Stradia (1/12)

Într-o carte veche am citit o povestire ciudată. Naiba știe cum de mi-a căzut în mînă cartea aceea din vremuri caraghioase, pe cînd erau o sumedenie de legi liberale, fără să existe însă libertate, și cînd se țineau discursuri și se scriau cărți despre economia agrară, însă nu se semăna nici un petic de pămînt; pe-atunci te loveai la tot pasul de precepte morale, dar morala lipsea, în podurile caselor zăceau grămezi de cărți despre logică, însă judecată nu prea găseai, peste tot se vorbea cu seriozitate despre cumpătare, despre prosperitatea țării, dar în același timp se făcea risipă în dreapta și în stînga, iar cămătarii și tîlharii puteau să-și cumpere pentru cîteva parale titluri de „Mare patriot“.

Nu mă pricep, nu știu cum să numesc acea carte. N-am idee din ce gen literar face parte. (Nu am vrut să-i întreb nici pe specialiști, căci, după un vechi obicei al sîrbilor, acest caz ar fi fost trimis spre rezolvare la Curtea de Casație. Între noi fie vorba, e frumos obiceiul acesta. Oameni numiți în diferite posturi sînt plătiți ca să gîndească. Toți ceilalți sînt eliberați de gîndire și cu asta basta.) Așa după cum am arătat, nu știu din ce categorie face parte cartea aceea ciudată, însă vă pot spune că se numește Elem și autorul ei începe așa:

„Cincizeci de ani din viață i-am petrecut călătorind prin lumea largă. Am văzut multe orașe și sate, am cutreierat prin felurite țări, am cunoscut o mulțime de oameni, însă dintre toate popoarele m-a uimit nespus de mult un neam mic, un popor ce trăia într-un ținut minunat. Despre acel popor fericit vreau să vă povestesc, deși știu bine că oricui îi vor cădea aceste însemnări în mînă nu mă va crede, nici acum, nici după moartea mea…“

Șiret moșneag! Cu un asemenea început m-a momit să citesc totul, pînă la capăt. Acum, după ce le-am citit, am să arăt și altora aceste însemnări. Să nu credeți că vreau să vă conving cu orice chip să le citiți. De la început vă sfătuiesc sincer: nu e bine să le citiți. Moșul, acest scriitor, sau ce o fi el, minte în tot ceea ce povestește. Insă, de necrezut: eu cred în minciuna lui ca în adevărul cel mai luminos.

Dar iată ce spune el mai departe.

Sînt o sută de ani de-atunci. Tatăl meu, grav rănit în război, fusese luat în robie și dus departe de patrie. Acolo a cunoscut o fată din țara lui; și ea căzută în robie. S-au căsătorit și din unirea lor am venit pe lume eu. Cînd abia împlinisem nouă ani, tata muri. Insă înainte de a-și da sfîrșitul, tata mi-a povestit ore în șir fapte minunate din țara lui dragă. Mi-a vorbit despre patriotismul înflăcărat al oamenilor de-acolo, despre războaiele crîncene purtate pentru libertate, mi-a vorbit despre virtute și onoare și am înțeles că în țara aceea, totul, chiar și viața, sînt jertfite pe altarul patriei. După ce mi-a povestit trecutul glorios al poporului nostru, tata a rostit grav, ca un testament, aceste cuvinte: „Fiule, nu mi-a fost dat să mor în patria mea iubită, soarta n-a vrut ca oasele mele să se odihnească în pămîntul sfînt, udat cu sîngele meu, pentru a fi liber. Soarta nefericită a vrut să închid ochii și să n-apuc să mă încălzesc Ia razele libertății, în scumpa mea țară. Nu-mi pare rău de sîngele pe care l-am vărsat. Razele libertății te vor lumina pe tine, fiul meu; vă vor lumina pe voi, copiii noștri! Du-te, fiule, și sărută acel pămînt sfînt, iubește-l. Să ții minte că poporului nostru îi sînt hărăzite fapte mărețe; du-te, fiule, și pentru mîndria tatălui tău folosește cum se cuvine libertatea și nu uita că acea țară a fost udată și de sîngele meu, de sîngele tatălui tău, așa cum pămîntul ei a fost udat veacuri de-a rîndul de sîngele nobil al vitejilor și glorioșilor tăi strămoși…“

După aceste cuvinte, tata m-a îmbrățișat și m-a sărutat. Lacrimile lui fierbinți mi-au picurat pe frunte.

— Du-te, fiule, și dumnezeu…

Au fost ultimele lui cuvinte. Și bunul meu tată și-a dat sufletul.

N-a trecut o lună de ia moartea lui și cu traista pe umăr, cu un băț în mînă, am pornit în lume să-mi caut patria glorioasă.

Cincizeci de ani am călătorit prin străinătate, am cutreierat lumea largă, dar n-am găsit nicăieri pe pămînt ceva asemănător cu țara aceea vitează, despre care tata mi-a povestit de atîtea ori.

Dar tot căutînd meleagurile țării mele, am dat peste o țară cu niște oameni interesanți. Despre această țară vă voi povesti acum.

Era zi de vară. Razele soarelui ardeau amarnic, de-ți pătrundeau parcă pînă-n creier; din pricina arșiței simțeam că amețesc. Urechile îmi vijîiau, setea mă chinuia, ochii mi se împăienjeniseră și abia îi mai puteam ține deschiși. Eram leoarcă de sudoare, hainele îmi erau pline de praf, rupte. Cum mergeam așa amărît, sleit de puteri, iată, zăresc în fața mea, în depărtare, cam la o jumătate de oră de drum, un oraș așezat între două rîuri. Simții că prind puteri noi, citai de oboseală și grăbii pasul. Ajuns aproape ce oraș, privii ^cu nesaț cele două rîuri care curgeau domol, spălînd cu apa lor zidurile cetății.

Mi-am adus atunci aminte că tata îmi povestise ceva despre un oraș minunat, unde ai noștri luptaseră crîncen. Ca prin vis, îmi vorbise de locul unde e așezat și despre două ape ce curg pe lîngă el.

Inima începu să-mi bată cu putere. Eram copleșit de emoție. Mi-am scos șapca. Vîntul îmi răcorea fruntea asudată. Ridicai ochii la cer, căzui în genunchi și exclamai printre lacrimi:

„Dumnezeule mare! Luminează-mă, ascultă ruga sărmanului tău fiu care a rătăcit prin lumea largă, căutîndu-și patria, căutînd locul unde s-a născut tatăl său…“

Vîntul adia dinspre munții albaștri, care se vedeau în depărtare. Cerul parcă tăcea și mă asculta pe mine:

„Spune-mi tu, vîntule drag, ce vii dinspre munții aceia albaștri, spune-mi tu, munții aceia sînt ai patriei mele? Spuneți-mi, rîuri dragi, voi spălați sîngele vărsat de strămoșii mei sub zidurile falnice ale mărețului oraș?“ Era tăcere în jurul meu. Însă o presimțire dulce, un glas tainic, parcă îmi spunea:

„Aceasta este țara pe care o cauți de atîta amar de vreme!“

Deodată aud un zgomot. Lîngă apă, ceva mai departe de mine văd un pescar. Barca lui era pe mal, iar el își cîrpea năvodul. Cuprins de simțăminte atît de duioase, nu-l zărisem pînă atunci. M-am apropiat de el și i-am dat binețe.

El mă privi fără să scoată o vorbă, apoi își văzu mai departe de năvod.

— Ce țară e aceea de peste apă, care se vede acolo? am întrebat tremurînd de nerăbdare să aud răspunsul.

Pescarul dădu din umeri și din mîini, mă privi, apoi spuse printre dinți:

— Păi… este și ea o țară!

— Dar cum șe numește?

— Asta nu știu. Văd că acolo e o țară, dar n-am întrebat pe nimeni cum se numește…

— Dar tu de unde ești? întreb eu.

— Păi, casa mi-e colo, la o jumătate de ceas. Acolo m-am și născut.

„Ciudat! Atunci să știi că nu este țara strămoșilor mei“, gîndii eu, apoi îl întrebai pe pescar:

— Și cum, nu știi nimic despre țara aceea? Nu este ea vestită prin nimic, oare?

Pescarul se gîndi, lăsă năvodul din mînă, apoi, amintindu-și parcă de ceva, spuse:

— Se zice că în țara aia sînt mulți porci.

— Cum, și numai prin porci e cunoscută ea?! mă mirai eu.

— Mai sînt și mulți neghiobi pe-acolo, dar puțin îmi pasă mie de asta, rosti el nepăsător și se apucă din nou să meșterească la năvodul lui.

Răspunsul nu-mi era limpede și-l întrebai din nou:

— Ce fel de neghiobi?

— Fel și fel, răspunse acesta fără să se gîndească și căscă plictisit.

— Va să zică porci și neghiobi?! Despre altceva n-ai mai auzit?…

— În afară de porci, se spune că mai sînt mulți miniștri pe-acolo, care la pensie, care în cadrul disponibil, dar ăia nu sînt vînduți în străinătate, acolo trimit numai porci.

Mă gîndii că pescarul face glume cu mine și mă înfuriai:

— Ce tot pălăvrăgești, ou cumva crezi că-s nebun?!

— Plătește-mi și te-oi trece pe malul celălalt ca să vezi și tu cu ochii tăi ce-i pe-acolo. Eu ți-am spus ce-am auzit de la alții. N-am fost niciodată în țara vecină și nici nu știu dacă toate cîte se spun sînt adevărate.

„Va să zică, nu este țara glorioșilor mei strămoși! Țara mea e vestită prin vitejii ei, prin operele ei mărețe, trecutul său e luminos“, gîndii eu. Însă pescarul, prin răspunsurile lui ciudate, mă făcuse curios și m-am hotărît să cunosc și țara aceea, după ce văzusem și cunoscusem atîtea meleaguri. M-am înțeles cu pescarul și m-am așezat în barcă.

Omul vîsli pînă la malul celălalt, primi banii după învoială și după ce mă lăsă dincolo, se întoarse la țărm.

(pagina următoare)

Чуден сън

Господи, какво ли не ми идва насън! Без съмнение и другите хора сънуват безумни и глупави сънища, но, изглежда, не ги пишат, докато аз притежавам манията, щом сънувам някакъв интересен сън — писалката в ръка и пиша, за да дам възможност и на другите да се чудят.

Една вечер заспах спокоен, дълбок сън. Сънят ме пренесе във времето от преди сто години, само че това време не беше такова, както аз и всички ние го знаем от историята, а съвсем друго. Сънят ми съвпадаше с тогавашното време единствено по това, че Сърбия като че ли не беше още освободена, а я владеят турците. Имах чувството, като че ли не сънувам, а всичко става наяве. Турците владеят Сърбия; имат министерства, учреждения, власт, чиновници, всичко, ама всичко, както ние днес. Белград — същият, какъвто е сега: същите улици, същите къщи, всичко също, само че на болшинството от магазините и държавните сгради стояха турски фирми и улиците бяха пълни с турци. И ние сърбите, същите, които живеем и днес, се срещаме и поздравяваме с тях.

— Сервус, Юсифе!

— Сервус!

Така поздравяваме турската сиромашия, най-долното съсловие, а ако мине някой от по-видните, особено от властта, падаме на колене, сваляме шапка, навеждаме глава към земята.

А най-чудното е, че в турската полиция има и сърби. За божие чудо, насън това никак не ми изглеждаше странно.

Министри и велможи с чалми, с дълги чибуци, намръщени, минават с лека походка по улиците. Пред тях всички се покланят и правят метани, а те едва удостояват този или онзи с внимание, като да го почукват с чибука по главата и да му позволят да им поблагодари покорно и от все сърце.

Това сме ние същите, сегашните сърби, но като че ли не сме свободни граждани както днес, а рая, която трепери за главата си, за семейството и имота си.

Турците съвсем не ни щадят. Едни от нас арестуват, други окопават в тежки окови, някои преследват, някои изгонват от държавна служба и какви ли золуми не измислят за нас преданата и послушна рая.

От вътрешността на Сърбия непрекъснато пристигат злокобни новини; турците насилствено лишили някого от имота, му, на някого продали за данък и къщата, и двора и му ударили още и петдесет тояги, някого убили, някого набили на кол, някого изгонили от родното му място. Оковават и арестуват кметовете само ако вдигнат глас срещу насилието и назначават други, които помагат на свирепата турска власт; вкарват паидурите си в светите храмове и с камшици бият всеки свещеник, който откаже да помага на турското зло.

— Докога ще понасяме това насилие и тия золуми? — попита ме на улицата един мой добър познат, когото турците бяха пуснали от тъмницата едва преди два-три дни. Той (както го познавам насън) е беден, храбър и решителен човек, но поради лошото си държане към турците е изтърпял и изстрадал много и мнозина от сърбите го отбягват, за да не си навлекат омразата на турците за дружбата си с него.

— Ех, какво да се прави? — процеждам през зъби и се оглеждам на всички страни да видя не слуша ли някой разговора ни.

— Как какво да се прави?! — пита ме той и ме поглежда строго право в очите.

