Tag Archive | Агитация

Мъртво море (4/5)

(предишна страница)

На другия ден началникът изпрати шифрован доклад до правителството на вчерашното политическо събрание. Докладът гласеше:

„В моя окръг се появи силно политическо движение против днешното правителство. С всеки изминат момент движението все повече и повече се разраства, така че се страхувам да не се постави под въпрос съществуването на днешната династия. Взех всички възможни мерки и употребих всички средства, с които разполагах, да попреча на това зло, но тъй като това опозиционно, по-точно революционно движение се яви внезапно, като порой, всичките ми опити останаха безуспешни и вчера следобед огромен брой революционери насилствено се събраха на политическо събрание. От техните остри и дръзки речи разбрах, че те са с анархистични убеждения и че сигурно тайно готвят бунт и преврат в страната. Най-после, след мъчителни и тежки усилия, едва успях да разтуря събранието, което можеше да се превърне в голяма опасност, тъй като един от тях даже се заканваше, че ще свалят монархията и ще въведат републиканска система на управление.

Приложен, изпращам Ви учтиво, господин министре, списък на най-опасните личности. (Водач на списъка беше онзи чудак, който пиеше меланж ли, „цукер васер“ ли, или какво беше там, после тримата, които гласуваха за кафе.) Моля нареждането Ви, какво да предприема по-нататък при такива важни и съдбоносни за нашата страна обстоятелства.“

Веднага след тия крупни заслуги към страната и властта началникът получи отличие и клас. Всички опозиционери дойдоха да му честитят и с това се свърши цялата работа.

След събранието запитах едного:

— Нима при вас няма хора, които се занимават с политика?

— Имаше и такива.

— И?

— Нищо… Глупости!

— Защо глупости?

— Остави ме, моля те. Кой ще се занимава с политика?!… Имаше един!

— И какво направи?

— Луд човек! Какво може да направи?!… Всички го познаваме: и кой е, и откъде е, и на кого е син, и какво яде з къщи. Баща му беше майстор, но последен бедняк, а той отиде да учи, мота се някъде по света, върна се отново и започва да ми приказва: трябва така, трябва иначе, някакво си държавно устройство, закони, конституция, граждански права, свобода на събранията, на изборите… Оставя, моля ти се, винаги бълнуваше глупости.

— А ти какво му казваше?

— Нищо, какво да му кажа? Гледах го и се смеех. Знам го аз; няма хляб да яде, знам и баща му, и семейството, а седнал да ми приказва какво е конституция и свобода!

— Може би знае човекът? — рекох.

— Остави, моля ти се, поне него го знам колко тежи.

— И какво направи?

— Какво ще направи?!… Четеше някакви книги, тичаше от място на място, агитираше нещо, събра няколко души, правеха някакви събрания. Арестуваха го неведнъж, наказваха го. преследваха го. Веднаж му казвам: „Защо се занасяш като хлапе, а не си гледаш работата. Не виждаш ли, че ся луд човек?“

— А какво му казваха другите?

— Смееха му се. Като излезе от затвора, щом минеше по улиците, веднага избухваше смях.

— Намери ли конституцията? — запита го някой и цялата улица се тресе от смях. Море, какви шеги ставаха с него, да умреш от смях. Понякога сме се превивали от смях. И до днес му остана име Тома Конституцията! — каза ми онзи и се засмя така, че му потекоха сълзи от очите.

— И какво стана с него?

— Пропадна, бедният! Нямаше никъде нищо, а и държавна служба не му даваха… Будала! Неговите другари от училище какви хубави постове взеха, а тон — нищо! Никой не му е виновен. Впрочем хвалят го че от всички тях бил най-подготвен и най-интелигентен, но си беше занесен. Няма нищо по-лошо от това, когато на човек му влезе някой бръмбар в главата. Той се намерил да оправя света. Целият свят доволен, а той иска нещо особено, като че ли не го знаем кой е. Нещастник!…

— Какво прави сега?

— Море, сега се опомни, но късно! Ние го излекувахме от бръмбарите, а то, както беше упорит, властта нямаше да може нищо да направи от него. Но бие започнахме да му се подиграваме, а някои, дяволи, го нарекоха още и Конституцията. Така днес, така утре и хората започнаха да се шегуват с него, където стигнат и където минат. Той се борѝ, борѝ и капитулира… Съжалявам го, бедния! Не беше лош!… Сега е умен, сериозен човек, не се заплесва както по-рано. Затвори се в себе си и рядко дружи с някого. В нужда е, но мнозина му помагат. Всички го съжаляваме, но сам си е виновен…

— А как се отнасят сега хората с него?

— Добре!… Сега никой не му се смее, обичат го хората, и съжаляваме го, бедния.

Хареса ми някак си да поживея в тази страна по-дълго. Запознах се и с мнозина граждани. Прекрасни хора! Мирни, тихи, кротки като гълъби. Ядат, пият, дремят и работят по малко. С една дума — щастливи хора. Нищо не смущава дълбокия им покой, никой не нарушава хармонията на живота им, никакъв вятър не вълнува спокойната, неподвижна повърхност на застоялата зеленясала локва, с която би могло да се сравни обществото на тази наистина щастлива страна.

