишь, как хозяин Цона дерется! — кричит Цона во все горло.

Распалился и подмастерье и, обругав почем зря хозяина, выбежал из лавки.

А кухарка в кафане «Плуг», поссорившись с хозяйкой, прямо заявила:

— Если вы такое себе позволяете, я могу уйти в театр!

И действительно, явись она в театр, ее встретили бы с распростертыми объятиями.

Одним словом, весь город преобразился. Не много осталось таких домов, где не было бы ссор и дрязг. Хозяева кричат на подмастерьев и учеников, отцы — на детей. Старшее и молодое поколение объявили друг другу войну.

Управляющий Ивич поссорился с женой, и об этом — какой позор! — заговорил весь юрод. Сказать по правде, жене и в самом деле нелегко. С тех пор как появился театр, нет ей покоя по целым дням, а все ночи, рассказывала она соседкам, сидит, как собака, одна, но и «собака не стерпела бы этою».

Собрались однажды у нее женщины, и она стала изливать им жалобы:

— То шей костюмы, то толки всякую всячину, — то одно, то другое; а вчера велел еще какие-то перья для воеводы сделать. Поверите, дух перевести некогда; с того дня, как затеяли они этот театр, иглы из рук не выпускаю.

— Мы и то удивляемся, как ты только терпишь такую напасть, — соболезнуют женщины.

— Ну так это еще пустяки. Хуже другое. Как только вечер, он в театр, а ты жди сиди да вставай дверь открывать, когда, наконец, вернется. Простудилась я от этого, кашлять вот уже начала.

— Мучение одно, а не жизнь, — замечает одна.

— Что же ты не велишь ему бросить все это? — удивляется другая.

— Кому, ему?! Да он н театр и этого сопливого артиста любит в сто раз больше, чем меня, — с сердцем говорит Ивичиха, и на глазах у нее навертываются слезы.

— О, подумать только, что сделалось с человеком! — сочувственно подхватывают другие, печально качая головами.

Вот что являлось причиной раздора между Ивичем и его женой, а в один прекрасный день дошло до того, что Ивич ударил жену.

Ставили «Бой на Косовом поле». Ивич после полудня остался дома и занялся изучением роли Милоша Обилича. Он расхаживает по комнате, останавливается, бьет себя в грудь и выкрикивает отдельные фразы с такой силой, что стекла дрожат. Жена, злая как ведьма, сидит в углу, вяжет и наблюдает за мужем.

— Никогда изменником я не был! — кричит Ивич, потрясая рукой.

— Почему ты о дровах не позаботишься? — строго спрашивает его жена.

— Выходит Вук, — спокойно продолжает Ивич, — нет, нет, снова выходит Милош.

— Да ты, видать, совсем спятил! — язвит жена.

— Поймаю Вука Бранковнча! — декламирует Ивич, не обращая внимания на жену…

Вечером он собрался идти; надо идти, не может ведь бой на Косовом произойти без Милоша. А жена кричать начала, браниться и грозить, что не откроет дверь.

— Откроешь! — гаркнул Ивич и бросился на нее, как истый Обилич.

— Не открою! Убирайся куда хочешь, сумасшедший!

— Кто сумасшедший?

— Ты!

— Я сумасшедший! — заорал Ивич с пылом Обилича и влепил жене пощечину.

Лишь тот, кому пришлось пережить нечто подобное, может представить себе, какие страшные последствия имела эта пощечина для семьи Ивича…

Самым важным из них, о котором вы должны знать, было то, что жена бросила его и ушла к отцу.

Только придя в театр, Ивич понял, к чему это может привести.

Никто не знал, что творилось у него на душе, но ясно было, что роль Милоша ему не удалась.

Вернувшись со спектакля домой, Ивич не нашел своей жены.

Если бы кто-нибудь из зрителей последовал за Ивичем по окончании представления, ему было бы на что посмотреть,

— Ах ты, дурачина! — набросился на него отец еще в дверях.

Отец распекал его на все корки, а он молчал, опустив голову. Слишком он был подавлен случившимся, чтобы возражать что-нибудь.

— Вот что ты наделал своей дурацкой затеей, болван! — выговаривал ему отец.

Ивичу в этот момент все представлялось в каком-то кошмаре, он презирал и себя, и театр, и актера, и весь свет.

— Ах, Йова, болван ты из болванов! — простонал он в отчаянии, когда отец вышел из комнаты, и упал на постель. Кто знает, какие мысли мучили его, но всю ночь он не смыкал глаз.

На другой день это событие было у всех на устах. Ивич знал об этом, и страдания его усиливались. Он не выходил из дому, а в театр послал прошение об отставке, в котором заявлял, что слабое здоровье и семейные обстоятельства не позволяют ему оставаться на посту управляющего.

Интересно, что даже в столь тяжелых обстоятельствах он писал: «Очень сожалею, что не могу и в дальнейшем своими знаниями и опытом содействовать процветанию нашего театра».

В театре началась паника. Лаза и Стева настаивали на закрытии театра, уверяя, что все равно пользы от него нет никакой. Актеру, Миливою, Симе и печнику это не улыбалось, и они хотели продолжать работу.

— Лиха беда — начало, — говорил актер, всем видом своим выражая уверенность в успехе предприятия.

На самом деле с закрытием театра рушились все их надежды — они лишались куска хлеба. Лаза со Стевой ждали большего от театра, как от коммерческого предприятия, полагая, что это даст им возможность приумножить свое состояние, и страшно злились, что дела идут плохо.

После длительного обсуждения было решено театр сохранить, а для поддержания авторитета этого замечательного учреждения создать комитет, пригласив кое-кого из профессоров, учителей, священников и крупных торговцев.

И вот собрался главный комитет, состоящий из пятнадцати членов. Молодой профессор Воя произнес речь, в которой с пеной у рта доказывал высокое назначение театра, призванного просвещать граждан этой школы, где воспитываются сильные характеры и молодеют души, ибо материалистическое учение — все и вся для современных граждан.

Дьякон Таса, считая, что дело нельзя откладывать в долгий ящик, предложил сразу же избрать правление и еще двух человек для составления устава. Участвуя в обсуждении дела, он поминутно поглядывал на часы: боялся опоздать на отпевание.

— Вряд ли отсюда что-нибудь выудишь, — размышлял Стева, председатель читальни, грызя кедровые орешки, попивая водку и посматривая в окно на свое заведение: не пришел ли кто побриться или постричься.

Потом все зашумели и заспорили — что делать и как. Незаметно перешли совсем на другие темы и, забыв, зачем собрались, завели один из тех разговоров, какие обычно ведутся в трактире.

Дьякон ушел; Стева, увидев клиента, тоже покинул собравшихся.

— Тебя ждет Томча — доски надо посмотреть, — сообщил прибежавший мальчик одному из торговцев, заседавших в комитете, и тот тоже ушел.

Ушли многие, и каждый, уходя, заявлял, что поддержит любое решение.

А что они могли решить? Выбрали председателем господина Вою, профессора; его заместителем — учителя; кассиром — торговца; драматургом — другого молодого учителя и четырех торговцев — в ревизионную комиссию.

(Далее)