— Ей така, какво може да се направи?

— Да се бием! — казва той.

На мене краката ми се подкосяват, просто се залюлявам от страх и едва изговарям:

— С кого?

— С турците, с кой друг? — пак казва той остро.

Пред очите ми заиграват разноцветни кръгчета и изплашен, без да искам, се отдръпвам назад.

— Ами, ами… а… такова… — започвам да заеквам аз.

— Какво ами, тук няма ами, трябва да се бием и край! — извиква моят познат сърдито, остави ме и замина.

Дълго стоях на това място, вкаменен и учуден. Не можех да се съвзема. В това време дойде друг един от моите добри приятели, поздрави ме и се учуди на моята загриженост, и смущение.

— Какво ти е! — попита той.

Разправих му за разговора си с първия познат.

Той се засмя гласно и ме удари с ръка по рамото.

— Ха-ха-ха-ха!… Не го ли познаваш?… Ха-ха-ха-ха!… Не помниш ли, че той винаги се правеше на три и половина… Какво каза: да се бием!… Ха-ха-ха-ха! Е, хубаво. Значи, не остава нищо, освен вие двамата да обявите война на турското царство! Ха-ха-ха-ха!… Господи, луд човек! — каза ми приятелят и се просълзи от сладък смях.

— Чуден човек — рекох аз.

— Луд, а не чуден. Той се намерил да изправя крива Дрина и да се противопоставя на турците! Луд човек. Каква полза има от това. Арестуваха го, оковаха го, биха го — това му е цялата печалба, а да не говорим за това, че опропасти и себе си, и семейството си. Още се срещат такива фантазьори. Нека да се утешава с това, че още се намират такива като него да му правят компания — забеляза приятелят ми и отново се засмя:

— Ха-ха-ха-ха!… Война на султана и това е! — и пак удари на смях.

И на мен тази работа ми се видя смешна и започнахме да се смеем двамата.

Чудно нещо е сънят. В него, нищо не е точно определено. И което е най-хубаво, на човек всичко му изглежда естествено, действително. Така стана и с мен в този сън.

Намирам се като че ли в Белград, а по същото време и в някакви планини, по хълмове, с хора от народа, а в мрачната просторна, усамотена гора е скрит един хубаво обзаведен, елегантен хотел.

Моят неспокоен и войнствен познат е извикал от всички краища тридесет души видни хора като нас да се уговорим какво да направим срещу турските зулуми. От ден на ден, от час на час турците правеха все по-големи и по-големи злини, така че трябваше сериозно да се загрижим и да размислим какво да се прави в тази обща народна неволя.

Събрахме се ние десетина души в просторната стая на някакъв хотел, само че на чашка меланж, и разговаряхме за обикновени, ежедневни неща, чакайки останалите.

Аз като че ли бях учител в някакво училище и разказвах, че следващия час ще преподавам за Торичелиевите тръби; един търговец разправяше, че турците пазаруват от дюкяна му много повече от сърбите; един пък, не зная какъв беше, разправяше, че вчера ударил котката, си и счупил един много красив бастун. Но каза, че ще го поправи. Един селянин разказва, че свинята му изяжда пилетата и се чудеше човекът какво да прави с нея, защото свинята била добра, от добра порода.

Така разговаряхме, а видните хора, извикани на това важно тайно съвещание, пристигаха един по един.

Пристигнаха още десетина и постояха малко, а след това започнаха да пристигат визитни картички със следното съдържание: „Не мога да дойда поради важна работа. Съгласен съм с всичко, което решите…“ „Възпрепятствуван съм от работа. Съгласен с всичко, което решите!“ „Трябва да ходя при шивача на проба. За днес ме извинете.“ „Съжалявам, че не мога да дойда, защото трябва да ходя на гарата да посрещна леля си. Обади се, че днес пристига с влака.“ И така изтъкваха се безброй важни причини, които пречеха и на останалите видни хора да дойдат на това съвещание.

Когато вече нямаше кого да чакаме, инициаторът на събранието стана и започна с треперещ глас:

— Не дойдоха всички. Не искаха или не посмяха, все едно. И ние двадесетте можем да направим много в двадесет различни краища на нашата страна. Турските зулуми и насилия надминаха всяка мярка. Това не бива и не може да се търпи по-нататък. На никого от нас не е сигурна дори и главата на раменете, а камо ли имотът. Та нима с мълчание, със скръстени ръце и наведена глава да чакаме кога ще дойде ред да се търкулне главата ни по земята или ще презрем честта на нашите семейства и ще предоставим на турците за един живот и едно парче хляб да безчестят нашите дъщери и жени, да рушат църквите ни, да ни бият с камшик по пътя. Или ще трябва да ласкаем още тези зверове и да възхваляваме техните зулуми, за да живеем удобно. А за какво ни е този живот, когато той не може да бъде честен? Защо са ни коприна и злато, ако трябва да загубим вяра и народност, чест и човешки образ? Не, братя, това не може да се търпи повече. Това нещо не може да продължава.

— Не може да продължава!… Глупости. Лесно е да кажеш не може да продължава, но кой те слуша? Какво можеш да направиш? Говориш така, като че ли си руски цар и само да викнеш на турците: „Това вече няма да го бъде“, и те всички ще паднат пред теб на колене. Питам те аз какво можем да направим ти и аз и всички ние? — прекъсна думите му един от нас, отличаващ се с мъдрост и предпазливост.

— Много можем да направим ние и ако поискаме да бъде по-добре, ще бъде по-добре. Нашето желание може завчас да се превърне в повеля.

Замаяни от почуда, няколко видни граждани свиха рамене, загледаха се един другиго с такъв израз на лицето, сякаш се питаха помежду си и си отговаряха взаимно: „Какво става с този човек?“ — „Бог го знае!“ Пак размениха погледи и този път изразът на лицата им казваше: „Луд човек!“

Един от присъствуващите пък, облегнат на стола, седеше срещу него и го гледаше — по-право мереше, отдолу догоре дълго и някак си тъжно, без да говори. Изведнаж отвори очи малко повече, погледна го под око с презрение и пренебрежение и процеди през зъби тромаво и провлечено:

— Хе!… — после обърна глава встрани и с досада започна да почуква с пръсти по масата.

— Уговаряме се! — иронично каза един от ъгъла.

Онзи, който най-много се отличаваше с мъдрост и предпазливост, се дигна и застана пред нашия решителен другар, скръстил ръце на гърдите, започна да го мери отгоре додолу и като човек с опит, който разговаря с безумен младеж, започна:

— Хубаво, моля те, но защо дойдохме тука и какво искаш ти?

— Ние сме дошли тук да се посъветваме, за да сложим един ден край на турската тирания и насилия. Тук ние представляваме най-видните хора на цялата страна и трябва задружно да потърсим лек — отговори му инициаторът на съвещанието с отмерен глас, изпълнен с вяра в доброто.

— Добре, това и ние искаме.

— Като искаме, какво чакаме още? Уж си пазим главите, а ще ги загубим, но след като загубим чест и достойнство! — избухна първият и удари с юмрук по масата така силно, че мнозина се отдръпнаха назад.

— По-добре жив, макар и роб — подхвърли някой.

— Оставете ни най-напред ние да се разберем — внимателно каза той и се обърна към решителния младеж.

— Хубаво, кажи ми, моля те, ти какво мислиш, че трябва да се прави? — хладнокръвно попита той с много тактичност.

— Да се бунтуваме срещу турците. Да вдигнем хората — всеки в своя край, — та и ние тях да убиваме, така и така те нас убиват. Друг изход няма и не може да има!

Едни се засмяха на тези буйни, огнени думи като на детинщина; други боязливо се огледаха около себе си, а някои си направиха злобни, заядливи шеги по повод на този несериозен разговор.

— Добре, казваш да се бунтуваме? — попита предпазливият.

— Да се бунтуваме! — оиговори онзи решително и в очите му светнаха искри.

— С кого да започнеш? Хайде, кажи с кого?

— Аз, ти, този, онзи, ние всички, народът!

— Защо приказваш глупости?… Къде е народът, с кого сй се уговорил?

— С тебе, с тези хора тука.

— Та какво сме ние?

— Как какво сме?

— Така, питам те?

— Хора.

— Да, хора, това виждам и аз, но колко сме ние тук?

— Двадесет.

— Така ми кажи. Двадесет, разбира се, а това не е нищо. Ха-ха-ха!… Двадесет!

— Това е много нещо — прогърмя решителният, — защото ние двадесетте ще унищожим двадесет турни в двадесет различни краища, а всеки от нас може да има поне по трима добри, предани другари, всеки от тях също така може да направи това, което можем и ние. Нека само да започне, после ще се присъединят недоволници и отмъстители, на които и без това е омръзнал животът. Нека да стане погром и клане и каквото даде господ; след като започнат да се развиват, събитията ще покажат сами правия път, по който трябва да тръгнем.

Мнозина му се надсмиваха с презрение, а предпазливите, клатейки глави, го погледнаха под око, сякаш го съжаляваха за такова безумие, и добавиха:

— Проста работа, ние двадесетте ще се втурнем и убием двадесет турци, останалите ще се изплашат. Едни от тях ще избягат в Азия, а другите ще наскачат във водата.

— Всички вие сте страхливци! — извика решителният и удари по масата.

— Добре, ето аз съм съгласен с твоя план и нека бъдат съгласни всички присъствуващи. Хубаво, тук сме двадесет и нека всеки от нас в най-добрия случай да събере още по десетина другари, това са двеста, да предположим, че се случи рядко явление — хайде и това да стане — всеки да убие по двама турци във всяко място; нека към двестате души да се присъединят, да речем, още толкова; нека турците да не се противопоставят и да убием като мухи още толкова — какво ще направим с това?

— Много.

— Много, но за нас само зло. С това само ще разсърдим турците и султана и после иди се оправдавай. Тогава би разбрал, драги мой, колко е мъдро твоето предложение.

— А нима народът няма да се присъедини, когато види, че борбата е започнала? А и ние няма да легнем на пътя, за да ни газят турците, а ще се бием от засада.

— Народът, народът!… Приказваш като дете. Това не става така, брате мой! Да се бием! Хубаво, хайде да се бием всички! А да зарежем ли жените и децата? Да ги оставим на турците да ги изпекат живи? Ето, ти имаш деца, а също така и другите. Утре ще загинеш, а семейството ти?

— Всички няма да загинат. Не искам да мисля за това. Каквото даде господ.

— А за какво да се мисли?

— Да се бием, пък каквото излезе.

— Ти пак говориш като дете. Да се биеш, да се биеш, а не мислиш за последиците. Добре, да кажем, че и тук си прав; хайде, да кажем, семействата ни никой няма да закача и в най-добрия случай турците да заспят за един месец, а ние да съберем дори двадесет хиляди бойци. Но с какво ще воюваме?… Къде ти е оръжието, барут, олово, храна за войниците? Нямаме грош, последни сиромаси сме. Няма и хляб, нито оръжие, нито храна — и хайде да се бием!

— Всичко ще се намери, когато хората се заемат! — каза въодушевеният.

— Ще се намери. Хубаво, хайде да предположим, че и това е така, въпреки че е невъзможно. Имаме двадесет хиляди войници, добро оръжие, имаме топове и добри топчии, имаме храна, запаси и всичко. И какво от това? Пак нищо. Ще нахлуе царска войска и ще ни прегази за един ден и какво ще направим? Само зло!… Колко хора биха отишли на бесилки и набити на кол, колко семейства биха минали под нож. А който оцелее, той би търпял още по-горчиви мъки, отколкото сега. Това е то, а дума да не става, че от това може да излезе нещо, освен няколко от нас да се нахвърлят върху турците и я убили някой, я не, но турците сигурно ще ни избият и ще ни изтребят всички до девето коляно.

— Та нека загинем. И без това животът ни за нищо не е.

— Ти не си сам. Ти имаш семейство. Ти не принадлежиш само на себе си, а трябва да се грижиш и за семейството.

— Разбира се, за какво ти е да загинеш залудо, без сигурен успех? И не само да загинеш, а да погубиш и семейството си, за което трябва да се грижиш — каза един.

— За това не бива и да се говори! — рече друг.

— Ако бях сам, нека да загивам, един път се умира, но аз имам безпомощна майка! — каза трети.

— Море ти имаш майка, а аз освен майка имам жена и пет деца! —рече четвърти.

— Аз имам сестра, за която се грижа — каза пети, — за себе си не мисля, но с моята луда постъпка бих погубил и нея.

— Аз имам държавна служба и от заплатата си храня старите си родители и семейството си! Няма нужда да ме убиват, а само да ми отнемат тази троха хляб, която печеля честно, и тогава сме убити и аз, и семейството ми. И ако ни попита човек за какво правим всичко това? За глупости! Къде се е чуло и видяло двадесет души с гола рая да се вдигнат срещу една подготвена и силна царска войска! По-добре да взема пистолет и да се убия. И това е по-умно, няма поне да ми закачат семейството! — доказваше шести.

Аз също изтъкнах държавната служба като важна причина.