От Сърбия аз занесох там малко мисъл и малко оръфани идеали, наследени от нашите деди, но и това малко загубих в тази страна и като хипнотизиран се предадох на сладката дрямка. И това започна да ми харесва. Тогава видях, че ние сърбите много сме предразположени да станем един ден такъв щастлив народ. И самите обстоятелства ни благоприятствуват за това.

Така минаваха дните — мирно, безшумно, бавно, докато един ден не се наруши равновесието на обществената хармония.

Един млад човек издаде сбирка стихотворения.

Стиховете бяха хубави, пълни с дълбоки, искрени чувства и високи идеали.

Цялото общество посрещна книгата с негодуване. Никой не я прочете, никой не искаше и да я прочете. Щом попаднеше в ръцете на някого, той веднага правеше кисело лице, превръщаше няколко страници, опипваше листовете, сякаш изпитва качеството на хартията, отблъскваше книгата от себе си като най-отвратителна вещ, обръщаше с презрение глава на другата страна и сърдито казваше:

— Стихове!… Глупости!…

— Кой знае?… Може да има и хубави неща? — случваше се да прибави някой при такъв разговор.

Първият се прекръстваше, наместваше се по-удобно на седалището, с израз на съжаление поглеждаше своя другар, клатейки глава, и казваше:

— Ти си по-глупав, отколкото този, който пише тези трици! — При това с върха на пръстите си отблъскваше книгата още по-далеч с такъв израз на лицето, като че ли е докоснал нещо нечисто, мръсно, и добавяше:

— Като приказваш така, ти чете ли книгата?

— Не.

— Тогава?

— Аз не твърдя, че е хубава, но казвам: може би е хубава!… А ти пък, чете ли я?

— Аз? — питаше първият сърдито, като че ли обиден от въпроса.

— Ти!

— Аз? — пак повтаряше въпроса онзи още по-сърдито.

— Ти, разбира се, тебе питам!…

Първият се прекръстваше, свиваше рамене, разперваше ръце, като че ли с това искаше да каже: „Боже опази, какво пита тоя!“, но не казваше нищо гласно, а с някакво учудване на лицето гледаше своя другар.

— Защо се кръстиш? Питам те: чел ли си ти тази книга, или не си. Какво чудно има тук?

Първият се прекръстваше пак и след това добавяше:

— Аз те питам… ти луд ли си, или не?

— Глупости. Не те разбирам.

— И аз тебе.

— Какво има да разбираш и за какво се учудваш?… Питам те — чел ли си книгата?

— А аз тебе питам: имаш ли ум? — пак казваше първият, вземаше книгата, удряше я сърдито на масата и викаше: — Да чета тия трици? Само ако полудея, но при здрав разум — за нищо на света… — След това добавяше по тихо: — Познаваш ли този, който е писал тези стихове?

— Не го познавам.

— Хе!… Затова и говориш така! — казваше първият и махваше с ръка, като правеше още по-кисела гримаса, с която искаше да покаже, че авторът е пропаднал човек.

— Ти го познаваш?

— Познавам го! — отговаряше първият с пренебрежение, а лицето му добиваше такъв израз, като че ли искаше да каже: „По-добре да не съм направил тази глупост.“’ Макар че с този човек всъщност до вчера, докато не се появиха неговите стихове, беше добър приятел и не беше казал лоша дума пред хората за него.

Някои пък, които, разбира се, не бяха чели книгата, говореха така:

— Какъв позор!… Стихове?… Като че ли не го зная колко струва! — казваше един.

— Как не го е срам! — казваше друг.

— На човека най-капред бог му взема ума и после тон сам си прави лошото… Такива… ама такива стихове? Аз ще напиша много по-добри, ако седна утре, но не мога да позоря името си както някои.

Хората промениха и отношението си към младия поет.

Минава той по улицата, а хората току се побутват и си смигат един на друг.

— Добър ден — обади се той.

—- Добър ден, поете! — отговори някой и го гледа заядливо под вежди.

— Здравей, здравей! — добавя друг с присмех.

— Добър ден! — подхване трети с кисела гримаса на досада и пренебрежение.

Но за съжаление работата не се свърши само с тия разговори.

Общественото мнение откри фронт на младия поет. Дори и ония негови черти, които по-рано му признаваха като положителни качества, сега започнаха да осъждат, а дребните недъзи, които преди му прощаваха като на всеки човек, сега станаха ужасни пороци. Изведнаж откриха, че той е подлец, пияница, комарджия, безхарактерен човек, шпионин и освен това, че е мръднал малко.

— Не знаехме, че е толкова луд! — говореха хората.

— Аз, право да ти кажа, винаги забелязвах, че работата му не е чиста.

— И аз, но не беше толкоз луд.

— Е, сега е вече съвсем.

