Tag Archive | Администрация

Страдия (5/12)

(предишна страница)

Тук ме изненада огромна тълпа хора, която се събираше от всички страни в групи пред някаква голяма къща. Всяка от тия големи групи хора беше издигнала свое знаме, на което пишеше името на областта, от която бе групата, а под него думите; „За Страдия ще пожертвуваме всичко!“ или „Страдия ни е по-скъпа от свинете!“

Улицата бе придобила особен тържествен вид. Фасадите на къщите бяха накичени с бели знамена с народния герб в средата. Всички дюкяни бяха затворени, всяко движение — спряно.

— Какво е това? — попитах любопитно един господин на улицата.

— Тържество. Нима не знаете?

— Не зная.

— Как така, за това три дена вече пишат вестниците! Нашият голям държавник и дипломат, който има огромни заслуги за отечеството и решаващо влияние върху външната и вътрешна политика на страната ни, страдаше от силна хрема, която с божия милост и с особеното усърдие на лекарите-специалисти се излекува, така че сега няма да пречи на великия и мъдър държавник да посвещава цялата си грижа и старание за доброто и щастието на тази изтерзана страна и да я поведе към още по-добро бъдеще!

Такова множество народ се бе насъбрало пред къщата на големия държавник, че и капките на най-силния дъжд не биха могли да достигнат до земята от многобройните мъже, жени и деца. Всички бяха със свалени шапки, а във всяка група имаше по един, от чийто джоб се подаваше написана патриотична реч.

Побелелият държавник излезе на балкона на своята къща и във въздуха над целия град се разнесе гръмогласно „ура“. Прозорците на всички околни къщи се отвориха и се показаха много глави. По оградите, на покривите — всичко беше пълно с любопитен народ. Дори и на всеки комин се виждаха поне две-три глави.

Възгласите престанаха, настъпи гробна тишина и из тълпата изпищя тънък глас:

— Мъдри държавнико!…

— Ура! Ура! Ура! — прекъснаха оратора бурни и силни възгласи. Когато патриотичната тълпа утихна, ораторът продължи:

— Народът от моя край лее горещи сълзи от радост и коленичил, благодари на всемилостивия творец, който отстрани милостиво от нашия народ голямата беда и ти дари изцеление, мъдри наш държавнико, за да живееш още дълги години за щастието на народа и за гордост на страната! — завърши ораторът, а от хилядите гърла екна:

— Ура!

Мъдрият държавник благодари на оратора за искрените му думи и припомни, че всички негови мисли и чувства ще бъдат и за в бъдеще насочени към укрепването на културата, икономиката и благосъстоянието на скъпото отечество.

След неговото слово, разбира се, отново гръмна безброй пъти: „Ура!“

Изредиха се така десетина оратори от различните краища на отечеството, а след всяко слово старият държавник отговаряше с патриотични и съдържателни речи. Разбира се, през цялото време не стихваха гръмките и възторжени въгласи: „Ура!“

Мина доста време, додето се извършиха всички тия церемонии, и накрая във всички улици засвири музика. Хората се разхождаха нагоре-надолу, като придаваха по този начин още поголям блясък на тържеството.

Вечерта имаше илюминации, пак музика. Патриотичната тълпа носеше запалени факли. Въздухът по улиците на щастливия град ехтеше от възгласи. Във висините в тъмната нощ се пръскаха ракети, които чертаеха името на големия държавник, изплетено сякаш от мънички звездички.

След това настъпи дълбока тиха нощ и патриотичните граждани на прекрасната страна Страдия, изморени от изпълнението на възвишените си граждански задължения, заспаха сладък сън, изпълнен с блянове за щастливото бъдеще и величието на милото си отечество.

Изморен от странните впечатления, не можах да заспя цяла нощ и тъкмо когато призори, още облечен, с подпряна глава на масата се унесох в сън, стори ми се, че чух някакъв страшен, демоничен глас, който се смееше злобно:

— Това е твоето отечество!… Ха-ха-ха-ха!…

Сепнах се. Гърдите ми затрепераха от страшното предчувствие, в ушите ми пищеше злобният смях:

— Ха-ха-ха-ха!