Първият пак каза:

— Аз наистина съм самичък, но и аз като всеки човек имам своите лични задължения, които ми пречат. Не жаля главата си, но за мъдра кауза, а не да се загива глупаво и с това да се нанесе вреда на останалите. Върху това трябва да се работи, но обмислено и предпазливо.

— Така е — съгласни сме.

— Моля ви, за това не може да става и дума, поне при такива обстоятелства, когато почвата не е подготвена. Това би значело да строиш покрив, а да нямаш къща. Между нас няма нито един, на когото да не му лежи на сърцето доброто на тази страна. Именно затова трябва да се работи с план, организирано, постепенно и сигурно. Това е тиха вода, но дълбока. Но, братя, хайде да оставим настрана невъзможното и да видим какво може да се направи в тези трудни дни, да се уговорим и да размислим добре за всичко — започна да обяснява онзи мъдрият и предпазливият.

— Така е — съгласихме се ние от все сърце с хубавите предложения на тихия, сериозен човек, с богат опит и дипломатически тон.

— Да вдигнем въстание, това е голяма и крупна работа, но трябва да се вземат пред вид и да се предвидят всички последици, без оглед дали са хубави, или лоши за нашия народ, и да се определи точно — има ли смисъл да се хвърлят толкова жертви, или е по-добре и по-умно да се отложи за по-благоприятен момент. Това трябва да се обсъди даже и тогава, когато въстанието се подготвя с десетки години. А сега нека нашият уважаем другар да види какво нещо е необходимо, ако мислим да започнем разумно.

  1. Трябва да се основе специален комитет, а въс всяко място подкомитет, с цел да се подготви, т. е. да възпита народа за въстание.
  2. Нужно е да се събират тайно пари от народа, за да се създаде фонд за набавяне на оръжие и всички други военни потребности, а за това е необходима сума от най-малко двеста милиона динара.
  3. Трябва също така да се основе вдовишки фонд и фонд за подпомагане на невръстните деца без родители, загинали във войната. Този фонд трябва да бъде някъде в чужбина и в сигурна банка и да достига най-малко сто милиона динара, за да могат нашите избягали семейства да живеят в чужбина, както се полага.
  4. Да се основе инвалиден и болничен фонд. И за това трябва грамадна сума. Ако някой остане без ръка, без крак, да не бъде принуден да проси, а да има с какво да се лекува и издържа прилично.
  5. На бойците да се осигури пенсия, така че след пет години всеки боец да бъде пенсиониран — „боец в пенсия“. Не е справедливо, изтощен, уморен от боеве и напрежение, той да умре в беда и мизерия, а трябва да пътува някъде в чужбина и поне до смъртта да поживее приятно.
  6. Трябва да се предупредят поне две-три силни съседни държави, които да ни помагат в случай, че не успеем в мероприятията си.
  7. Когато за първо време се подготвят поне шест хиляди бойци, добре въоръжени и обучени, тогава трябва тайно да започне да се издава един патриотичен вестник, за да се информират добре хората.

— Така е — чуха се гласовете на болшинството.

— Е, господа, извинете ме — каза един търговец, — имам си работа в дюкяна. Каквото решите, съгласен съм.

— На мене стрина ми пътува с кораб и трябва да я изпратя — казах аз, извадих часовника и погледнах колко е часът.

— Аз трябва да изведа жена си на разходка. Извинете ме, аз съм съгласен с това, което решите! — рече един чиновник и погледна часовника си.

— Стойте, хора! Не си отивайте, докато не уточним какво да правим с вестника! — чу се нечий глас.

— Това е лесно. Главното е, че всички сме съгласни, след като се извършат приготовленията, които мъдро и тактично изброи уважаемият оратор, да се започне издаването на патриотичен вестник — казах аз.

— Така е, така е! — извикаха от всички страни.

— Тогава да изберем трима, които да обмислят добре всичко, също така да напишат подробна програма за вестника, които би трябвало да се нарича „Борба“!

— „Кървава борба“! — предложи някой.

— „Кървава борба“ — отекнаха гръмки гласове от всички страни.

— Прочее тези трима, които ние ще изберем впоследствие, ще ни предложат подробен план и насока на вестника, който ще започнем, щом като се извършат всички предпазни приготовления — казах аз, стреснах се и се събудих.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Идеалист (2/2)

(предишна страница)

— Ето — продължи Марко — това писмо говори ясно за плам и чисти чувства, от него се вижда какъв огън на родолюбив гореше в гърдите аду. Тези редове Джордже е писал точно преди тръгването си в мъчителната, борба, тогава, когато беше млад, силен, буен. После дойдоха тридесет години труд, страдание, мъки. Казах ви вече как изглеждаше, когато за пръв път се запознах с него преди пет години. Беше шестдесетгодишен, а изглеждаше поне с двадесет години по-стар. Той не бе щадил силите си, той не бе живял, а горял.

Няколко дни след пристигането ми седях в градината пред училището заедно с един мой другар, учител. В тази сграда се поместваха втори и трети клас на основното училище. Учителят на трети клас беше мой другар. Учениците му бяха пуснати в междучасие, играеха си и обикаляха около нас като мушички. Прозорците на втори клас бяха отворени и оттам се чуваше

песен, която пееше свежо и звънливо детско гласче: „Зеленей се мил наш бряг…“

— Чичо Джордже пее с децата — рече моят другар.

— Нима това е неговият глас? — попитах учуден.

— Неговият. Сега той само пее. Идва в осем, сяда на масата, обляга главата си на ръце или сяда тук до прозореца, гледа тази зеленина, а децата му пеят. Та и какво да прави… стар, изтощен… а и много е направил. Ако ние бяхме направили и десета част от това, което е направил той, би било добре.

— Нима той не е пенсионер?

— Не. В тези краища той е прекарал над петнадесет години още преди освобождението им и тези му години не се признават като време, прекарано на държавна служба. Признава му се само времето от освобождението. Така че той има по-малка заплата от мнозина млади хора, които му бяха ученици, защото през последните години получаваше ниски оценки, та и повишение не му дадоха. Сега го държат само за да направи повече прослужени години за пенсия.

— Аха, направили са му тази добрина. И това, че му е позволено така изнемощял да продължава да работи, му е цялото възнаграждение!… — казах аз и тъга притисна гърдите ми.

— Всичките граждани, които виждаш тука, всички са ученици на чичо Джордже. Не учеше той само децата, а и възрастните. Той построи за своя сметка сградата, където сега е общината, и учеше в просторна стая и възрастни, и деца. Старите граждани, които то познават от младини, разправят, че той не е знаел умора. Работеше и денем и нощем. За него нямаше празник и почивка! — разправяха ми другите.

— И наистина забелязах, че в тази околия процентът на грамотни е доста голям. Рядко срещах даже и старец, връстник на Джордже, който да не е грамотен. Значи, всичко това е дело на неуморния чичо Джордже.

— Когато и възрастни хора започнали да се събират в неговата занималия, турците му изнамерили вина и го задържали, та няколко месеца лежал в затвора. С парите си той до голяма степен повлиял на турските власти и те го пуснали от затвора, но му забранили да събира възрастните в занималнята. Тогава той учел децата денем, а възрастните нощем, излагайки се на голяма опасност. Нощем учел народа за славното сръбско минало, въодушевявал ги, готвел ги за борба, разпалвал в сърцата им надеждата за по-добри дни и въобще им говорел за всичко, което и сам знаел. Тъкмо две-три години преди освобождението турците узнали за тази му дейност и само бягството го спасило от сигурна смърт, на която го били осъдили. През време на войната той събрал рота доброволци и заедно със сръбските войски храбро се борил срещу турците. След войната тези краища станаха свободни и Джордже пак остана тук като учител.

След тези думи моят другар замълча. Мълчех и аз. Той каза на учениците да влязат в училището, влезе и той. Аз останах сам.

От чичо Джорджевия клас непрекъснато се чуваше песен. Песента престана, настъпи глъчка, врява и веселите деца се затичаха на почивка. Малко по-късно излезе и чичо Джордже.

— Вие защо сте усамотен? — каза ми чичо Джордже, като ме погледна.

— Гледам каква хубава градина имате.

В това време дотича едно момченце и плачейки, разправи на чичо Джордже, че друг ученик го ударил с тояга по главата.

Чичо Джордже се доближи и с набръчканата си ръка го помилва нежно по главичката.

— Ще мине! Той не е искал, той те обича… трябва да бъдете добри, да мислите добро един на друг и да се трудите, за да станете добри хора.

Утешено, детето отново изтича да играе, а чичо Джордже се усмихна благо:

— Децата!… Аз обичам, когато те си играят.

— Хубаво пеят.

— Обичам, когато ми пеят, просто забравям всичко… Ето, изморявам се даже и когато говоря… И аз пеех хубаво, когато бях млад…

— Идвате ли редовно в училище и преди, и следобед?

— Идвам, но малко работя. Не мога, работих достатъчно. И толкова не бих работил, но заради моите деца, заради пенсия… за тях, аз свърших своето… — Гласът му потреперваше, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Ще влизаме ли в клас? — попита едно дете.

— Достатъчно е, деца, отивайте си в къщи.

— В къщи! В къщиии! — извикаха децата в един глас и затичаха.

— Време ви е да почивате! — рекох на чичо Джордже.

— Ще почина, когато умра. Да, само когато умра… Не преди това.

— Внимавай, когато се чете. Къде зяпаш ти на последния чин! — се чу силният глас на учителя от стаята на трети клас.

— А защо да внимава! — засмя се чичо Джордже. — Никой нищо не трябва да учи. Колкото по-малко знае човек, толкова по-малко страда. Без знание се живее по-щастливо. Колко щастлив щях да бъда, ако никога нищо не бях учил!

— Недейте така, за бога! Вашето знание е било полезно на стотици, може би на хиляди…

Той искаше нещо да отговори, но думите заседнаха в гърлото му, главата му клюмна на гърдите, той дълбоко въздъхна и махна с разтреперана ръка. Слънчевите лъчи проникваха през салкъмовите листа и осветяваха неговата бяла като сняг коса.

— Всичко е минало… — рече той най-после — всичко, всичко е минало… Вие сте млад човек, едва сте стъпили в живота… Онзи ден ви слушах как въодушевено спорите по някои обществени въпроси… — Тук спря и ме погледна с онзи тъжен поглед, който ясно говореше за цял низ неволи в живота.

В него аз виждах своето възможно бъдеще, като че ли виждах края, последните стъпки на своя живот. Сърцето ми се изпълни със страшни предчувствия. Не можех да кажа нито дума.

— Вие се препирахте горещо, а аз се сетих за младостта си…

„Значи, и той в мене вижда своето минало“ — помислих си.

— Мислех, че никога няма да се умора … — продължи той с тих глас, който едва се чуваше, и като прекъсна изречението, след няколко мига завърши: — Сит съм от живота, вярвайте ми, желая само да умра…

И замълча.

„Страшно желание! — помислих и се стреснах. — И от него, така изнурен, се иска да работи още… Да работи още след толкова време и след такъв упорит труд!… Това ми било голяма награда, че му се позволява да работи така изнемощял, да отива, преплитайки крака, на училище, за да осигури на децата си някой динар пенсия след смъртта си. И той е принуден да работи, защото чувствува, бедният, че това са родителски задължения. Сега той сигурно се чувствува като виновник пред своето семейство и за него изразходва последните си капки кръв. А за себе си никога нищо не е искал и сега има само едно страшно желание — да умре, защото се е наситил от живота!…“

Такива мисли изпълваха главата ми, като гледах чичо Джордже и неговите изпокъсани, овехтели дрехи, и ме обхвана такава тъга, че бях готов да заплача на глас, да захълцам. Не бих пожалил и половината от живота си, ако бих могъл да му възвърна силите и бодростта. И без да искам, ми се откъснаха думите:

— Добър е бог! Вие ще дочакате и щастливи дни… Ще пораснат децата ви, ще имате поддръжка, ще бъдете щастлив…

— Всичко ми е безразлично… Аз вече не умея да се радвам… Много съм се радвал и работил, и страдал. Имаше от всичко, но най-много мъки… Сега вече не чувствувам нищо, ни радост, ни жалост — говореше той със задавен глас и добави почти шепнешком: — Сега желая само да умра…

От стаята на трети клас пак се чу гласът на учителя:

— Навън, навън да стоиш… Така не се учи!…

Чичо Джордже пак тъжно се усмихна.

Срещу училището имаше малко кафене, пред него седяха няколко граждани и играеха домино.

С лека, високомерна походка премина окръжният началник. След него вървяха стражари. Всички граждани скочиха и смирено свалиха шапки.

— Това е мой другар от училище — тъжно се усмихна чичо Джордже. — Аз бях син на заможен баща, а той на бедняк. Аз бях отличен ученик, а той лош. Поради това загуби право на учение. Аз го съжалявах искрено. Той не завърши училище, а аз завърших с отличен успех и още две години прекарах във Виена. Аз наследих много пари и дойдох в неосвободените краища напълно образован и подготвен. А той по-късно постъпи на служба в освободените краища, като незавършил ученик… Аз изхарчих и парите, и силите, и здравето си, страдах по затворите и сега, след тридесет години труд, получавам сто динара месечна заплата… А пет деца…

Чичо Джордже едва изговори последните си думи от кашлица.