В компаниите започнаха да си правят шеги с него. Където и да искаше да свърши някаква работа, всеки, който можеше да му попречи, смяташе за свой дълг да стори това, защото, щом го видеше, се изпълваше с възмущение само като си помислеше: „Какво ми се правиш на важен!… Стихове! Е, чакай да видиш, ние имаме лек за това!“

Най-голямото нещастие бе, че той беше посветил стиховете на годеницата си, като мислеше с това да я зарадва. Но вместо радост това донесе на бедното момиче много сълзи, защото общественото мнение не пощади и нея.

Бащата на момичето, извън себе си от ярост, че в тази, по негово мнение, налудничава работа беше уплетена и неговата дъщеря, седна и написа следното писмо на младия поет:

„Господине,

Тези Ваши трици и различни глупости и безобразия, с които народът се гаври по улиците, можехте да посветите на Вашия баща, защото на него това би му приличало, понеже и без това е известен като последен човек в града, какъвто сте и Вие — а не да уплитате в щуротиите си името на моята дъщеря. Моята къща никой до днес не е сочел с пръст, и аз не искам хората да си плакнат устата с името на дъщеря ми, нито то да стои на Вашата налудничава книга. От днес да не сте се осмелили да прекрачите прага на моята къща. Моето доверие и всички мои добрини към Вас Вие възнаградихте с това, че нанесохте позор на къщата ми. Впрочем искам в срок от пет дни да ми дадете реабилитация. В противен случай, господине, аз ще Ви пребия като куче насред улицата или където и да Ви срещна.“

Това посвещение предизвика цели скандали. И тъй като младият поет беше чиновник, неговият началник донесе до господин министъра следното:

(Името забравих, затова ще взема обичайното Н. Н.) „Н. Н., чиновник в поверенето ми учреждение, който иначе е добър и съвестен работник, напоследък се компрометира толкова с някаква сбирка уж стихове, че в интереса на службата същият не може да остане повече на работа, защото се занимава с несериозни неща, които не са достойни даже за един зарзаватчия, а камо ли за държавен служител. Моля, Господин Министре, да отстраните от служба този компрометиран чиновник или поне да го преместите на друго място, докато се поправи.“

И министърът го премести.

Но за съжаление земята е малка, а лошото име навсякъде съпровожда притежателя му, затова и на новото място го, посрещнаха още по-лошо. И какво друго можеше да направи министърът, освен в интереса на службата и дори в интереса на морала и за удовлетворение на общественото мнение да уволни от държавна служба това чудовище, което пише стихове.

Общественото мнение бе удовлетворено и вече не се появи нито едно стихотворение на младия поет. Той се изгуби някъде и никой нищо не можа да узнае за него.

— Жалко — казваха, — млад човек беше.

— Не беше и лош човек.

— Не беше, но ето, когато дяволът го кара да прави това, което никой не прави.

— Жал ми е за него, грешника!

— Ех, какво да правиш? Кой му е виновен!

И скоро в обществото се възвърна нарушената за малко хармония, изчезна и тази малка вълна, която беше се издигнала над гладката, неподвижна повърхност на застоялата вода, и обществото мирно и доволно продължи своята сладка дрямка.

(следваща страница)

Наша работа (2/2)

(предишна страница)

Събраха се граждани и богати, и бедни, и видни, и неизвестни.

Един от най-уважаваните между инициаторите откри събранието с думите:

— Господа, на всички ви е известно бедствието, което сполетя част от нашия народ. Няма нужда да ви казвам какви огромни загуби претърпя нашата страна, защото всички добре знаем това и всички го чувствуваме. Това са загуби, които не могат да се обезщетят, рана, която трудно ще заздравее. Но, господа, ако тези големи загуби не могат да се обезщетят, те могат да се поделят. Защото всички заедно ще понесем по-лесно тая беда, отколкото отделни лица. Господа, могат да бъдат изтрити много сълзи, може да се намали тежката тъга и неволя на толкова семейства. Ние ви извикахме тук да се уговорим братски и искрено и да размислим как най-добре, най-бърже и най-много ще можем да помогнем на тези бедни семейства. Аз мисля, че всички нас тук, всички, без оглед на професия и политически убеждения, ни ръководи общото чувство, продиктувано от сръбското сърце, чувство на възвишения морал на Христа: „Помогни на ближния си, както на самия себе си“.

В края на речта си той припомни, че е редно както всякога да се избере председател, който да ръководи събранието, и замоли да му се позволи той да издигне кандидат или самите граждани да кандидатират някого от своята среда.

Настъпи шум.

— Нека сам да предложи кандидат! — викаха едни.

— Ние ще предложим! — викаха други. И народът започна да се разделя на групички.

— Станете вие председател, защо да губим време! — викаха трети.

Сблъскаха се различни мнения, гласовете ставаха все посилни и накрая не можеше да се разбере нищо в общата врява. Ораторът, който откри събранието, чукаше със звънеца, молеше за тишина, от публиката се вдигаха ръце, пискаха гласове: „Моля за думата!“ Теглеха се за балтоните, доказваха нещо един на друг с ръце, някои се разсърдиха и си отидоха.

— Седнете, да се гласува-а-а! — продра се някой, който се беше надигнал и сложил ръце около устата си, викаше така силно, че вратните му жили се издуваха. И наистина всички седнаха. Председателят (временният) със замрежени очи, капнал от умора, едва говореше, вече прегракнал:

— Моля ви, господа, имаме три предложения. Ще гласуваме за всяко по ред.