На другия ден всички вестници в страната писаха за това тържество, особено правителственият орган, в който имаше и безброй телеграми от всички краища на Страдия. В тях много граждани се оплакваха, че не са могли лично да изкажат радостта си от щастливото оздравяване на великия държавник.

Освен това главният лекар на държавника стана изведнаж прославен човек. Във всички вестници можеше да се прочете, че съзнателните граждани на тоя и тоя град, на тая или оная околия или област, оценявайки заслугите на доктор Мирон (така се казваше той), обещаваха да му купят един или друг скъпоценен подарък. Един вестник пишеше:

„Узнахме, че и град Крадия по примера на други градове подготвя скъпоценен подарък за доктор Мирон. Това ще е малка сребърна статуя на Ескулап, който държи в ръцете си една също така сребърна емблема. Около нея са преплетени две позлатени змии с диаманти вместо очи, които държат в устата си свещи. На гърдите на Ескулап ще бъдат изписани със злато думите: „От жителите на град Крадия — на лекаря Мирон, в знак на вечна признателност за заслугите му към отечеството“.“

Вестниците бяха препълнени с такива съобщения. Навсякъде из страната се готвеха скъпоценни подаръци за доктор Мирон и се изразяваше телеграфически благодарност на тоя щастлив лекар. Жителите на един град бяха толкова въодушевени, че започнаха дори да строят величествена вила. На една от стените на тая вила ще бъде сложена грамадна мраморна плоча, на която ще бъде изразена народната благодарност.

А от само себе си се разбираше вече, че веднага бе изработена и размножена снимка на великия държавник, представен в момент, когато се ръкува с лекаря си и му благодари за искрените грижи. Под нея се четеше текстът:

„Благодаря ти, верни Мироне! Ти ме излекува от болестта, която ми пречеше да се посветя изцяло на работата за щастието на скъпото ми отечество.

— Аз изпълних само своето свято задължение към родината.“

Над главите им в облаците хвърчи гълъб, който носи в човката си лента с надпис:

„Милостивият бог, който обича Страдия, я пази от всяко зло.“

Над гълъба с едри букви бе написано: „За спомен от деня на щастливото оздравяване на великия държавник Симон“ (доколкото си спомням, така му беше името).

Децата разнасяха тази снимка по всички улици и хотели и викаха:

— Нови снимки! Държавникът Симон и лекарят Мирон!…

Когато прочетох няколко вестника (почти във всички бе напечатана обширна биография на прочутия лекар-патриот), реших да отида при господин министъра на народното стопанство.

Министърът на стопанството, възрастен, нисък, слабичък човечец, с побеляла коса и с очила, ме посрещна по-любезно, отколкото се надявах. Покани ме да седна до неговото бюро. Самият той се нагласи на мястото си. На бюрото лежеше цял куп някакви стари книги с пожълтели листа и скъсани корици.

— Веднага ще ви се похваля! Нямате си представа колко съм доволен! Какво, мислите, изнамерих?

— Някой метод, чрез който ще усъвършенствувате стопанството на страната?

— А, не! Какво ти стопанство! Стопанството е усъвършенствувано чрез добрите закони. За това вече не трябва и да се мисли!

Аз млъкнах, като не знаех какво друго да му кажа. С добродушна, щастлива усмивка той ми показа някаква стара книга и запита:

— Как мислите, кое е това произведение?

Аз се престорих, че уж се мъча да си припомня, но той каза пак със същата усмивка:

— Омировата „Илиада“… Но много, много рядко издание!… — Той изговаряше всяка дума с наслаждение и ме гледаше любопитно, очаквайки да види моето учудване.

И аз наистина бях изненадан, само че по други причини. Все пак се престорих, че ме възхити именно тая рядкост.

— Това е прекрасно! — казах аз.

— Но ако ви кажа още, че същото издание вече не се среща!…

— Та това е великолепно! — възкликнах аз уж въодушевен и започнах да разглеждам книгата, като давах вид, че дълбоко съм трогнат и заинтересован за тая рядкост.

Едвам успях да отклоня с разни въпроси разговора от неговия Омир, за когото не бях чувал никога нито дума.

— Осмелявам се, господин министре, да ви попитам за прекрасните ви стопански закони — казах му аз.

