Наша работа (1/2)

Уговорка къща строи

Много народни обичаи изчезват, но прекрасният обичай на нашите доблестни прейци — да се пие сутрин топла ракия — напълно е запазен в благородното потомство и ще се предава ревностно от поколение на поколение, докато съществува слънцето и луната и докато живее и последният сърбин. Много мъдри поговорки на нашите стари се загубиха, пропаднаха, изпариха се, ако може така да се каже, изглупяха, а някогашните глупости малко по малко с годините помъдряха. Ех, какво да се прави, като е така; всичко върви с времето, променя се. Но има една поговорка, която, както и тоя най-хубав обичай, остана в пълна сила и не само че не пропадна, а с всеки изминат ден все повече се цени и тачи. Това е поговорката: „Допитване къща не разваля — или по-добре — уговорка къща строи“.

Ние сърбите не предприемаме никаква работа на бърза ръка, хей така, урбулешката, а размисляме за всичко, допитваме се с тоя, с оня, естествено — повече очи, повече виждат. Предпазлив, умен народ. Чувал съм, че нито един друг народ освен нас сърбите няма тази мъдра поговорка. Затова и на всички върви така добре, че, както казват, от всички страни идват при нас, за да се изхранят. Сърбинът обаче няма и да плюне, докато не се уговори.

Имах в селото един съсед, който не искаше от мястото си да помръдне, без да се допита.

— Ще копаем ли днес царевица? — питат го домашните.

— Чакайте да се уговорим.

— Ден година не чака — казва жената. (Това не е вече истинска сръбкиня. Някакъв изрод.)

— Трябва да намеря Марко да се уговорим дали днес ще сме при тях, а утре при нас.

И тръгваше да търси Марко. Намираха се в механата и сядаха да се уговарят. Сръбваха си ракия и се допитваха като умни хора. Разговорът, като всеки разговор, преминаваше и на други неща и току погледнеш, Марко се кръсти и започне да се оправдава нещо:

— Кълна ти се в кръста, с който се кръстя, и в ей това питие — в къщата ми да се не намери и нека аз да минавам там, където и тази ракия, ако съм говорил нещо против тебе!

Изпиваха чашите и се чукаха.

И пак обяснения, пак оправдания и уверения за взаимно приятелство и любов, пак чукане, докато денят превалеше.

— Ами как се разбрахме за онова? — попита Марко на раздяла.

— Ще се уговорим утре. Ще дойда при тебе призори.

Така моят съсед се договаряше за всичко и не предприемаше и най-дребно нещо без основно допитване.

Той беше прекрасен човек, истински сърбин.

Пренасял веднаж житото от хармана. Помагал му неговият баджанак взаимообразно. Докарали две коли.

— Къде ще разтоварим житото?

— Чакай малко, джанъм, какво напираш, и бог душата чака! Съсипах се цял ден от работа.

— Още малко и слънцето ще залезе! — казала пак жената.

— Нека да залезе; това му е работата. Деца, дайте този бърдук!

Седнали на една греда пред навеса. Пригладил той мустаци, отлял от бърдука и се прекръстил:

— Боже помози, развесели и дай всяко добро. Здрав да си ми, баджанак!

Пили така, кръстили се, вдигали наздравици и като трудолюбиви стопани, водили разговор за работата си, уговаряли се да пренасят ли през нощта, или да пренощуват на хармана и утре да продължат.

— Докато се уговаряхте край този бърдук, да сте го пренесли досега! — сърдела се жената.

— Ех, че са глупави жените, цяло чудо! Дърдорят само и не мислят какво говорят. „Щяхте да го пренесете, щяхте да го пренесете!“ А не ни питаш ни как, ни къде да се разтовари. Знаеш ли, че хамбарът още не е довършен? „Разговаряй, разговаряй!“ А къде? Хайде разговаряй ти, като знаеш как трябва и какво трябва!

— Как да зная къде, за това ти трябва да се грижиш.

— А?! Аз да се грижа?! Че за какво друго говоря, да ослепееш?! Виждаш, че се уговаряме с човека и се чудя какво да правя… Хайде заминавай и си гледай работата… Да си ми здрав, баджанак!…

Но всичко това са дреболии. От тях далеч още не се вижда какво е сърбинът, както се вижда в крупните неща, във въпросите от по-голямо значение.

Само ако знаеха французи, англичани, германци и останалите народи кои сме ние сърбите и какво струваме, твърдо вярвам — щяха да се удавят или убият от тъга и отчаяние, че и тях бог не е удостоил с рядката почит и щастие да се наричат сърби. Какво да правим? Не можем да му помогнем! Така бог е наредил.

Но приказките край нямат. Да не хабим думите напразно, а да кажа какво съм намислил. Бог знае трябваше ли изобщо да разказвам за това, но вие, скъпи читатели, няма да ми забелязвате, защото сами знаете, че нямах възможност да се уговарям с вас. Ако не ми се удаде тази работа и не излезе, както трябва, вярвайте, че и аз няма да ви се сърдя, когато със справедлив гняв извикате: „Естествено така е, когато човек пише без допитване!“

Положително си спомняте за онези страшни наводнения, които станаха преди няколко години и нанесоха огромни щети на нашата страна.