— Недейте така — надигна се пак оня и се провикна: — Който е съгласен да остане този председател — да седи, а който е против — да стане.

Болшинството остана да седи и председател стана този същият, който откри събранието.

— Господа, вие ме удостоихте с голяма чест и аз ще се постарая… — Той започна доста дълга реч, в която благодари на събранието за избирането му и накрая прибави, че е необходимо „да се избере подпредседател и двама протоколчици, които да водят протокола“.

— Предложете вие — викаха едни.

— За подпредседател Тома Томич — викаха други.

— Не искаме Тома! — викаха трети.

Четвърти предлагаха протоколчици.

Някои пък викаха против предложенията.

Малко по малко пак настана бъркотия, глъчка и недоразумения.

— Със ставане и сядане! — пак се провикна онзи от стола.

Така до привечер бе избран подпредседател и двама протоколчици.

Те, както бе редно, поблагодариха на събранието и заеха своите места.

— Тъй като всички точки на дневния ред се изчерпиха, обявявам събранието за закрито…

Председателят искаше да каже още нещо, но шумът, който се вдигна като по команда, прекъсна речта му.

От всички страни се чуваше:

— Какво стана „с изказването на отделните членове“?

— Това събрание не е свикано само да се избере председател!

— Не го искаме!

— Дай ми думата!

— Думатаааа! — пискаше, повдигнат на пръсти, един, който се бе изкачил на масата, свил пестници, разрошил коса и изтегнал шия; пот се лееше по лицето му, а всичките му вратни жили се бяха издули.

Подпредседателят блъсна председателя, качи се на стола и се провикна:

— Следват „изказвания на отделните членове“.

Масата утихна. Онзи скочи от масата, а подпредседателят слезе от стола.

— Кой иска да говори?

Всички се обърнаха към този, който толкова настоятелно искаше думата от масата. Той си намести яката, пораздвижи се, източи врат, преглътна с мъка слюнката си, зажумя и процеди:

— Исках да кажа за предложенията.

— Хайде предлагай, брат! — провикна се нервно подпредседателят.

— Засега аз няма какво да предложа!…

Стана още един от ъгъла някак с кисело лице, изстъпи се внушително напред, опря се на стола с лявата си ръка, а дясната издигна важно за реч.

— Има думата Сима Симич.

Сима се изкашля, преглътна и той слюнката си, погледна около себе си и започна тихо:

— Аз виждам, господа, че тука няма да излезе нищо от споразумения и братски договор.

Настъпи тишина.

— Изяснете се какво искате да кажете с това! — викна подпредседателят.

— Моля ви, не ме прекъсвайте…

— Да го изслушаме!

— Не искамееее!

Скръстил ръце, ораторът стоешежато статуя сред словесната схватка, която в миг се надигна.

Глъчката утихна.

— Аз, господа, отново; напомням, че тук не може да има обща дейност. (Гласът му ставаше все посилен.) Изглежда, че инициаторите искат само да парадират, а не им е…

— Отнемам му думата! — гръмна подпредседателят.

— Да го чуем!

— Така е!

— Долу!

— Да се изхвърли навън!

Смесиха се разни гласове, кръстосаха се ръце, станаха разправии, псувни, започнаха да се заканват с бастуни един на друг.

Председателят прегракна и счупи звънеца; онзи пак крещеше от масата: „Думата!“

Ораторът, студен като камък, скръстил ръце, мълчеше и чакаше резултата от този страшен вой.

Понеже настъпи вече късна нощ, а разправиите ставаха все по-големи, защото преминаха към разчистване на стари дрязги и лични сметки, събранието бе обявено за закрито. Впрочем това никой от присъствуващите не чу, а само председателят, подпредседателят и протоколчиците напуснаха масата си.

Едни вече си отиваха в къщи и се караха по улиците, други тръгваха и отново се връщаха да кажат още нещо за тези, с които се бяха препирали. Една групичка остана след полунощ, обясниха се по някакъв начин и удариха на пиене. Пиха и до зори се скарваха и помиряваха още два-три пъти. Накрай и те си отидоха.

На другия ден започна да се шушука, тичаха и агитираха. Тук се смесиха и политически, и лични въпроси, и инат, и какво ли още не, а тъкмо тези неща не се оправят лесно. Някои вестници нападнаха Тома Томич и организаторите, че те „по стар обичай“ се опитват да си послужат с измама и сега, накрая вестниците добавяха: „На това срамно явление ще се върнем още веднаж, за да кажем за него нещо повече. Засега го отбелязваме само по вестникарско задължение.“

Другите вестници пък съобщиха, че „признатият родолюбец, уважаемият гражданин Тома Томич и още няколко достойни граждани са свикали събрание на патриотите, за да се уговори по какъв начин да се помогне на пострадалите от наводнението. Господин Тома така е представил в своята ясна кратка реч страданията на жителите, в опустошените краища, че в следващия брой ще я поместим цялостно… Но това благородно дело бе провалено от известните гюрултаджии, начело със злостния Сима Симич…“ и т. н.