— Това са всъщност класически закони. Нито една страна, вярвайте ми, не харчи толкова средства за издигане на стопанството, колкото нашата.

— Така трябва и да бъде — казах, — това е най-важната основа за напредъка на всяка страна.

— Разбира се. Аз имах пред вид това, когато се стремях да създам колкото се може по-добри закони и да издействувам колкото се може по-голям бюджет, за издигане на стопанството и индустрията на страната.

— На колко възлиза бюджетът, ако смея да ви попитам, господин министре?

— Миналата година, когато имаше друг министър, бюджетът беше по-малък, но с голям труд и усилия аз успях да постигна пет милиона динара.

— Това достатъчно ли е за вашата страна?

— Достатъчно!… Вижте сега, в закона е включена и следната точка:

„Житото и въобще всички посеви трябва да виреят добре а в колкото е възможно по-големи количества.“

— Това е хубав закон — казах аз.

Министърът се усмихна доволно и продължи:

— Увеличих и чиновническия апарат в своето ведомство. Сега във всяко село има стопанско ведомство с петима души чиновници начело с управител на стопанството. След това във всеки околийски град назначих отговорник на околията с голям брой чиновници, а над всички тях стоят областните ръководители — двадесет на брой, колкото области има нашата страна. Всеки от тях контролира напълно своите чиновници, следи дали останалите чиновници изпълняват задълженията си и работи за укрепване на стопанството в целия край. Чрез него министерството, което има 20 отделения и във всяко по един началник с голям брой чиновници, води преписка с целия край. Всеки началник на отделение в министерството води кореспонденция с отделните ръководители в областите, а те след това уведомяват министъра чрез неговите лични секретари.

— Та това е огромна администрация! — забелязах аз.

— Много голяма! От всички министерства нашето има наймного входящи и изходящи номера. Чиновниците цял ден не могат да си дигнат главите от писма и актове.

След кратко мълчание министърът продължи:

— След туй наредих във всяко село да има читалня, която да е снабдена с подходящи книги из областта на полевъдството, горското стопанство, животновъдството, пчеларството и други отрасли на стопанството.

— Селяните вероятно четат с охота?

— Това е задължително като военната повинност. Всеки трудещ се селянин трябва да прекарва в читалнята по два часа преди и след обед, за да чете (а ако не е грамотен, другите му четат). Също така има чиновници, които изнасят беседи на селяните за съвременното рационално обработване на земята.

— Но тогава кога работят в полето? — запитах аз.

— Вижте какво, отначало е така. Този начин е бавен, от пръв поглед може би ще изглежда неподходящ, но тепърва ще се види благотворното влияние на тази крупна реформа. По мое дълбоко убеждение най-важното е да се затвърди първо теорията. Тогава останалото ще върви лесно. Ще се види, че всичкото време, прекарано в изучаване на стопанската теория, ще бъде възнаградено стократно. Господине, трябва да съществуват силни, здрави основи, за да се строи здание! — завърши министърът и избърса появилата се от вълнение пот по челото му.

— Напълно одобрявам вашите гениални схващания за стопанството! — казах възторжено.

— И как хубаво разпределих петте милиона динара: два милиона за чиновниците, един милион за хонорари на тези, които пишат стопански учебници, един милион за основаване на библиотеки и един милион за дневни пари на чиновниците. Точно пет милиона!

— Прекрасно разпределение!… Доста средства отделяте и за библиотеките.

— Вижте какво, аз издадох наредба, освен стопанските учебници да се купуват и учебници по гръцки и латински език, за да могат селяните да се облагородяват, изучавайки след полската работа класическите езици. Всяко читалище има Омир, Тацит, Патеркул и още много други хубави творби от класическата литература.

— Прекрасно! — възкликнах с разперени ръце и веднага станах, сбогувах се с господин министъра и тръгнах, защото главата ми вече бучеше от тази велика реформа, която не можах да разбера.