— А той без образование и без мъки получава огромна заплата, има много хиляди суха пара — продължи той. — И ето, него сега всички го почитат и му свалят шапка, а аз, който толкова работих, борих се и страдах заедно с тях, мъчих се и им помагах… нямам нищо, дори и почит! Когато минавам край тях, те ми се смеят…

Тук гласът му затрепери, като че ли говореше през сълзи… Помълча малко, вдигна главата си и като ме погледна право, в очи, добави е още по-треперещ глас:

— Вие сте още млад човек; бъдете всичко, всичко бъдете, но едно ще ви моля, не бъдете само почтен човек…

Аз се разтреперах от предчувствие и тъга.

— Моите ученици, на които помагах с пари и ги въведох в живота, не искат сега и да ме погледнат… Обираха ме, разбирате ли! А когато минавам, някои дори се побутват заядливо и ме наричат нехранимайковец… Хората не питат защо сте изпаднал, но щом ви видят в беда и сиромашия, веднага изгубвате всичко… Поднасят ви само презрение…

По това време край училищната сграда премина началникът, погледна чичо Джордже, кимна му високомерно с глава и процеди през зъби…

— Как е, Джордже?…

— Както трябва да бъде! — отговори Джордже.

Началникът отмина, а Джордже наведе глава.

— Прочее какво има да търся… Съжалявам само децата си… Работете, работете, аз си кривя душата… Бъдете добър, честен, но благодарност не търсете, защото няма благодарност… Ще бъдете вечен мъченик…

Пак замълча — и изведнаж се сети:

— Преди няколко дни ми продадоха лозето за данък. И в общинската сграда, която аз подарих на общината, този, на когото най-много съм помагал и услужвал, се провикна към мене, когато помолих да остават лозето на децата ми:

— Кой ти е крив, че прахоса толкова пари!… Всичко си изяде и изпи, а сега ми хленчиш тука…

От гърдите му се откъсна въздишка и завърши с пресипнал глас:

— Смятат ме за просяк!…

Две сълзи се търкулнаха по бледите, набръчкани, увехнали бузи…

— Не съжалявам, аз отбих своя дълг, Съжалявам само, че оставям децата си в сиромашия. Кой знае, може би ще бъдат по-щастливи от мене… Или… нека да бъдат като мене… Нека бъдат добри и сами си изберат пътя… На мене вече само смъртта ми е мила… Желая, наистина желая смъртта! — гласът му беше глух и звучеше като глас от гроба, като глас на смъртта.

За последен път го видях онази зима, когато бях преместен тук.

Беше хладен ден. Вятърът отвяваше снега от покривите и го разнасяше по улиците. Рядко се виждаше някой минувач.

Минах край общинската сграда, подарена от чичо Джордже. Той стоеше пред вратата. Вятърът развяваше изпокъсаните му дрехи. Навел глава, той трепереше от студ и старост.

— Какво правите тук, чичо Джордже — попитах го.

Той вдигна глава, изгледа ме продължително, сълзи поте-коха от очите му.

— Мъча се.

— Чакате ли някого?

— Детето ми е болно и исках от общината наема за следващия месец, за да купя лекарства, но не ми дадоха… Ходих и в околийското, но пак не дават…

Сълзите го задушиха.

Аз извадих половината от парите си и му ги подадох.

— Недейте да ги молйте, ето аз ще ви дам… назаем — добавих, за да приеме.

Той ме погледна, по лицето му премина чудна усмивка, а в очите му видях искрица надежда…

— Бъдете добър… аз сгреших! Може би сред бъдещите генерации ще има много повече такива, които ще ценят добродетелта.

Треперейки, той влезе в аптеката.

— И ето сега си е отдъхнал. Желанието му се изпълни, а благодарната община и гражданството му полагат венец на гроба в знак на признателност… Писали статия, държали речи, възхвалявали неговия мъчителен труд…

…И това е много, както би казал чичо Джордже. Ще дойде може би време, когато достойнствата ще се ценят и зачитат приживе — завърши Марко с горчива усмивка на лицето и със сълзи на очи.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Идеалист (1/2)

Голяма, пълна с народ пивница. Чува се само монотонно, общо бръмчене на различни гласове — мъжки и женски. Всички отделни разговори (а какво ли тук не се говори, разказва и бърбори) се сливат в обща неразбираема глъчка. Освен разговора на масата, където седите, до ушите ви едва достига от време на време по някоя разбираема дума. Само келнерите, които оживено обикалят масите и разнасят питиета, надвикват всички останали със силните си гласове и като по команда викат: „Плаща-а-а… моля-а-а… веднага… Чаша бира…“ Погледнете гостите — някои се смеят, други намръщени дъвчат кифли и четат вестник, трети тихо и важно разговарят; някой се сърди, че още не е получил бирата си, чука с чаша по масата и мърмори; едни току-що влизат и на минаване се обаждат на свои познати, други обличат балтоните си и си тръгват вече за дома — така че вратата постоянно се отваря и затваря. Освен това тук е цял панаир. Около вас непрекъснато се мотаят евреи, които продават солени семки, симид или сапун, картини, рамки, бюстове от гипс и различни дреболий. Наред с тях тук има и много други продавачи на вестници, книги, лотарийни билети, кифли, колбаси, шунка, хайвер и какво ли не още. Някои от гостите купуват, плащат, пазарят се, други пък с досада махват с ръка на продавачите и продължават разговора си.

На една маса в ъгъла на голямата пивница седяхме няколко души. Пред всекиго — чаша бира, а в ръцете вестник. Цял половин час никой нищо не говореше. Пушехме, четяхме, пиехме, вестниците шумоляха. Само от време на време някой прекъсваше мълчанието, чукаше и викаше келнера или някой съобщаваше какво е прочел. От време на време си разменяхме вестниците и пак всичко замлъкваше. Четихме и не обръщахме внимание на общата врява и шум:

— Погледнете!… Бедният чичо Джордже! — Извика един от другарите, Марко Симич, хвърли вестника, замисли се дълбоко и се загледа пред себе си.

Всички оставихме четенето и го погледнахме.

Той въздъхна, помълча още минута-две, като че ли си спомни за нещо, и започна с тъжен, треперещ глас:

— Бедният, поне се отърва от вечната неволя и мизерия… Ех… Така е, през делия си живот беше мъченик и ето, това му е наградата за всичките му патила и служба на народа (тук спря и с презрение показа една статийка във вестника)… Ето от тази похвала и слава трябва да живеят неговите сирачета, а той през живота си нямаше дори и това горчиво утешение!…

Ние започнахме да го разпитваме кой е, какво е станало, умрял ли е някой.

— Ето, прочети това — рече Марко на един от нас и му подаде вестника.

Всички се доближихме, а другарят ни зачете гласно:

— „На 9 т. м. в 11 и половина часа през нощта завинаги спря да бие едно от най-благородните сърца, което и до последния си час туптеше за своя народ; затвориха се завинаги очите на големия родолюбец и никога вече няма да видят земята, която толкова обичаха; спря да тече благородната кръв в жилите на човека, който никога не пожали да я пролее за своя народ; изгасна и последният пламък на един живот, изгорял във вечна служба пред олтара на просветата и народната свобода; безмилостната смърт изтръгна измежду нас гордостта и славата на целия ни край. Целият народ с искрени и горчиви сълзи оплаква смъртта на възвишения родолюбец Джордже Маркович, един от най-старите и най-добри учители в тези краища, който издъхна на шестдесет и петата година на мъченическия си живот.

Благодарната община погреба тялото на благородния покойник на свои разноски. С тежка болка в гърдите и със сълзи на очи цялото гражданство го изпрати до вечния му дом. На гроба му бяха положени многобройни венци, израз на почит и уважение. На гробищата от името на всички с покойника се прости г. Тодор Митрович, който в съдържателно надгробно слово изнесе целия негов мъченически живот и големите му заслуги. Всички присъствуващи се давеха от сълзи и чувството на голяма благодарност се вряза дълбоко в нашите сърца, в които покойникът вечно ще живее. „Блазе на този, който ще живее вечно, имало е за какво да се роди. Самодивите ще се надпреварват през вековете да му плетат венци!“ Как хубаво му прилягат тези думи на поета. Нека да му е лека сръбската земя, която толкова искрено, толкова топло обичаше!“

— Ти познаваш ли този човек? — попитахме ние двама-трима, любопитни да чуем нещо повече за него.

— Благодарната община го погребала на свои разноски!… Народът проливал горчиви сълзи!… И венец му положили на гроба… ха-ха-ха… Жалко признание!… И от това трябва да живеят сирачетата му, които загубиха баща си!… Венци, признание в сърцата!… Как страшно съдбата иронизира човешкия труд на земята!… — изговори Марко повече на себе си, прекъслечно, с болна, жлъчна усмивка. В усмивката имаше тъга и презрение към обществото.

— Значи, познавал си го? — попита пак някой.

— Познавах го, но по-добре никога да не го познавах — започна Марко. — Почти няма ден да не се сетя за чичо Джордже и познанството ми с него. Ето и сега, като че ли го гледам, като че ли виждам онова бледо набръчкано лице и набраздено чело, с дълбоко хлътнали очи под него, в които се чете цял низ от години на борба, страдания и разочарования. Целият му види прегърбената фигура, и погледът, и гласът, и мазните изтрити дрехи, и оръфаният калпак, от който се подаваха кичури невчесана, бяла като сняг коса, — всичко, буквално всичко на него като че ли разказваше дългата и тъжна история на мъчително преживени дни и просто душата ми обхващаше тъга, а сърцето ми се стягаше от жал. Особено ако го погледнете, когато върви по улицата — краката му се подгъват, тялото приведено, а главата почти паднала на гърдите; и току чувате как някой, седнал пред кафенето гражданин, който си сърба кафето, му извика:

— Как е, чичо Джордже?…

Той, бедният, вдигаше глава, поглеждаше с тъжен поглед пълен с болка и презрение към живота, усмихваше се с иронията на разочарован мъченик и отговаряше с тих глас:

— Така както трябва! — после навеждаше глава и отминаваше.

— Е, кога се запозна с него? — запита някой от нас.

— Това беше още преди пет години — продължи да разказва Марко, — тъкмо когато завърших училище и получих държавна служба в град Н…, в същото място, където живееше и чичо Джордже. Боже мой, как се променя човек за кратко време! Пет години се изминаха вече, откак стъпих в живота, а ми се струва, че цяла вечност ме разделя от това време. Всъщност всичко, което тогава чувствувах, сега ми изглежда като сладък сън, който никога вече няма да се върне. Пътувах нощем. Влакът фучеше, тракаше и понякога изсвирваше. Аз се бях облегнал на седалището и затворил очи, за да сънувам по-сладко, буден. В себе си чувствувах някаква чудна, свръхземна сила, а при мисълта, че отивам „в живота, всред народа, в жизнената борба, да се боря“, кръвта силно пулсираше в жилите ми, биеше бързо, чувствувах, като че ли имам крила. Желанията ме приближаваха все по-близо и по-близо до целта, а нетърпението ме обхващаше така, че ми се струваше, че влакът пълзи като охлюв и просто ми се искаше да скоча от влака в нощта и да вървя пеш, да тичам, да летя. Кълна се, струваше ми се, че бих изпреварил влака. А когато влакът спираше на някоя гара, нетърпението достигаше върха си. Идваше ми да се сбия с машиниста и да извикам с всички сили: „Карай, карай по-бързо, за какво чакаш?“ А в себе си мислех, че там, където отивам, гражданите ме чакат вече с нетърпение и непрекъснато приказват за мене. Струваше ми се, че дори гадаят какъй ли изглеждам, също тъй, както и аз мислех за тях. Моите спътници едва чакаха влакът да спре, за да слязат да купят нещо за ядене и пиене. „Ужасни животни — мислех в себе си аз, — живеят само да ядат и пият.“

— Е, по този случай дай по една чаша вино! — каза на келнера един от компанията.

Всичките се изсмяхме и подадохме на келнера празните чаши, за да ги напълни.

— Ами ти забрави за чичо Джордже? — казах на Марко.

— Не съм. Но именно мислейки за него, се сетих за моето въодушевление при първата ми крачка в живота. Защото, когато се запознах с него, аз правех, както казах, първата си крачка в живота, бях свеж, буен, пълен с хубави мечти, надежди, идеали, жадувах борба, мъки, страдания, а в себе си чувствувах толкова сили, че ми се струваше, че всичко мога да преодолея, всички препятствия да сломя, да разбия и да стигна до някаква възвишена цел, до някаква свещена задача. И случаят може би пожела да се срещна с чичо Джордже, човек, който прави последната си крачка в тази „житейска борба“. Той беше слаб, стар, изнемощял под тежките удари на безмилостната съдба. Изглеждаше ми, както биха казали поетите, като увехнал лист, който трепери в късна есен на оголения клон, люлее се при най-малкия лъх и очаква да го обрули първият вятър.