И из вестниците, и в нощните разговори работата все повече и повече се заплиташе, че и в пресата започнаха да се появяват различни „послания“, пълни с ругатни.

В течение на петнадесет дни се състояха няколко събрания, кое от кое по-бурно. Казват, че на едно от тях се дошло дори и до бой.

Накрая победи групата, водена от Сима Симич, а Тома и неговите „вдигнаха ръце“ и започнаха да ругаят по вестниците.

Сима Симич свика събрание. Събраха се повече хора от когато и да било.

Естествено пак не мина без дебати. Пак избиране на президиум, избори, „ставане и сядане“, „отдалечаване от въпросите“, „избиране на трима души за заверяване на протоколите“, лични разправии, половин час почивка. (През почивката стават най-големите караници.) „Да се реши!“, „Още да се обсъжда!“, „Този въпрос не може да се претупа така!“, „Уговорихте ли се?“, „Уведомени ли сте?“ и „Събранието се отлага за утре!“ Гласуваха и това и събранието пак се разотиде с врява.

Другия ден пак събрание. Четене на протокола. „Има ли някой някаква забележка?“, „Моля за думата“, „Говорете по въпроса!“

Даде се предложение да се основе „дружество за подпомагане пострадалите от наводнението“.

— Аз мисля — взе думата един, — че не бива да се ограничаваме само с жертвите от наводнението, а да включиме изобщо пострадалите.

Първият защищаваше своето предложение, другият оратор го оборваше. Препираха се цял час.

— Разбрахме, да се реши!…

— Моля за думата!

— Не може вече да се говори!

— Има много предложения!

— Да решим най-напред това!

Явиха се още десет оратори по тоя въпрос.

— Желае ли събранието да ги изслуша?

— Ауу!… Не искаме!… Искаме!… Да се отложи!… Поставете го на гласуване!

Така трескаво се работеше из ден в ден. Всеки въпрос обмисляха основно и се уговаряха по него. Въпросите бяха: избор на представители, които ще идат при влиятелни личности и ги помолят за това или онова; после избор на шестима души, които да изработят устав на дружеството. (И тук отидоха по няколко събрания за обсъждането на всеки член от правилника; изработване на покана за записване на членове; временен комитет, т. е. най-напред избиране на временен съвет, който в срок от десет дни да свика събрание на членовете за избиране на постоянен комитет.)

След няколко бурни събрания бе избран и постоянен комитет и дойде ред на изборите за ревизионен и контролен съвет и на двама за преглеждане на сметките. В устава вече бе вписано, че „контролният съвет има право да свика винаги събрание за всички членове на дружеството“.

Сега започна конструирането на управителния комитет, а тая работа не става така на бърза ръка.

Всичко бе вече свършено, дружеството основано, обявена бе покана за записване на членове, парите постъпваха в касата, чакаше се само да се закръгли сумата, за да я изпратят на пострадалите.

Но един ден контролният съвет неочаквано направи ревизия и намери, че е изхарчено много за канцеларски материали. Разбира се, веднага бе свикано и започна събрание на съвета, започнаха нови разправии, нови караници.

Пак дълги обяснения до среднощ, пак цяла редица събрания.

В течение на година и повече правиха събрания, за да се споразумеят, но сумата не бе закръглена.

Най-после, край чаша бира, повече частно, изникна предложението:

— Да изпратим ние, братя, тези пари, където трябва, че да ни е мирна главата. За какъв дявол ни са дружеството и тези лудории… Дай ми чаша бира!… Ще си умием ръцете!… Дрънкаме, мъркаме, дигаме врява, а поне да знаем за какво!

— Право казваш — добави друг. — Виждаш ли, трябва да се уговорим по този въпрос, като се съберем.

— Добре, Тогава да се съберем веднаж, да се разберем хубаво за всичко и свършим с тези глупости! — каза трети.

— Утре аз няма да мога — каза четвърти.

— Не е необходимо утре!… Един ден ще се намери и ще се уговорим кога ще се срещнем. Да се определи точно ден и да се съберем всички — каза пети.

— Готово, бихме могли и сега. Тук сме всички! — каза шести.

— Е, сега, не може! Трябва, брат, нарочно да се съберем, а не да го правим, като че ли да се отървем.

Измина доста време. Сумата се закръгляваше. Сменяваха се комитети, избираха нови, агитираха да се разтури дружеството, уговаряха се, караха се и се помиряваха. Членовете вече се умориха, утихнаха и вдигнаха ръце от всичко, нито плащаха, нито избираха, нито преглеждаха сметките. Дружеството за подпомагане на пострадалите наистина не беше разтурено официално, но всъщност не съществуваше, нямаше го. Нито съветът се чувствуваше като съвет, нито членовете — като членове. Само по някой път, тъй, в разправия, можеше да се чуе някой да извика:

— Той да не знае много, защото може да му се потърси сметка за онези дружествени пари!…

И с това се свършваше.