(следваща страница)

В сельской корчме (1/2)

Зима суровая, кони моего возницы слабые, а повозка покрыта плохо натянутой рогожей. Проселочная дорога вся в ухабах; снег лег поверх замерзшей грязи, и повозку бросает так сильно, что я побаиваюсь, как бы у меня не оторвалась печень. Ветер взвихряет и носит целые облака мелкого, колючего снега и бьет им по рогоже, которую раздувает во все стороны, и я каждую минуту жду, что она упадет мне на голову. Ветром нанесло снегу в повозку, и меня засыпало, пожалуй, не меньше, чем если бы я ехал на открытых санях. По одну сторону дороги — глубокий и широкий овраг, склоны которого поросли кустарником, а кое-где виднеется и высокий дуб или вяз; по другую сторону белеют покрытые снегом поля, пересеченные в разных направлениях следами санных полозьев, — к стогам сена или соломы, обнесенным высокими жердями, к затерявшимся среди заснеженных садов домам, из труб которых валит дым. Изредка попадается навстречу крестьянин с вязанкой осоки на спине для скотины, густо запорошенный снегом вместе со своей ношей.

— О господи, что за несчастье! — говорит кучер, повернувшись ко мне.

— Езжай до первой корчмы, дальше сегодня не поедем. Сейчас и так уже полдень, должно быть, — говорю я, потому что и сам чувствую, что дальше ехать невозможно.

Возница то и дело поворачивался ко мне, негодуя на ужасную погоду, или про себя проклинал и снег, и ветер, и повозку, и «дорогу, и того, кто се выдумал!» А больше всего доставалось «первому кучеру на земле и тому, кто первый додумался впрячь лошадь в телегу».

— Уж лучше бы мать родила меня безруким, чем вот этими руками держать вожжи (при этом, разумеется, досталось и том кто изобрел вожжи), уж лучше бы нищим мне быть! — ворчал возница, сетуя на свою жизнь.

А под конец обрушился на крестьян.

— Скоты, как есть скоты! Построили корчму там, где ни один сообразительный человек не стал бы строить! — продолжал он философствовать о жизни. — Ну что им стоило построить корчму вот здесь, на равнине? Замечательное место! Так нет же, упрятали ее вниз, в долину!

После этих высказываний разгневанный возница принялся ругать «первого крестьянина».

И вот, наконец, после двух часов такой езды, истинного мученья, мы подъехали к корчме.

— Вот она, чтоб ей сгореть! — объявил кучер тоном еще более суровым, чем тот, каким он поносил недавно первую на земле корчму и первого корчмаря.

Недалеко от корчмы — здание общинного суда, обнесенное забором, а во дворе арестантская — бревенчатая изба без окон, с небольшой трубой под самой стрехой. Оттуда доносится истошный крик, кто-то волком воет, клянет старосту и грозит «вспороть ему брюхо». Немного подальше — дом попа, школа, лавчонка; еще дальше, на холме, два-три домика, а в долине — церквушка.

Корчма довольно просторная. Вдоль стен — широкие скамьи, блестевшие от долгого употребления, как полированные. Два деревянных стола в разных концах комнаты. Посередине — большая изразцовая печь. На стене слева от входа прилеплены разные картинки, вырванные из календаря и снятые с ярмарочных пряников. Все это пожелтело, как и патент на содержание корчмы, который едва можно рассмотреть сквозь стекло, засиженное мухами. На противоположной стене в углублении устроен очаг; на огне большой кофейник с водой и глиняный горшок, где с бульканьем тушится капуста. Над очагом, на закопченной стене развешено несколько кофейников разной величины и на гвозде палочка на пеньковой веревке. Этой палочкой мешают кофе, и она вся черная.

Около очага стоит маленькая, ссутулившаяся женщина с бледным лицом и живыми черными глазами. На ней суконная кофта, а поверх нее — вышитая безрукавка и суконная же юбка, на ногах туфли, на ладонь больше ее ноги, на голове желтенький платок. Она вяжет на медных спицах темносиний чулок, а у ног ее сидит лохматый, чумазый ребенок лет двух, с голубыми глазками, и играет клубком, который упал на пол. Он катает его, лижет, мнет в ручонках, а иногда пытается затолкнуть в рот.