— Аз бях разпламтял се огън, а той — огън, който гасне.

— Ех, това са най-лудите години, когато човек вярва, че може да преобрази и оправи целия свят — каза някой от компанията.

— Бога ми, хора, когато бях в тези години, ако някой ми кажеше: „Виждаш ли онзи град?“ — „Виждам… Е?“ — бих попитал. И той кажеше: „Аз мисля, че това нещо не може да се прескочи!“ Само това ако кажеше, бях готов да извикам: „Кой, аз ли не мога?!“ — „Ти!“ — „Гледай!“ И не вярвам, че в тези луди години нямаше да се затичам и да се втурна с най-твърдото убеждение, че ще прескоча града като нищо — каза трети.

— Малко са тези — продължи Марко, — които не навлизат в живота с толкова много надежди и идеали, с твърдото решение да се борят, мъчат и страдат, с надеждите и увереността, че ще преодолеят всички препятствия и спънки, че ще понесат търпеливо всички трудности и че накрая ще победят и запазят през живота поне половината от идеалите си. Да, всеки така навлиза в живота, всичко му изглежда хубаво и очарователно, изпълнено с високи идеали и достойнства. Всичко изглежда хубаво, та дори и „мъки и неволи“, само затова, защото не познава живота и не може и да разбере цялата му проза и тежест. Втурне се така и когато на първата крачка се спъне, падне и се удари, тогава почувствува болка и разбира страшната и студена действителност. Очевидно, че не е все едно да четеш как някой благороден герой е ранен в борбата и как раните го измъчват и сам да бъдеш ранен и да изстрадаш всичко. Как хубаво и очарователно се вижда на младата душа, когато чете за такъв герой, който дори гладува, за да остане верен на своите идеали. Но когато въодушевеният читател почувствува, че собствените му черва къркорят от глад, тогава вече по-иначе се възприема действителността. Лесно е да се втурнеш с много хубави идеали в живота, да мечтаеш за мъчителна и страшна борба, но цялата тежест дава тогава, когато очарователните сънища се превърнат в страшна действителност, в истинска борба. Душевно слабите падат и отпускат ръце под първите удари на съдбата, хвърлят под краката си най-светите си идеали, газят ги и плюят върху тях като върху най-отвратителни и глупави заблуди. Малцината тези, които могат да се помирят с мисълта, че трябва да стенат от болка, да понасят глада, сиромашията, присмеха и презрението на околните, когато това не е нужно, и същевременно да гледат как другите живеят богато и разкошно, весело и доволно и още как са щастливи, почитани от всички — а тъкмо те, почитаните, са по-лоши от тях, по-лоши, и то много по-лоши, по-лоши по душа и сърце. Да, да, животът започва да ни залива с огромните си вълни; на всяка крачка се натъкваме на препятствия и спънки; падаме, охкаме от болка, изморим се и не можейки да преодолеем общата вълна, която ни влече по течението си, започваме да изнемощява ме и бурната река на живота ни носи както всичко, което влече в нищожеството, в гроба. Малко са уморените и изнемощелите, които под първите удари признават своята слабост и безсилие, а обикновено повечето, вероятно за успокоение на съвестта си, започват да доказват, че всичко, което по-рано е било за тях свято, е обикновено, глупаво заблуждение на младия ум, а времето на своите идеали наричат „време на пуста и луда младост, време на лудост“. После като „зрели и умни хора“ вместо „лудости и глупости“ започват да се увличат в други идеали, по-лесно достижими и по-лесно осъществими. Идеали стават богатството, разкошният живот, обедът с много хубави ястия, елегантната квартира и многочислена прислуга, богатият и разнообразен гардероб, лачените обувки, високият пост и големите заплати…

— Аз почитах чичо Джордже, защото той беше от тези редки хора, които успяха да запазят идеалите на младостта през целия си живот. Него никога не измами лъжливият блясък на парите и сиянието на господарското благоденствие. Нито страданията, нито мизерията, нито дори онзи присмех на неразумната тълпа, с който тя го посрещаше вместо благодарност, докато на другите, придобили често по непочтен начин пари и господство, покорно сваляше шапки, не го отклониха от правия път. Той не победи обществото, но и не се поддаде на обществото и обществените глупости. Шестдесет и пет години той беше скала, в която бясно и безмилостно се удряха вълните на живота, но винаги се отблъскваха. Ако имаше повече такива, всичките хубави мечти и идеали биха станали действителност.

Марко спря, оброни глава в ръцете си. Изглеждаше като човек, който след няколко години със случаен разговор е събудил впечатления и спомени от вече отдавна минали жалости. Така се беше пренесъл в миналото, че се чувствуваше също както преди много време, когато е гледал някой свой най-скъп, блед, неподвижен мъртвец. Като че ли не скърбеше толкова за чичо Джордже, колкото за това, което той беше запазил през живота си — неговите идеали, а може би и своите.

За няколко мига настъпи мълчание. Всеки от нас беше замислен и си спомняше за нещо минало, отишло си.

— Ех! Така става — прекъсна мълчанието Марко.

От нас никой не каза нито дума.

— Докато обществото все още може да се ползува от тебе, използува те — продължи Марко по-нататък. — А когато изчерпи и изцеди всичките ти жизнени сокове, то те отхвърля, както се захвърля износена дреха. Отхвърля те и отгоре на това често се смее злобно и пакостно над твоята неволя, презира немощта и безсилието ти, нарича те будала и глупак, който не е съумял да си създаде по-добро бъдеще.

— Ти пък препалено много гледаш с черни очила на живота и обществото! — прекъснах думата на Марко.

— И естествено, че така трябва да бъде! — добави друг.

— Разбира се, че е естествено, когато егоизмът владее света, когато порокът започва да се възнаграждава, а добродетелта преследва, когато малодушието става най-висша мъдрост! Скъпи мои, това е естествено, когато за морал и любов към ближния започне да се мисли като за заблуждение, останало от старото време, и вместо това се възприеме модерното, умно начало: „Всичко настрана, преди всичко користта!…“ — изговори Марко със зачервени бузи и треперещ, сърдит глас. Пак настъпи кратко мълчание.

— Този чичо Джордже — продължи Марко, този, когото аз познавах от последните му жизнени стъпки, е завършил учителски институт в С…, а след това е прекарал две години във Виена и там е довършил образованието си. Още в училището беше трудодюбив и отличен, владееше немски и унгарски език. За онова време това беше голямо образование, с него можеше да се направи блестяща чиновническа кариера. Беше син на доста заможни родители, при това млад и хубав. Е, братко мой, докъде ли би достигнал някой спекулант при такива благоприятни условия!

— А какво направи Джордже? Неговото желание беше всичко, което има, дори и кръвта и ума си, да постави в служба на потиснатите, поробени братя, които все още носят чужди окови; да отиде в южните неосвободени сръбски краища, откъдето произхождаше и дядо му, да живее всред своите братя, да дели с тях робски неволи и горчиви въздишки, да се бори, да изразходва себе си в тази борба и да бъде полезен на своя народ.

И замина, пълен с горещо въодушевление, пълен с надежди и идеали, пълен със силна, искрена любов към угнетените братя. Никого не попита да отиде ли там. Никой не му беше наредил, заповядал това. Той послуша само сърцето си. Не се интересуваше за трудните условия, не се побоя от борбата, не помисли за себе си, при отиването си не се пазари за тези мъки, както това правят мнозина, които за пари продават своя патриотизъм, също, съвсем също, както търговецът зад тезгяха — своето платно! Търгуват хората! И с какво още не търгува светът. Всичко се продава за пари! Джордже не търгуваше. В душата му гореше най-чистото, най-възвишеното чувство към болката и неволята на подтиснатите братя и най-благородното желание да помогне и победи — или и сам да страда.

Трите хиляди дуката, които бе наследил от родителите си, изхарчи в тази борба. На няколко пъти животът му е висял на косъм. В овчарски дрехи трябвало да избяга от този край само да спаси главата си. А да не говорим за материалните жертви, които трябвало да понесе, подкупвайки пашите да съдят по-меко неговите „провинения“, да погледнат през пръсти, както се казва.

Случайно имам себе си едно негово писмо, което писа до един от другарите му още преди да тръгне в тези краища. Ето края на това писмо:

„… Бих чувствувал, че ще ме гризе съвестта, бих бил неспокоен, усещал бих грях на душата, ако си позволях да остана тук, да добрувам в изобилие и господство, когато ония мои братя, онези роби въздишат и пъшкат… Вярвай ми, често, когато падне нощ и луната изгрее зад гористия бряг, а синьото чисто небе се обсипе с дребни звезди, аз сядам на пейката под онази разклонена липа в нашия двор на село, пусна погледа си да блуждае безцелно в нощта и да се губи някъде далеко, далеко зад тъмните исполински брегове, с които — това добре се вижда денем — лазурното и красиво небе се слива в нежна прегръдка. Там, зад тези брегове, зад които нощем и мисълта ми не смее да премине, живеят моите угнетени братя. Но все пак през ведрите звездни, лунни нощи, когато в нас на всички страни отекват весели възклицания, тракането на вятърните мелници, песни и припеви по седенки, скърцане на пълни с есенни плодове коли… и песен на странник, на която приглася кавал… да, тъкмо в такава нощ, когато ми се струва, че тук всичко щастливо диша, аз в шепота на ветреца между листата чувам като че ли тежка и горчива въздишка, чувам като че ли отчаяния стон на моите братя под чуждо иго. Мрачният венец от планини, обвит в черната тъмна нощ, не пропуска моя поглед и все пак аз се обръщам към звездите и луната, които и през тази планинска стенр виждат тъжните ми братя. В сияйните звезди виждам отблясъка на мъченическите сълзи, сълзите на рая в тежки вериги, а бледото лунно лице като че ли отразява онази вечна, тежка болка на робите, които, доверявайки мъката на сърцето си на нямата нощ, се обръщаха в своята скръб към нея във височините през сълзи и въздишки, с молба, като броди по небето в спокойния си път, да разкаже неволите им на свободните им братя. И луната изпълнява молбата им — в нейните бледи и тъжни лъчи, с които ни залива, аз чувствувам отражението на толкова вековни страдания… Струва ми се, че слушам многото въздишки и зора на мъчениците за по-мощ… Звездите и по-нататък трептят, луната излива лъчите си, ветрецът шумоли, мълви и въздиша… Отново ми се стори, че ясно чувам звъна на робските вериги и приглушения глас на роба: „Помощ… помощ, братя! Чуй, разбери!… Време е да разбереш вече!“ Аз трябва да им ида на помощ… аз трябва да послушам този отчаян глас. Съвестта ми не позволява да стоя спокойно и да мълча… когато чувствувам дълга си и когато разбирам. Отивам при тях, отивам при нещастните си братя.“

(следваща страница)

Театър в провинцията (3/3)

(предишна страница)

Изработиха устав, одобриха го и даже го завериха в полицията.

Съветът определи хонорари на драматичните писатели, артистите и другите сътрудници.

Сега вече нямаше шега. Нещата станаха сериозни. Това се разгласи чрез вестниците, да знае цяла Сърбия.

Наеха горния етаж на един стар турски конак. Срутиха две стени, направиха сцена, завеса — всичко, както в Белград.

Един ден хората, като минаваха край турския конак, видяха как артистите с търнокопи рушеха стените. Цялата къща се тресеше. Мнозина свиваха рамене, усмихваха се и отминаваха.

— Докъде ще стигнем с толкова разходи? — попита учителя Воя един търговец.

— Добре каза той, въодушевен от голямото си мероприятие, с което щеше да възпитава всички граждани и да се прослави; — имаме еди-колко си жители в града, нали?

— Така е — отговори търговецът Перо и го гледаше недоверчиво.

— Добре, нека идва редовно една трета от тях. Това прави еди-колко си, по… по… сметни по половин динар на човек, това са най-малко двеста динара. Като се вземат и децата, ученици, войници, тогава тази сума става по-сигурна. През месеца четири представления, това са 800 динара… — доказваше учителят и след като замълча малко, добави уверено: — Може да се разчита на около 1000 динара месечно.

— А кой ще плаща разходите, докато започнем? — попита търговецът.

— Ами има всичко горе-долу… знаеш, най-много струва онази стена, докато се събори. Ние сме задължени, след като театърът преустанови работата си, да я издигнем пак и да предадем къщата в пълна изправност.

— Но кой ще плати всичко това?! — питаше Перо боязливо.

— С всички предварителни разходи това струва горе-долу около 500 динара… Е, сега ще приемаме и членове учредители и добродетели.

— Нищо няма да излезе от тази работа — рече търговецът и клатеше глава.

Учителят млъкна смятайки нещо в бележника си.

— Да вървя да си гледам дюкяна — рече търговецът, стана и си отиде.

На следващото заседание на съвета нямаше нито един търговец. Оправдаваха се, че имат работа. Но кой знае защо, тъкмо сега не дойдоха.