Почти бяха рече забравили за наводнението. Селяните от селата, в които беше станало наводнение, се съвзеха и загубите вече почти не се чувствуваха. Някои от тези села даже изпращаха помощ на дружеството за подпомагане иа пострадалите от наводнението и пишеха: „Знаем какво нещастие с наводнението, когато водата отнесе посевите, и затова ви изпращаме…“ и т. н.

Но изведнаж различните комитети от вътрешността на страната започнаха да изпращат на дружеството постъпилите суми. Писаха за това и вестниците.

— Откъде е сега пък това? — смая се председателят на управителния съвет.

— Трябва да има ново наводнение?

— Бог го знае!

— Да не са луди да ги изпращат заради онова наводнение от преди четири години, когато и тамошният съвет вече го е забравил, а мнозина селяни от тези краища ни изпращат помощи.

За мнозина това бе загадка. Всъщност работата бе проста: това са сърби и на тях им трябваше време да се уговорят и споразумеят добре, защото ненапразно е казано: „Уговорка къща строи“.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Наши дела (2/2)

(Предыдущая часть)

Собралось множество народа: и богатые и бедные, и известные деятели, и простые, никому не известные люди.

Собрание открыл один из самых уважаемых организаторов:

— Господа, все вы знаете, что в некоторых областях народ наш постигло большое бедствие. Не буду говорить о том, какой огромный ущерб понесла наша родина, потому что всем это хорошо известно. Ущерб этот не скоро можно возместить, он подобен ране, заживающей с большим трудом. Но, господа, если нельзя полностью возместить этот огромный убыток, то в нашей власти разделить страдания несчастных, ибо легче пережить горе вместе, чем поодиночке. В наших силах, господа, осушить слезы, облегчить тяжелое горе и страдания стольких семей! Мы пригласили вас сюда, чтобы по-братски, искренно договориться, как лучше и быстрее оказать помощь пострадавшим. Полагаю, что всеми нами, без различия профессий и политических убеждений, руководит общее чувство, которое подсказывает нам наше сербское сердце, чувство благородной христианской морали: «Помоги ближнему своему, как самому себе».

Напомнив в заключение, что по заведенному порядку следует выбрать председателя собрания, оратор спросил, разрешат ли ему самому назвать кандидатуру, или таковая будет выдвинута присутствующими.

В зале зашумели.

— Пусть выдвигает! — кричат одни.

— Сами выдвинем! — кричат другие.

И люди уже начинают собираться группами.

— Вы будьте председателем, чего зря время терять! — кричат третьи.

Мнения разделились, выкрики все усиливались, и в общем гуле уже ничего нельзя было разобрать. Оратор, который открыл собрание, звонил в колокольчик, просил успокоиться. Поднимались руки, раздавались голоса: «Прошу слова!» Тянули друг друга за пиджаки, доказывали что-то, размахивали руками; а некоторые успели уже рассориться и отошли в сторону.

— Садитесь, начинаем голосова-а-а-ть! — прорвался сквозь шум чей-то голос; мужчина, приподнявшись на носки и сложив ладони рупором, кричал с такой силой, что весь побагровел.

Все сели. Председатель (тот, временный), с помутившимися глазами, едва держась на ногах от усталости, объявил осипшим голосом:

— Внимание, господа, прошу вас! Имеются три предложения, будем голосовать за каждое в отдельности.

— Не-е-ет! Так, не на-аа-до! — снова приподнялся на носки и выкрикнул тот же мужчина. — Пусть те, кто за то, чтобы остался этот председатель, сидят, а те, кто против, пусть встанут!

Большинство осталось сидеть. Итак, председателем стал оратор, который открыл собрание.

— Господа, вы оказали мне большую честь, и я постараюсь… — так начал он длинную речь, в которой поблагодарил собравшихся, а в заключение объявил, что «нужно еще выбрать заместителя председателя и двух секретарей для ведения протокола».

— Предлагайте свои кандидатуры! — кричат одни.

— Заместителем Тому Томича! — кричат другие.

— Долой Тому! — вопят третьи.

А четвертые выкрикивают кандидатуры секретарей.

Кто-то уже возражает в против этих кандидатур.

И снова шум, суматоха, бестолковщина.

— Вставанием и сидением! — выкрикнул опять тот же мужчина, вскочив на стул.

Решили, что кандидатуры будет называть сам председатель, и, конечно, он счел самым подходящим того, который вскакивал на стул и кричал громче всех.

Только к вечеру выбрали заместителя председателя в двух секретарей. Они, как это принято, поблагодарили собрание за доверие и заняли свои места.

— Господа, поскольку все пункты сегодняшней повестки дня исчерпаны, объявляю собрание закрытым…

Председатель хотел еще что-то сказать, но шум, поднявшийся, как по команде, прервал его.

— А как же с «предложениями отдельных членов»?! — неслось со всех сторон.

— Собрались не для того, чтобы выбрать председателя!

— Не хотим его!

— Дай мне слово!

— Сло-оо-ово! — кричит один, взобравшись на стол и приподнявшись на носки. Кулаки у него сжаты, волосы растрепались, пот льет с лица, а шея так вытянута, что жилы вот-вот лопнут от напряжения.