Около печки стоят, расставив руки, и греются трое. На них стеганые ватные безрукавки, рваные до того, что вата висит клочьями. Штаны во всевозможных заплатках, у одного даже из черного вылинявшего сатина, по чему можно было судить, что он вхож к сельским господам. На одном из них — короткая легкая безрукавка, лопнувшая на спине, без пуговиц, хотя застегнуть ее все равно было бы нельзя, потому что напялена она поверх ватной стеганки. На голову по самые уши нахлобучена засаленная, потерявшая форму шляпа, из-под которой торчат нечесаные, грязные волосы, клочьями свисающие на лоб. Выражение лица хмурое, глаза мутные, сонные, будто он не совсем еще проснулся.

Второй выглядел более расторопным, у третьего голова была замотана тряпкой, на распухшем глазу и щеке запеклась кровь, следы которой были видны и на шее и на засаленной рваной рубашке.

Когда я вошел, женщина положила вязанье, подошла ко мне и поздоровалась. «Здравствуйте! Как поживаете?» — так, будто мы с, ней старые знакомые, а те трое немного попятились, засунули руки в обтрепанные карманы штанов и стали с любопытством меня разглядывать.

Женщина быстро накрыла стол скатертью с одного конца, смахнула рукой с сиденья неуклюжего стула пыль и предложила мне сесть.

— Холодно, черт возьми… Далеко ли едете, сударь?.. Да отодвиньтесь вы от печки, дайте разжечь огонь… Холодно… Устали… небось?.. Беги, Веса, принеси дров (обратилась она к сонному в летней безрукавке). Как добрались, сударь?.. Если вы на лошади, то, конечно, легче…

Все это и многое другое она говорила, орудуй щипцами в печке, около которой сидела на корточках, не ожидая ответа на свои вопросы.

Веса принес несколько сырых поленьев, покрытых намерзшим снегом, бросил их около печки на кирпичный пол, стряхнул снег с рукавов и стал греть руки у печки. Женщина подбросила два-три полена, снег, растапливаясь, зашипел, затрещали дрова, ветром выдуло из печки густое облачко дыма, который стал расползаться по корчме.

— Чтоб им пусто было, этим сырым дровам!—воскликнула женщина, протирая глаза краем передника. Потом взяла медное ведро и кувшин и сунула в руки двоим здоровым, чтобы они принесли воды, а третьего, с разбитой головой, послала наколоть сухих дров.

Вошел возница и принес сбрую. Женщина бросила ее в угол, а вошедшему тоже предложила сесть к огню.

— Кто эти трое? — спросил я.

— Непутевые. Не хотят наняться в селе к хозяину, поработать у него зиму за стол да одежонку, а вот шляются тут без дела. Поработают то у попа, то у учителя, то здесь — в корчме; я их покормлю, иногда выпить дам — только и всего.

— А почему у одного разбита голова?

— Да разбил ему такой же, как и они сами, Драгутин. Работал он у попа, тот угостил его ракией, пьяный явился он сюда, достал где-то палку и что было сил ударил по голове этого несчастного Леку.

— А за что ударил-то?

— Да кто их разберет. Проиграл будто бы Лека ему какие-то деньги в карты еще летом, когда они играли в кукурузе, и с тех пор не отдает. Упал бедный Лека как подкошенный, а Драгутин убежал куда-то под гору. Сегодня утром поймали его у котла дяди Павла — опять вдребезги пьян.

— Не тот ли это, что кричит в арестантской?

— Вы слышали? Он!

— А что с ним будет?

— Да ничего. Когда протрезвеет, выпустит его председатель и заставит отработать день-другой у него, а потом он опять напьется, — вот и все. В прошлом году он же пырнул ножом в грудь этого самого Весу, который по воду пошел.

— А за что?

— На Николин день работали они у попа, носили ему из церкви праздничные хлебцы (поп, когда святит, берет себе половину). Когда все перетаскали, поп дал им несколько хлебцев и ракии поднес — работали-то весь день. А они напились да разругались. Веса трахнул его кружкой по голове, а тот вынул нож и пырнул им Весу в грудь. На счастье, в кость попал, не проколол насквозь.

Все трое исполнили ее распоряжение, опрокинули по чарке и исчезли. Возница пошел к лошадям.