Учителят, запъхтян, работеше ли, работеше. Издаваше нареждания, държеше някакви лекции на артистите за драматичното изкуство, приемаше молби, жалби, резолираше ги, одобряваше разходите (по-правилно разрешаваше да се вземе ли на вересия едно, или друго).

Работеше човекът неуморно, с твърдата вяра, че ще преуспее. Четеше на артистите (т. е. на калфите) лекции и им ги диктуваше така, че всяка вечер те ги пишеха, след като затваряха дюкяните. Стремеше се да развие любов към това изкуство в младите хора. Набавяше книги за своя сметка, дори състави и една драма, която, както той казваше, е написана на прост стил и е достъпна за по-широк кръг. Поправяше стихове в драмите на Якшич[1], защото артистите се оплакваха, че неучител могат да ги научат и че трябва да разбират какво учат.

— Само труд и постоянство и ще постигнем всичко! — казваше учителят.

— Да, защото и аз преуспях само с труд! — издекламира артистът, облегнал се на стола като ага.

— Господин Гаврило! — процеди учителят през зъби.

— Заповядайте, господин управител! — каза артистът, скочи от стола и се поклони дълбоко.

— Ще трябва вие да им обясните какво е трагедия. Стигнахме дотам, но аз имам работа в училището. Ето, виждате колко работя, просто нямам време да обядвам и да се наспя като човек!

— Както заповядате, господин управител?! — каза артистът басово и се усмихна.

— Прочее вие ще можете!

— Знаете, че това е моят занаят! — отговори артистът гордо, гледайки останалите, и само що не запита: „Какво бихте дали да сте такива артисти?“

Те го гледаха наистина със страхопочитание.

— Има една молба, господине — каза Стево.

Учителят влезе в канцеларията.

А да видите само как бе подредена сега канцеларията! Той бе донесъл от къщи хубави пердета (за които цели три дена се разправя с жена си), канцеларско орехово бюро, креслото си и едно канапе. Набави и една маса за писаря. Това място зае артистът, понеже имаше красив почерк. На бюрото стоеше хубава голяма лампа, два сребърни свещника, единият от едната страна, другият от другата, и прибори за писане. Всичко това беше донесено от къщи, и то едно по едно, защото иначе, ако беше прибрал всичко наведнаж, жена му щеше да падне в несвяст. Трябва да кажа между другото, че сега се готвеше и замисляше как да каже на жена си издалеко, че му трябва и едно шкафче за книжа. Но това са вече второстепенни неща.

Той седна зад бюрото сериозно и взе намръщен молбата.

Молбата гласеше:

„Дълго съм играла по много места наивни роли, но поради слабост в очите напуснах и бях готвачка в най-първите къщи, а сега понаедрях и трябва да започна да играя трагични роли. Затова моля Ви покорно, господин управителю, да бъда изпробвана и приета. Оставам покорна

София Маничева“

Учителят прочете молбата, помълча малко, потри си челото и позвъни.

Влезе Лазо обущарят.

— Нека господин Гаврило види тази жена и ако струва нещо, да напише заповед за приемането и́, а аз ще я подпиша — нареди учителят и излезе.

В коридора стоеше София и Миливой дърводелецът и́ пришепна:

— Това е управителят!

Тя се поклони покорно, а управителят мина гордо, като се наслаждаваше на своето положение.

Вечерта той прочете урок на артистката да държи добро поведение, а на артистите съобщи, че тя е приета, и издаде строго нареждане никой да не смее да я докосне.

След цели двадесет дни неуморен труд започна подготовката за репетициите и приготовление за представлението — пак „Косовски бой“, защото „артистите“ знаеха него най-добре.

Сега учителят нямаше почивка ни денем, ни нощем.

От зори беше в театъра, ако минете нощем в единадесет часа, ще го заварите пак там.

Едного учеше как да се покланя, другиго — как да седи, трети — как да плаче, четвърти — как да се смее.

— Недей само да викаш ха-ха-ха, като че ли четеш, а се засмей, както си се смееш! — обясняваше той на Симо.

— Така писува у ролята ми!

— Тъй се смей! — каза учителят и се изсмя така, че всичко се разтресе.

— Хайде вие, господин Гаврило!

Артистът се смееше до пукване.

Прихна да се смее и Лазо обущарят, прихнаха и останалите и всичко се тресеше, а Симо се стиснал и пак през зъби: „Ха- ха-ха!“

— Глупости! — викаше учителят сърдито.

Гребенарският Калфа трябваше да играе Мурад.

Учителят му обясняваше, че трябва да си представи, че е истински цар и така да се държи — царски.

Нагласи го да седне на едно постлано черже.

— Отляво излиза гавазът — покланя се, целува чехъла на султана и предава писмото! — нареждаше учителят.

В това време се показа слугинята на учителя.

— Господине, госпожата каза да побързате, вечерята изстина.

Учителят махна с ръка и и́ даде знак да си отива.

Миливой играеше гаваза. Вървеше прав, удряше крак така, че всичко се тресеше; беше с шарени дрехи и крива турска сабя.

Щом го видя, гребенарският калфа скочи чинно и го причака така, както посрещаше клиентите си в дюкяна.

— Ама разбери, че ти си цар и всички са по-долу от тебе!

— Слушай какво ти казва господинът! Ти си, разбира се, като цар! — обясняваше Лазо обущарят, кимаше с глава и гледаше покорно учителя, а на ум си мислеше как да го привлече да си прави обувки при него.

— От гребенар цар не става! — каза Стево тромаво, прозина се с всичка сила, почеса се, нахлупи по-добре калпака на главата си и излезе. Отиде си човекът да спи, защото единадесет минаваше вече.

Това никак не влизаше в главата на гребенаря.

— Ух, идва му на човек да закрещи! — викаше Миливой.

Взеха за Мурад Васо тенекеджията.

Тичаха вече из целия град, агитираха на всички страни, захвана се и самият учител. Тази вечер беше първото представление.

Артистът, като най-опитен, седеще на касата, а когато отиде да се облече като Милош Обилич, замени го друг.

Събра се доста народ. Дойдоха чиновници с госпожите си. Вино вече не се раздаваше, и веднага си личеше, че цялата работа е попаднала в ръцете на човек, който разбира какво е театър.

Завесата се вдигна и представлението започна.

Артистите играеха горе-долу, както и на репетициите, а артистката, в ролята на царица Милица, се беше възгордяла така, че не можеше да я доближиш. Говореше, като процеждаше думите през зъби. С вдигната, глава, примигваше, кривеше си устата и се държеше така с войводите, както нощем скрито от господарката си се държи с милия си пред вратата.

Тенекеджията, дявол да го вземе, задряма в ролята на Мурад. Полека-лека обори глава и всички видяха как заспа. Артистът играеше Милош и когато се провикна по-силно, съненият султан скочи от чержето, едва разбра къде е и пак седна.

Публиката се смееше и почти не се чуваше какво се говори.

Учителят се късаше от яд. Не му беше леко: на всички беше разказвал как хубаво е подготвил артистите.

Мурад не беше вечерял, тъй че освен дрямката го мъчеше и глад.

В антракта той попита учителя кога ще свърши неговата роля и се клатеше, държейки се едва на краката си. А как би издържал — не беше мигнал две нощи и два дена. Денем правеше ламаринени печки, а нощем си учеше ролята, бедният, и ходеше на репетиции.

— Когато Милош те убие, отивай си в къщи веднага! — каза му учителят.

— Кога ще ме утрепе?

— Сега в следващото действие, само недей да дремеш.

Завесата се вдигна отново. Всички играеха, говореха след суфльора. И артистите, и публиката повтаряха след него като след поп, който изповядва деца за причастие и говори гласно, а те след него повтарят дума след дума.

Мурад се прозяваше звучно и се чешеше по главата, а очите му сами се затваряха.

Той пак задряма и в миг започна да хърка. Заспа като заклан, но все пак седеше, само че с наведена глава.

Изведнаж в стаята наляво от сцената се вдигна врява.

— Влиза Милош! — извика суфльорът почти гласно, както обикновено се говори.

— Къде е, къде е отишъл? Вижте долу в двора! —Настъпи оживление, така че и публиката разбра.

Представлението спря, чакаха Милош, за да убие Мурад, а Милош го нямаше.

Шумът ставаше все по-голям и по-голям. Всички артисти напуснаха сцената и хукнаха нанякъде.

Псуваха, ругаеха, викаха, но Милош го нямаше.

— Избягал, избягал! — викаха из двора.

— И парите ги няма! — извика Стево и едва тогава настъпи истинска олелия.

Публиката чакаше и слушаше какво става. Някои се притекоха на помощ, а други стояха и се смееха. На мнозина потекоха сълзи от смях.

На сцената беше само Мурад. Сложил глава на колене, хърка ли, хърка!

— Утрепете ме най-после или ще си отивам! — викна той сърдито, когато врявата го събуди, скочи и сънен, започна да се оглежда изплашено наоколо. Струваше му се; че отново е оживял.

Сред публиката избухна още по-голям смях.

— Е, това вече струва милиони! — викаха мнозина, доволни от тази комедия.

Учителят се втурна вътре блед и запъхтян.

— Какво стана? — попита го един полицай, който се готвеше сам да излезе и види кого търсят и гонят.

— Представете си само — Милош Обилич избягал и обрал всички пари! — запъхтян, едва изговори учителят.

— Нима Обилич изневери?! — викаха някои и се смееха.

— Какво става с Вук?! — питаха други.

Полицията излезе бързо да организира потеря, а останалите гости, едва стъпвайки от смях, започнаха да се разотиват.

Това представление костваше на учителя една по-голяма полица, с която издължи театралните дългове.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

 

[1] Джура Якшич — голям сръбски поет в края на 19 век.

Театър в провинцията (2/3)

(предишна страница)

В кафене „Орач“ всичко беше готово. Край вратата на читалището, през която артистите щяха да влизат и излизат пред публиката, беше направена сцена от дъски.

Пред вратата на кафенето стоеше господин Ивич и като управител причакваше гостите.

— Хаирлия да е, Йово! — казваше му една стринка, като влизаше вътре със сериозен вид.

— Благодаря! — отговори басово той, още по-сериозен.

— Започнахме, а? — казваше господин Спиро и се поздрави с управителя.

— Тичай за още една пейка — викаше артистът на гребенаря.

— С божия помощ! — отговори Ивич на Спиро, обърна се към кафенето и нареди да отидат при Стево бръснаря за пейка.

Както виждате, тук няма шега. Дойде вече и публиката.

И управителят сам влезе вътре, понеже не се надяваше повече на посетители. Чакаха само да започне представлението. През това време едно дете разнасяше вино в шише и по нареждане на управителя черпеше публиката.

— Хайде, покани господин Спиро!

— Благодаря, наздраве! — отговори Спиро, след като изпи чашата.

— Дай на чичо Гавро една!

— Ама недей, нещо не ми се пие; дойдох така само от любов!

— Благодаря ти, но хайде изпий една, виното е хубаво.

— Е, хайде, навеки и късметлия да е! Да даде бог да стигнете високо! — благославяше Гавро.

— Дай боже! — отговаряше смирено Ивич, щастлив.

— Хайде, почвайте, Васо — извика един чичо на тенекеджийския калфа, който надзърна през вратата на читалището.

Започна и представлението. Момчето продължаваше да черпи с вино, публиката пиеше и се смееше до пукване, особено на Йово, който играеше Пела.

Срето обущарят играеше артиста и за да го представи по-добре пиян, сам се бе напил.

— Как се престори на пиян и наистина като пиян човек!? — чудеше се чичо Гавро.

Като чуха това, останалите артисти на сцената прихнаха да се смеят, особено тези, които надничаха пред открехнатата врата на читалището.

Суфльорът говореше от дупката между дъските, предназначена за тая цел, но артистите и сами го питаха, когато не дочуеха добре.

— Пела се нахвърля към него — каза суфльорът.

— Не се блъскай! — викаше един из стаичката на читалището, защото други искаха да го изместят, за да виждат по-добре.

— Мълчете вие там, човекът не чува! — съветваше ги суфльорът, а Пела кимаше с глава и чакаше суфльорът отново да ѝ подскаже.

— Пела налита върху него! — изговори Йово с меланхоличен, тъжен глас, клатейки глава.

Очите на артиста блеснаха от яд и той важно кимна с глава, докато най-после Пела се сети, писна, колкото ѝ глас държи, и изтича към Срето.

Сред публиката се разнесе гръмогласен смях.

— Виж ти опак Йово! — извика някой.

Представлението продължаваше.

— Пела киха — викаше суфльорът.

— Пела киха — повтаряше Йово.

— Ама кихай, глупако; чуваш ли какво ти се казва! — мърмореше артистът.

— Не кихам аз, ти трябва да кихаш — отговаряше Йово сърдито.

Артистът го ритна крадешком с крак под масата и промърмори:

— Кихай, животно!

— Питай го кой трябва да киха? — бранеше се Йово.

— Пела, Пела — чуваше се суфльорът.

Сега вече Йово се нагласи, вдигна глава и кихна.

Играта продължаваше.