Заместитель оттолкнул председателя, вскочил на стул и закричал:

— На повестке дня еще «предложения отдельных членов»!

Публика успокоилась. Слез тот, что взобрался на стол; соскочил со стула заместитель.

— Кто просит слова?

Все повернулись в сторону того, что влезал на стол и кричал громче всех. Он поправил воротничок, приосанился, вытянул шею, перевел дыхание, прищурился и процедил:

— Я хотел предложить…

— Ну, так предлагай, брат! — нервно крикнул заместитель.

— Но в данный момент я ничего не могу предложить!

Поднялся кто-то из дальнего угла, с достоинством выступил немного вперед, облокотился левой рукой о стул, а правую поднял, прося слова; на лице его застыла довольно кислая гримаса.

— Слово имеет Сима Симич!

Сима прокашлялся, облизал пересохшие губы, посмотрел вокруг и начал тихим голосом:

— Я вижу, господа, что здесь не может быть ни согласия, ни братского договора…

Воцарилась мертвая тишина.

— Объясните, что вы хотите этим сказать? — крикнул заместитель.

— Прошу не прерывать меня…

— Пускай говорит!

— Не хотим слуша-а-а-ть!

Оратор скрестил руки на груди и стоял подобно мраморному изваянию среди суматохи и волнения, поднявшихся в ту же минуту.

Когда шум немного стих, он продолжил:

— Повторяю, господа, что здесь не может быть согласованной работы. (Он повысил голос.) Повидимому, организаторам этого собрания хотелось только показать себя, их совсем не…

— Я лишаю вас слова! — прогремел заместитель.

— Дайте ему сказать!

— Правильно!

— Долой его!

— Вон его выгнать!

Смешались голоса, скрестились руки, начали размахивать тростями. Заместитель совсем охрип и сломал колокольчик, а тот смельчак снова забрался на стол и кричал:

— Сло-о-о-ва!

Оратор был невозмутим, он опять скрестил руки и молча ждал, чем все это кончится.

Уже давно спустилась ночь, а страсти все разгорались; принялись сводить личные счеты, вспоминать старые грехи. Наконец, объявили, что собрание закрыто, но этого никто не слышал; только председатель, заместитель и секретари покинули свои места.

Одни высыпали на улицу и там продолжали спорить, другие направились было домой, но вернулись с полдороги, чтобы доказать что-то оставшимся. А одна группа патриотов засиделась далеко за полночь. Они как-то сумели договориться между собой и теперь взялись за вино. Пили, ссорились и снова мирились, но в конце концов и они разошлись.

На другой день началось шушуканье, беготня, агитация. Тут все переплелось — и политика, и личные дела, и соперничество, и все на свете — не так-то легко было это распутать! Одни газеты нападали на Тому Томича и организаторов собрания, обвиняя их в том, что они хотели воспользоваться случаем и подставить ногу своим политическим противникам: «Мы только вскользь упомянули об этом постыдном явлении, но мы еще вернемся к этому вопросу и поговорим о нем подробнее».

Другие газеты, наоборот, писали, что «Тома Томич, всеми признанный патриот и уважаемый гражданин, организовал вместе с другими видными общественными деятелями собрание патриотов, чтобы договориться, как помочь пострадавшим от наводнения. Господин Томич в своей краткой, но выразительной речи столь трогательно описал страдания жителей опустошенных областей, что мы решили в следующем номере нашей газеты опубликовать это выступление полностью… Но благородное начинание сорвали известные смутьяны во главе с Симой Симичем…» И так далее.

Газеты и длительные ночные собеседования все больше и больше запутывали дело: в газетах появлялись все новые послания, полные злобных выпадов.

В течение пятнадцати дней состоялось несколько весьма бурных собраний. На одном из них дело будто бы дошло до потасовки.

Наконец, победила группа, возглавляемая Симой Симичем, а Тома и его приспешники отступили и продолжали выражать свой протест только через газеты.

Сима Симич созвал собрание. Народу пришло видимо-невидимо!

Разумеется, опять не обошлось без споров. Опять были: избрание руководства, «вставание и сидение», «отклонения от предмета», «выборы тройки для сверки протоколов», личные объяснения, получасовые перерывы. (А в перерывах самые жаркие споры.) «Необходимо решить», «Нет, нужно еще обсудить», «Нельзя такие вопросы решать впопыхах!», «Ну что, договорились?», «Вас оповестили?», «Надо перенести собрание на завтра!» Проголосовав и за последнее, собрание с шумом разошлось.

Назавтра опять собрание; оглашение протокола.

— Будут ли какие-нибудь замечания?

— Прошу слова!

— На повестку дня!

Кто-то выдвинул предложение: основать «Общество помощи пострадавшим от наводнения».

— Я считаю, — заявил один из присутствующих, — что нужно говорить о помощи не только пострадавшим от наводнения, а вообще пострадавшим.

Первый оратор защищает свое предложение, другой отклоняет его. Препираются целый час.

— Нам сказали, что нужно решать!

— Прошу слова!

— Довольно разговоров!

— У меня новое предложение!

— Сначала нужно обсудить старое!

— Господа, записалось еще десять человек, желающих выступить по этому вопросу! Согласно ли собрание их выслушать?