Немного погодя в корчму вошли двое, мужчины лет по сорока. На первом, белокуром, была стеганая ватная безрукавка, крытая сукном, поверх нее — суконная жилетка, широкие суконные брюки, на турецкий манер, и высокие сапоги. Другой в потертой офицерской шинели без погон, в шляпе и начищенных сапогах. Оба, войдя, стряхнули снег с сапог, кивнули мне в знак приветствия, а потом отряхнули шапки об лавку. В это время трактирщица придвинула стулья к другому столу, и они сели. Хозяйка пошепталась с ними о чем-то, после чего они повернулись и еще раз посмотрели на меня. Первый, Димитрий, был, как я потом узнал, председатель общины, а тот, в шинели и шляпе,— несправедливо разжалованный поручик, как он утверждал, но поговаривали, что его за дело лишили унтер-офицерского чина. Что из этого правда, хозяйка сказать не бралась, но то, что он немного учился в школе, подтверждала, потому что были они односельчане, и она знала его с детства. Сейчас он жил в селе у своих братьев, людей довольно бедных, и настойчиво просил Димитрия— председателя, взять его общинным писарем. В деревне, где надо работать в поле, он оставаться не хотел, а с удовольствием перебрался бы сюда, где есть корчма и всегда веселая компания.

Председатель сидит серьезный, важный, положив ногу на ногу и обеими руками опираясь на толстую, сучковатую палку. А тот, в шинели, Милосав, облокотился на руки, почти лег на стол и напряженно, выжидающе смотрит на председателя. Скулы у него широкие, взгляд живой, быстрый, лицо какое-то треугольное, бритое, волосы гладко причесаны, усы с сединкой тонко закручены.

Они, видимо, продолжали разговор, начатый еще в суде:

— Я, брат, понимаю, но ведь ты не знаешь этого дела… Дай-ка, Радойка, чарку ракии… Ты понаторел в военном деле.

— Администрация есть администрация, дорогой мой… Документы есть документы, дело есть дело. И ничего тут нового нет. Пришел в общину приказ уездного начальника. Очень хорошо. Я складываю бумагу и отвечаю: «Правление общины, возвращая настоящий документ, имеет честь сообщить вам следующее…» — и дальше уже то, что полагается, — говорит Милосав раздельно и водит рукой по столу, будто пишет.

Радойка, успокоив расплакавшегося ребенка, опять встала на свое место и принялась вязать, а я сделал вид, что не обращаю внимания на их разговоры.

Председатель похлопывал рукой по столу, как бы что-то обдумывая. Тянулось напряженное молчание, пока председатель не заговорил с важным видом:

— Нелегкое это дело! Вот я который уже год то кмет, то председатель общины, а случается такое, что и не разберешься… Вот есть у меня сейчас одно такое дельце, что и сам ума не приложу, как быть.

— Да-а, трудно тебе решить! — начал Милосав.

— А откуда ты знаешь, если я еще ничего не сказал?

— Уж знаю, брат! Ты же насчет того…

— У-у, о чем вспомнил! Это и тетка моя решит. Совсем другое дело! — сказал председатель и самодовольно засмеялся. Он отпил немного из чарки и продолжал: — И сам, говорю, не знаю, что делать. Думал я, думал, да так ничего и не надумал. (Он положил палку на стол и расставил пальцы так, будто собирался что-то считать.) Ты послушай, какая несуразица: уездный начальник приказал мне сегодня одно, а предписание министра полиции от октября месяца говорит другое. (Эти две точки зрения он представил чаркой и палкой.) Ну хорошо! Послушаешь министра — начальник тебя съест, послушаешь начальника — тот, наверху, загудит. Вот и крутись! Этот тебе одно (поднимает палку и ударяет ею по столу), а этот — другое (поднимает чарку и с силой ставит ее на стол, а сам с разведенными в знак удивления руками молча переводит взгляд с палки на чарку)!.. Ну что теперь делать? Угодишь этому (показывает на палку) — загудит этот (показывает на чарку)… Думаешь, легко?..Трудная, брат, наша служба; это тебе не армия: налево, направо, шагом марш! Стой! Ряды вздвой!.. Это совсем другое, и вот тут загвоздка получилась. Ну и скажи теперь, как поступить?

(Далее)