— Готово, да си отиваме — каза чичо Гавро и стана. Артистите прекъснаха играта за миг и погледнаха към тази страна.

— Седни, още малко — задържаше го господин Ивич.

И останалите започнаха да стават, сбогуваха се с управителя и с тези, които оставаха, и подвикваха на артистите:

— Е, лека нощ! Ама се посмяхме!

— Лека нощ! — отговаряха и артистите, да не им се разсърдят.

— Хайде, изпий още една — канеше някои управителят на вратата, за да дойдат и друг път.

И така, малко по малко всички си отидоха още преди да е завършило представлението.

Състояха се още две-три представления, но публиката все повече намаляваше. Който идва веднаж, втори път не дойде, защото всеки смяташе, че това си струва да се види само един път, както и чудовищата, които се показват по панаирите.

Все пак въодушевлението на младите не охладняваше. Те работеха неуморно.

Минете ли край гребенаря Саво, иззад тезгяха току се чуе глас:

— Аз трябва да измия с кръв своята чест!

Това беше неговият калфа Тошо, който учеше ролята си, а чиракът стоеше до вратата и пазеше да не дойде чорбаджията.

Чудите се вие и отминавате по-нататък, а пред тенекеджията пак ви стресне врява:

— Удряй, невернико, в тези слаби гърди!

Още повече се учудвате, когато стигнете до свещарския дюкян, а там се събрал сума народ, гледа и слуша нешо нечувано.

Чорбаджи Цоне ударил плесница на калфата си, а той протестира и се заканва да си отмъсти.

— Затова ли ти плащам, свиня мръсна, да се дереш в дюкяна ми като луд! Ще разпъдиш всичките ми клиенти!

— Ти не смей да ругаеш и да биеш! — казваше калфата.

— Да видиш как Милош бие! Да видиш ти как чорбаджи Цоне бие! — вика чорбаджи Цоне, колкото му глас държи.

Малко по малко разпали се и калфата, наруга чорбаджията, колкото можеше повече, и излезе от дюкяна.

Веднаж пък можехте да чуете как готвачката в кафене „Плуг“ се скара с господарката си.

— Ако вие продължавате така, аз ще ида в театъра! — заканваше се готвачката.

И наистина само да отидеше, щяха да я посрещнат с отворени обятия.

С една дума, целият град се преобрази. Рядко в някоя къща нямаше караници и гюрултии. Чорбаджиите викаха по калфите у чираците, бащите — по децата. Младият и старият свят бяха на военна нога.

Управителят Ивич се беше скарал с жена си и се вдигна един скандал — целият град говореше. Право да си кажем, не и́ беше леко на жената. Откогато се почна тоя театър, тя нямаше мира по цял ден; а по цели нощи, както се оплакваше на съседите, седеше сама като скот. „И скот няма да понесе това“ — говореше тя.

Един път у тях се събраха жени и тя се оплака:

— Хайде ший дрехи, хайде чукай смес, хайде това, хайде онова. А вчера ме караше дори да му правя някакви пера за шапки на войводите. Вярвайте, не мога да си отдъхна. Откакто дойде този театър, не съм оставила иглата.

— И ние ти се чудим как можеш да понасяш такъв тормоз?! — говореха останалите.

— Море, това е нищо, ами вечер — той в театъра, а ти чакай до късна доба, чакай. И като се прибере, ставай, отваряй вратата. Простудих се и ето кашлям постоянно.

— Мъка, боже мой — рече една, — това не е живот!

— Е, защо не му кажеш да се откаже! — предлагаше втора.

— На кого, на него ли?!… Театъра и онзи мръсен артист той обича сто пъти повече от мене! — рече Ивичка сърдито и в очите и́ заблястяха сълзи.

— Е, е, каква стана тя, само бог знае — викаха останалите и клатеха тъжно глава с някакъв израз на съчувствие по лицата.

Ето по тези причини ставаха разправиите между Ивич и съпругата му и една вечер се стигна дотам, че той удари шамар на жена си.

Играеше се бой на Косово. Следобед Ивич седеше в къщи и учеше ролята на Милош Обилич[1]. Разхождаше се от единия до другия край на стаята, спираше се, биеше се по гърдите, изговаряше отделни изречения, и то така гръмко, че се тресяха прозорците. Сърдита като дявол, жена му седеше в един ъгъл, плетеше и гледаше какво става.

— Аз неверник никога не съм бил! — викаше Ивич, вдигнал една ръка нагоре.

— Защо не видиш да купиш дърва, боже мой? — попита го жена му остро.

— Излиза Вук — продължаваше Ивич по-нататък тихо. — Не, не — Милош, излиза пак.

— Какво ти е, за бога, полудя ли? — попита го жена му сърдито.

— Аз ще хвана Вук Бранкович!… — декламираше Ивич по-нататък, без да обръща внимание какво приказва жена му.

Дойде вечерта и той се приготви да излезе. Трябваше да отиде — как можеше косовски бой без Милош!

Жената започна да вика, да ругае и се закани, че няма да му отвори вратата.

— Ще отвориш — викна Ивич и налетя върху нея със смелостта на Обилич.

— Няма да отворя. Влачи се, където искаш, като луд!

— Кой е луд?

— Ти!

— Кой, аз луд? — кресна Ивич с пламъка на Обилич и шамарът изплющя.

Само този, който познава подобни обстоятелства, може да разбере какви лоши последици имаше шамарът за къщата на Ивич.

Главното е да знаете, че жената на Ивич го напусна, отиде при баща си.

След като удари шамара на жена си и отиде да играе Милош, господин управителят Ивич имаше ясното съзнание за всичко, което може да произлезе от тая плесница. Без да знаят какво му е, всички прецениха, че Милош не играе добре.

Когато се върна от представлението в къщи, намери къщата празна. Жената я нямаше.

Ако някой от публиката дойдеше от представлението заедно с него в къщи, би имал какво да види.

— Така ти се пада, глупако! — посрещна го баща му още от вратата.

След това започна да го ругае, а той наведе глава и нито слушаше, нито можеше нещо да мисли. Чувствуваше някаква голяма, преголяма тежест.

— Ето какво направи със заплесиите си, глупако! — ругаеше го бащата.

В този миг Ивич се чувствуваше като в някакъв страшен сън. Презираше и себе си, и театъра, и артиста, и целия свят.

— Ах, Йово, глупак над глупаците! — каза си отчаяно той, когато баща му излезе от стаята, и падна на постелята. Кой знае какви мисли минаваха през главата му, но цялата нощ не спа.

На другия ден в града се говореше само за това събитие. Той знаеше това и му ставаше още по-тежко.

Не излизаше никъде от къщи и изпрати в театъра молба да приемат оставката му, в която казваше, че поради лошо здраве и семейни причини не може да остане по-нататък управител. Интересно е, че и при такива обстоятелства той пишеше в следния стил: „Много съжалявам, че и занапред не мога със своята подготовка да бъде полезен на театъра.“

В театъра настъпи смут. Лазо и Стево говореха, че трябва да се закрие театърът и изтъкваха причината, че нищо не са спечелили. На артиста, на Миливой и на Симо тенекеджйята това не им изнасяше и искаха да продължат работата, защото „всяко начало е трудно“! — казваше артистът, изпълнен с достойнство и самоувереност.

Всъщност всички възлагаха на театъра единствената надежда да им осигури прехрана. Но Лазо и Стево всъщност искаха и лични печалби като от някаква търговия и се сърдеха, че върви бавно. След дълги разисквания решиха театърът да остане, но да привлекат в комитета някои от учителите, свещениците и по-заможните търговци, които да се заемат и закрепят хубавото начинание.

И така се образува славен комитет от петнадесет души. Един млад учител на име Воя произнесе реч и запенен доказваше, че това е прекрасно учреждение и школа за гражданството, че тука ще се разпространява образованието, ще крепнат характерите, ще се освежават душите, защото, казваше той, и без това материализмът е всичко за нашите граждани.

Дякон Тасо, комуто не се чакаше много, предложи да се избере управа и да се определят двама души, които да изработят устав. Той говореше, слушаше какво говорят другите и постоянно поглеждаше часовника да не закъснее за погребение.

„Няма за мен никакъв келепир от тая работа“ — мислеше си председателят на читалището Стево, ядеше леблебии, пиеше гроздова и наблюдаваше дюкяна си да не би някой да дойде за бръснене и подстригване…

Дигна се шум, поведоха се разговори какво и що да се прави. Малко по малко преминаха на съвсем други неща и се разприказваха както обикновено в механа, като че ли забравиха за какво са дошли.

Дяконът си отиде. В дюкяна на Стево влезе клиент и той изскокна.

— Чака те Томчо да видите за дъските! — обади се един чирак на господаря си — търговец, от комитета, и той си тръгна.

Мнозина си отидоха и всеки казваше на тръгване, че е съгласен с всичко, което решат.

И какво друго можеше да се реши, освен да изберат за управител гимназиалния учител господин Воя, за подпредседател друг един учител, за касиер — един търговец, за драматург пак един млад учител и четирма търговци за контролен съвет.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Театър в провинцията (1/3)

Някои хора казват: „Много таланти пропадат и остават незабелязани в провинцията!“ Впрочем всеки може да говори, каквото си иска, стига да не засяга властта, но на мен ми се струва, че не са прави. Да не започвам веднага с художниците, които аз открйх. Трябва да знаете, скъпи читатели, че именно в провинцията държат сметка за всичко и уважават всеки талант повече, отколкото в столицата.

Всички ние тук знаем как Любо счетоводителят умее да направи хубаво мезе от ряпа с оливия и оцет и вярвайте, че необикновено го ценим и уважаваме и дори му дава ме, достатъчно възможности да усъвършенствува своята дарба! Ами какво мислите за Василко кебапчията? Мислете, каквото искате, но ние повече ценим него и неговата дарба, отколкото белградчани — дарбата на някой свой лиричен поет!

Преди няколко дни дълго мислих дори и за това, защо в моя двор не прелита вече петелът на Лазар обущаря? Блъсках си главата може би повече, отколкото някой историк, когато си изяснява някакво събитие, и накрая узнах от прислужника, че петелът бил заклан, защото на Лазар му дошла на гости леля Цака. Когато момъкът ми разказваше това, моята съседка, която беше на прозореца, се обади и веднага добави: „Тъкмо вчера говорих с Мито, жалко за такъв петел. Свикнахме, знаете, с него — нали и вие чувствувате липсата му?“

Дълго разговаряхме за това, а всъщност се отнася само за един петел и нищо повече.

Общественото мнение с будно око следи движението на всекиго. И най-голямата дреболия се подлага на остра критика. В Белград например напише някой журналист много хубава уводна статия, а за това никой не обелва нито дума; направи, да кажем, някой държавник грешка, от която целият народ си пати, но все пак никой не му казва ни дума, а още и шапка му свалят.

А в паланката — седнат ли трима души да играят сантасе, веднага другите маси се опразнят и всички се събират около играчите. Всеки вземе стола в едната и недопитото питие в другата ръка и отива при играчите. Ама няма достатъчно място за сядане, ревностните зяпачи стоят наоколо, следят с будно око всяко движение и придружават играта с най-бурни разисквания, които често са по-остри от тия в Народното събрание, когато се решават важни въпроси.

Един ден Мишо писарят хвърли десетка спатия, запази дама купа и загуби четвъртата партия на Перо аптекаря, който го беше повикал за ортак. Провали човека и общественото мнение го порица така, че той цял ден не отиде в кафенето. Срамуваше се от своята грешка.

Ето така се грижат хората за всички и следят работата на всекиго. Затова как бих могъл аз да пропусна едно такова рядко и значително явление в нашата паланка!

Кафенето „Орач“ беше обикновена механа в нашата паланка. Тук отсядаха повечето селяни, дошли в града. Вътре имаше дървени маси без покривки, около тях — големи неиздялани столове; по средата — голяма ламаринена печка, около която през зимата седяха селяните и се грееха, пушеха, плюеха и пиеха ракия. Навсякъде по стените бяха окачени някакви обяви и общински наредби; подът тухлен, а прозорците оплюти от мухи. Помещението беше голямо и само в пазарен ден, в събота, беше пълно, през останалите дни седяха край „шишенце гроздова“ само по трима-четирма души, прозяваха се ревностно, а по обед някои ядяха зеле или паприкаш и мляскаха с уста така, че отекваше по цялата механа. Прочее механата не би била никак важна, ако не бях забелязал на вратата, вляво от тезгяха, написано с тебешир малко накриво и с грозен почерк: „Занаятчийско читалище“. Отдолу стоеше: „Който не е член, забранено е да влиза без разрешение“, а под него пишеше с друг почерк: „Янчо Дж. от Златокоп дължи от събота 5 гроша и 30 пари“.

Вътре читалището не беше обзаведено по-добре, отколкото механата. По средата — голяма маса и около нея няколко стола; край стената дървен рафт и на него няколко книги и листове, отдавна потънали в прах. До книгите, на единия край на рафта, стояха две тестета карти и табличка за записване.