— Не-ет! Не хотим!.. Пусть говорят!.. Отложить!.. Ставьте на голосование!..

И так изо дня в день. Каждый вопрос основательно обсуждался. Выбрали людей, которые должны были посетить высокопоставленных лиц и договориться с ними о том-то и том-то; потом выбрали шестерку для разработки устава общества. Каждый пункт устава обсуждался на нескольких собраниях. Потом обсуждали обращение, призывающее вступать в члены общества: выбирали временное руководство, которое в течение десяти дней должно было созвать собрание для выбора постоянного правления.

После нескольких бурных собраний было, наконец, выбрано постоянное правление, но предстояло еще выбрать комитет контроля и двух ревизоров для контролирования кассы. А в устав уже записали: «Комитет контроля имеет право созыва всех членов общества».

Затем члены исполнительного комитета распределяли между собою обязанности, а это дело серьезное, требующее времени.

Наконец, все необходимое сделано, общество создано и граждан призывают вступать в его члены. Вносят по-жертвования, — как только наберется круглая сумма, ее отправят пострадавшим.

И вдруг комитет контроля решил провести ревизию.

При проверке счетов оказалось, что большая сумма истрачена на канцелярские принадлежности. Тут же, разумеется, провели собрание. Руководство было ниспровергнуто; опять споры, опять скандалы.

Возобновились переговоры по ночам и бесконечные собрания.

Прошло больше года; много собраний провели за это время, не раз приходили к общему согласию, но сумма не округлялась.

И вот кто-то, так, между прочим, за кружкой пива предложил:

— Давайте пошлем, что собрали, и дело с концом! На кой черт нам это общество?.. Подай-ка еще кружечку!.. Ей-богу, нужно отослать! Лучше и не придумать! Валяем дурака столько времени, кричим, ругаемся, а хоть бы знали, за что!

— Твоя правда, — поддерживает другой. — Соберемся как-нибудь и обсудим все.

— Тогда давайте встретимся поскорее, обсудим, решим и покончим с этой волынкой! — говорит третий.

— Я завтра не могу! — объявляет четвертый.

— Зачем же завтра?! Встретимся как-нибудь и договоримся, когда собраться. При встрече и назначим день для собрания! — говорит пятый.

— Да и сейчас могли бы! Ведь мы все в сборе! — предлагает шестой.

— Э, нет, брат, так не пойдет! Для этого нужно специально собраться, а не так лишь бы отделаться!

Много времени прошло с тех пор. Сумма все еше не округлилась; свергали старое и выбирали новое правление; хлопотали о роспуске общества, договаривались, ссорились, мирились; члены общества уже устали, успокоились и почти забросили дела: взносы не поступают, выборов не производят, кассу не проверяют. Правда, общество помощи пострадавшим еще не распущено официально, но на самом деле оно не существует, нет его! И руководство уже не руководство и члены — не члены. Иногда во время ссоры кто-нибудь крикнет:

— Пусть не забывается, попросим вот отчитаться в общественных средствах!

На том и успокоятся.

О наводнении почти забыли. Крестьяне из тех мест, где было наводнение, оправились. А некоторые даже присылали приношения обществу помощи пострадавшим от наводнения и писали: «Мы сами испытали это бедствие, когда вода заливает поля и уносит посевы, потому мы посылаем…» И так далее.

А потом и провинциальные комитеты начали один за другим присылать в адрес общества деньги, собранные ими. Откликнулись и газеты.

— О чем это они? —- удивлялся председатель исполнительного комитета.

— Новое наводнение, должно быть?!

— А бог его знает!

— Да ведь не дураки же люди, чтобы посылать в пользу пострадавших от наводнения, которое было четыре года тому назад! Даже пострадавшие забыли об этом, а некоторые и сами шлют пожертвования.

Для многих это явление осталось загадкой. А на самом деле все очень просто.

Ведь это же сербы! Они должны были основательно все обсудить, договориться, а для этого нужно время! Не зря ведь сказано: «Уговор совершил, так и дело порешил».

 

Источник: Доманович, Раёдое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. М. Егоровой)

 

Рассказ написан в 1901 году, в сатире высмеиваються разного рода «благотворительные» мероприятия, часто организовывавшиеся в кругах белградского «вышего общества» и широко популяризуемые правительственной печатью. Весьма вероятно, что Доманович здесь высмеивал и так называемые «Калимегданские гуляния», которые были проведены летом 1897 года под покровительством королевы Наталии (матери короля Александра Обреновича). Ж. Живанович в «Политической истории Сербии» пишет об этом: «Гуляния эти начинались с середины дня. Развлечения, аттракционы, длившиеся при ослепительном освещении до глубокой ночи, имели целью сбор денежных средств, которые вместе с пожертвованиями, принимаемыми до этого комитетом под председательством митрополита Михаила, должны были быть распределены среди населения, пострадавшего прошлой осенью от наводнения». После этих гуляний в дворцовом парке был устроен банкет, на котором «Сельскохозяйственное общество» вручило королеве Наталии памятную грамоту «о светлых днях милосердия».