Читалището имаше около двадесет члена предимно занаятчии. Председател на читалището беше някой си Стево бръснарят, а касиер и един вид библиотекар Лазо обущарят. В делнични дни те идваха рядко, но в празник почти редовно.

Днес беше празник и ето ги събраха се. Беше хладен февруарски ден и доближиха масата по-близко до печката. На масата седяха Йово бояджията и Васо тенекеджията и играеха на жандар. Стево председателят седеше до печката и разриваше жарта да пече месо за закуска. Лазо ту четеше вестника, ту гледаше как двамата играеха карти.

— Калино, джубе, зелено! — тананикаше Йово и мислеше какво да хвърли.

— Калино, джубе… — започна да тананика и Васо и прекъсна с думите: — Не върви седмица с осмица.

Месото в печката цвърчеше и задочна да мирише. Стево го обърна, облиза пръстите си и рече:

— Ох, как мераклийски е опечено.

— Ух, колко жандари, тяхната вяра! — каза Йово и хвърли карта.

— Слюнката ми потече от това месо — рече Васо и погледна Стево.

— Виждаш ли, свинете поскъпнаха — каза Лазо и прекъсна четенето.

— Механджийо, дай малко хляб — поиска председателят.

— Калино, джубе зелено — пееше пак Йово и играеше карти.

Така горе-долу, мирно и тихо, минаваха дните в читалището. И кой би могъл да се надява, че това общество ще основе театър. Но може би самото провидение искаше така.

В нашия градец дойде някаква пътуваща театрална трупа и оповести, че ще даде само три представления. Входната цена беше доста ниска и било поради това, било бог знае защо, театърът се претъпка с народ.

Там бяха и нашите Лазо, Стево и мнозина от членовете на читалището и веднага след първрто представление между Стево и Лазо се поведе следният разговор:

— Снощи паднаха пет-шест десетарки! — каза Лазо замислен и като че ли смяташе нещо на ум.

Стево също мислеше нещо, въртеше глава, смяташе на-пръсти и след продължително мълчание каза:

— Виж как живеят!

Пак настъпи продължително мълчание, което Лазо прекъсна с глуха въздишка, и добави:

— Така си е: нехранимайковци ат кол и от въже и печелят, а аз се мъча и работя за нищо!

— Ама за нищо дигнаха толкова пари! — подхвана и Стево злобно.

Този им разговор така щеше и да се забрави, както и толкова незначителни разговори в света, ако след няколко дни не се случи нещо друго.

Един път привечер Стево и Лазо дойдоха в „Орач“ на ракия. А там зад една маса се бяха сместили няколко калфи и между тях един от артистите, които даваха представлението.

Артистът беше млад човек на двадесет и няколко години, висок, силен и с много приятно лице. Килнал шапката на тила, с голяма черна къдрава коса, паднала над челото, той махаше оживено с ръце и приказваше разпалено, с тон на декламатор. Обръщаше се към всички поред и гледаше всекиго право в очите. Всички на масата мълчаха, слушаха го с отворени уста, гледаха го, без да мигнат, и попиваха всяка негова дума. Неговите думи разпалваха, в главата на всеки от тях се пораждаха чудни планове и всеки според мислите си му задаваше по някой въпрос, като очакваше отговора с още по-голямо внимание.

— Колко може да се спечели? — питаше един.

— Славно се живее — ето колко; но ние не се стремим към богатство — издекламира артистът отговора си.

— А ако човек пести? — питаше един гребенарски калфа.

Тъкмо артистът се готвеше да му отговори и да заеме напълно подходяща поза, сапунджийският калфа попита:

— Ругае ли ви понякога управителят?

— Аз да понасям ругатни? — викна гръмко артистът и се посочи с пръст.

Настъпи мълчание, а той изгледа всекиго поред, вдигна се от стола и още по-важно проговори:

— Аз да понасям ругатни?… — След това отстъпи малко назад, кимна няколко пъти с глава и иронично добави:

— Ха-ха-ха, артист да понася ругатни?! Глупости!

После се засмя така, както човек би се засмял на детето, което не знае какво говори.

Докато се водеше целият този разговор, Стево и Лазо стояха до печката и внимателно слушаха.

Всички замълчаха.

— Но по-старите трябва да се уважават! — намеси се Стево.

— Аз моите чираци ги ругая и ако не слушат, ги и изгонвам! — рече почти по същото време и Лазо.

— За правдата аз бих загинал и на никого няма да позволя да ме ругае! — отсече артистът сърдито, помълча малко и като провличаше всяка дума в изречението, добави по-тихо: — Моята държава е на сцената. С това изкуство мога да обиколя целия свят и да живея по-добре, отколкото всички тукашни чорбаджии. Напуснах трупата си поради несправедливост — защото управителят искаше да ми натрапи комична роля, а аз съм трагик.

Лазо се поклони няколко пъти и се преструваше, че много хубаво е разбрал всичко, което артистът говори, като повтаряше:

— Да, да, да, разбира се, разбира се — а всъщност думите комик и трагик го мъчеха.

— Не искам той да ми натрапва комична роля! — пак каза артистът с по-силен и по-важен глас.

— Разбира се, разбира се, това е безобразие, това не е хубаво — подхвана Лазо, а си мислеше: „Какво ли пък е искал да му натрапи?“, като си представяше думата „комична роля“ като нещо много гадно.

— Естествено — процеди през зъби повече неволно председателят Стево, и след кратко мълчание добави по-живо:

— Колко казваш може да падне от представление?

— Ами, така — започна артистът, — може, може, как да кажа… — Той говореше и жумеше с едното око, вдигнал малко глава, а със стъпалото на десния си крак тупаше по пода.

В главите на младите калфи се разгорещиха чудни планове. Всяка дума на младия артист разкриваше пред очите им нови светове, пълни с някакъв чар, а досегашната им работа им се виждаше все повече и повече отвратителна. Особено живи бяха фантазиите на Миливой и Симо, които бяха без работа. Миливой беше дърводелски, а Симо шивашки калфа.

Зачервен, Миливой поръчваше ракия след ракия и я изпиваше до дъно, а Симо изглеждаше нещо ядосан и все се въртеше на стола, като че ли едва чакаше да остане насаме с артиста. И той опитваше по малко ракия и плюеше непрекъснато.

— Може много да се спечели, но трябва справедливо да се разпределя! — довърши артистът започнатото изречение.

Лазо и Стево се замислиха нещо, но по лицето им се четеше, че и сами не вярват това, което мислят.

— А, има ли хубави артистки? — попита Миливой зачервен и намигна на Симо, удари гребенарския калфа по рамото и извика:

— Ех, Томо, как ти се струва?! — Той избухна в смях, стана от стола и пак поръча ракия.

— Ако има някоя такава, каквато беше царица Милица! — каза му Спиро механджията.

— Море, по-добре е Вукосава! — добави Томо и се изчерви и той.

— Високо гроздето, деца! — каза Стево и се протегна.

— За това са образованите дами! — каза артистът басово и високомерно.

— Естествено, разбира се, да, да, разбира се! — отговаряше Лазо, кланяше се и кимаше с глава.

Разговорът продължи така още малко. Всички се разотидоха, останаха само артистът, Миливой и Симо.

Разговаряха оживено и разпалено до след полунощ и Миливой така се напи от въодушевление, че Симо едва го отведе до в къщи.

— На улицата беше тъмно, духаше студен вятър и навяваше дребен сняг в очите. Миливой залиташе и хълцаше, а Симо го крепеше да не падне.

— Да се отбием в „Корона“ — викаше Миливой, но Симо не му позволи.

— Да видиш, Вуче, как Милош бие! —викна Миливой и отблъсна Симо от себе си.

— Хайде, море, да спим, не се занасяй посред нощ — викаше Симо.

— На-а-зад, Вуче, или ще те, разсека! — викаше Миливой и дигаше дясната си ръка в отбрана, като че ли държи сабя. Левия си крак одъваше назад, а десния, свит в коляното, бе издал напред.

Не изминаха и три-четири дена от тази вечер, когато, кой знае. защо, уволниха от служба някой си Йово Ивич, практикант. Някои казваха, че нашият депутат искал назначи там своя братовчед, някакъв изключен ученик от седми гимназиален клас, и за да се освободи място, трябвало да се изгони бедният Ивич.

Сега Ивич можеше да се види най-често с артиста, отцепник от своята трупа, която преди няколко дена напусна нашето градче.

Ивич беше към тридесет години. Носеше дълга коса и шапка, килната назад. Говореше се, че той още преди няколко години е бил статист в един пътуващ театър и че е завършил шести гимназиален класл. Имал любов с някаква артистка и баща му го принудил да напусне театъра и го завел в къщи. Баща му бил доста заможен, а по това време неговите хора били на власт и с помощта на приятели той издействувал Йово да стане практикант, на което място беше до преди 3-4 дни.

Сега на всички ни се струваше, като че ли в него се е събудила старата любов към театралното изкуство.

И артистът (наистина забравих да кажа, че той се казваше Гаврило Михайлович), и Йово ходеха в читалището и там много често водеха продължителни разговори със Стево, Лазо и с другите членове. Привечер пък винаги се събираха в кафенето, с калфите и главно със Симо и Миливой.

От тия разговори един ден в нашето градче се появиха обяви със следното съдържание:

„Членовете на Л…чкото читалище решиха да основат със свой усилия градски театър под ръководството на господин Й. Ивич, бивш тукашен писар, при постоянна режисура на добре известния на публиката опитен артист господин Гаврило Михайлович и с участието на членовете от читалището. Приходите ще се дават на разположение на управата на поменатото читалище за набавяне на вестници и книги, а особено на хумористични и патриотични пиеси за нашата публика.

Съобщаваме това на уважаемото гражданство, и молим да ни подпомогне щедро, с цел нашето благородно учреждение да укрепне за гордост на нашето градче.

Първото представление ще се даде в „Орач“, за което гражданите ще получат засега автографични плакати с имената на действуващите лица, а по-късно ще се отпечатат в тукашната печатница.

Театърът ще се нарича градски театър „Юг Богдан“.“

От управата

Отдолу бе добавено:

„Тъй като ни липсват артисти, който желае, да се обади на управата за проба и приемане с добро възнаграждение, а през деня може да си върши своя работа.“

Също от управата

И театърът бе основан. Кафенето „Орач“ стана прославено и известно, а улицата, където се намираше то, стана по-оживена от обикновено. Всеки, воден от любопитство, минаваше оттука и надзърташе в механата да види какво се прави там. Всъщност механата беше както обикновено, а подготовката на първо време се вършеше в читалището. Управителят правеше калпаци от хартия, Йово бояджията, запретнал ръкави, рисуваше в един ъгъл гора на някакви дъски, покрити с хартия. На другия край Проко шивачът шиеше от някакъв стар хастар дрехи за свети Сава; дърводелецът Миливой правеше саби и мечове от летви; артистът бъркаше някаква смес и правеше бенгалски огън. Други тичаха из града и търсеха стари дрехи, пищови, черногорски шапки, турски саби. Където и да погледнете, навсякъде се работеше, и то оживено. По прозорците беше пълно с деца, а вътре в читалището с граждани — едни влизаха, други излизаха. Всеки, който минеше, свиваше рамена, усмихваше се и казваше: „Е, хайде, хайде, ще видим!“

Тука се работеше не само денем, а и нощем, особено когато след дълги преговори дружеството успя да получи газ на вересия от Коста бакалина.

— Гаден еснаф! — сърдеше се артистът. — Като че ли целият театър ще избяга за неговия килограм гази! — А след това започна да ругае механджията, защото му искаше предварително парите за храната.

— Свини със свини, не си струва да работиш за тях! — викна той и тупна с крак по пода с такова ожесточение, което подхождаше само на артист, който играе „трагични герои“.

Така или иначе, преодоляха всички пречки и започнаха репетициите.

Една от най-големите трудности беше да се споразумеят, кой да играе Пела в Стериевата[1] „Зла жена“, защото не се яви нито една жена. Всеки се чувствуваше мъж и не искаше да играе женска роля. За малко не се стигна до бой, но, слава богу, артистът надвика всички и ги заплаши, че ще зареже цялата работа, ако не го слушат. И така, тази роля се даде на Йово бояджията, понеже намериха, че прилича на Пела.

— Пело, седни до мене! — закачаше го Миливой, когато той, лют и сърдит след разпределянето на ролите, довършваме боядисването на някакви прозорци.

— Марш, куче! Не лай! — отсече той и замахна с четката.

Всички се надуха от смях, но никой не посмя да се засмее, защото се страхуваха от разправии. Някой току се докопа до вратата и викна:

— Не се сърди, Пело!

Йово напсува всичко, което му дойде на ума, хвърли четката по гребенарския калфа и в гнева си скочи и изпокъса всичко, което беше направил.

Пак нова врява и шум. След дълги обяснения на артиста едва се разбраха, че това е шега и Йово не бива да се сърди.

— Всяка роля трябва да се играе с любов — издекламира артистът и завърши поуките си за изкуството.

(следваща страница)

 

[1] Йован Стерия Попович (1806—1856) — сръбски писател-комедиограф, основател на сръбската комедия.