Отнесени бяха посевите, сеното, кошарите, гръстите, а на много места и къщите бяха разрушени или съвсем отвлечени. От нивите по възвишенията освен посевите беше свлечена и земята и остана гол камък, а най-плодородната земя край реките или беше затрупана с огромен слой пясък и чакъл, или изменилата течението си река беше отнесла цялата нива, целия имот на някой бедняк. Тягостно впечатление предизвикваше гледката на този злочест край след наводнението. Там, където някога жълтееха жита, сега не се виждаха весели жетвари, а само оголени ниви, набраздени от дълбоки ями; край реките, където се зеленееха ливади, беше пустош, пясък, чакъл. По крайречните върби, а също и по ниските дървета и храсти, можеха да се видят кални листа, много клони изпочупени или тъжно повити към онази страна, накъдето пороят е влякъл, а върху тях нанесени цели навилци почерняло сено; между клоните бяха заседнали дъски, тиня, пшенични класове, царевични цера и много парцали, кърпи и какво ли не още. Всичко това стърчеше изоставено сред тинята и калта и придаваше още по-тъжен и по-бедствен вид на целия, опустял край. Добитъкът беше изгладнял, превил се, просто залиташе, като вървеше. Там, докъдето достигна наводнението, нямаше и птици. И го избягаха от пустошта и отлетяха някъде в друг край, да не обиждат може би отчаяните жители с веселата си песен.

Нямаше човек с такова кораво сърце, който не би се трогнал от голямата неволя на толкова семейства. Из цялата страна се почувствува голямо раздвижване и старание да се окаже колкото се може по-бързо помощ на пострадалите семейства. Веднага се предприеха най-необходимите мерки.

Всички вестници поместиха на първите си страници статии, пълни с болка и искрено съчувствие.

„О, боже! Виждаш ли вечните страдания на тоя измъчен народ? Нима гибелта на Марица беше малко, нима Косово не е достатъчно, нима и петвековното робуване не може да задоволи тази зла, тежка съдба?… “ и т. н.

Така писаха едни вестници. Други пък сложиха мото: „Хей, че неволи на този свят, бог високо, цар далеко“ (Змай)[1]. Следваше трогателна статия: „Тъкмо започна да укрепва стопанството ни, тъкмо измъченият ни народ щеше да си отдъхне, тъкмо засиленото стопанство и култура щяха да заличат косовските рани, ето че тежък удар на немилостивата съдба сполетя нашата земя, земята, напоена с кръвта на нашите доблестни предци. От всички краища на скъпата ни родина пристигат нерадостни известия, които ни трогват до сълзи и довеждат до тежко отчаяние…“

Трети вестник: „Всеки истински родолюбец, който искрено обича своята страна, ще преклони глава и дълбоко, от сърце ще въздъхне пред това нерадостно събитие, пред това нещастие, сполетяло нашата Родина…“

Впрочем всички вестници пишеха искрено, от сърце за тази неволя и сякаш се надпреварваха да представят нещата колкото се може по-тьжно и по-трогателно. Всички завършваха статиите си с апел към „родолюбивите граждани, към сърбите, които винаги са съумявали да покажат, че имат сърце и че с право могат да застанат рамо до рамо с останалите цивилизовани народи“.

Освен статиите започнаха да пристигат и дописки от вътрешността. За перото се хванаха и тези, чието перо отдавна беше ръждасяло, и започнаха да описват глад, неволя и пустош. Не им е на хората до славата, до доброто име, но неволята учи човека на всичко. „Трябва да се хвана за перото — както сами казваха, — въпреки че не ми е занаят, трябва, защото сърцето ме кара. Господин редактор, като пиша тези редове, аз ги заливам със сълзи. Ох, като погледне човек тази пустош, като чуе писъка на невръстните и гладни дечица… “ На края на дописката просто виждам дописника как, избърсвайки сълзите си, неволно наведен, убит от тъга, едва изговаря през хълцане: „Ах, господин редактор, приемете и този път уверение за отличното ми уважение!“ Душа хора сме!

Наред с дописките, вестниците се изпълниха и с телеграфически съболезнования.

„До народа ма този … и този … окръг, дълбоко трогнати от голямата неволя, която сполетя този край, не можем да пропуснем да не ви изразим нашето дълбоко съчувствие. Гражданите“ (Следват много подписи.)

Щом след няколко дни (казват, ако някой ги брои, биха били и повече) свършиха тези най-належащи, по-точно необходими работи, веднага продължиха по-нататък.

Започна образуване на комисии, подкомисии и ыаедно с това, разбира се, избори на управителни комитети, избори в по-тесен кръг, конференции, конституиране и всичко останало необходимо за сериозна и задълбочена работа при такива важни обстоятелства. Комисия на госпожите, разбира се, благородните, също и комисия на благородните госпожици, комисия на родолюбивите граждани… С една дума, цялата страна се превърна в комисии.

Родолюбивите писатели побързаха да напишат тъжни разкази, поеми и различни трогателни съчинения и да публикуват всичко това „в полза на пострадалите“.

Концерти — в полза на пострадалите, забави — в полза на пострадалите.

Вестниците бяха пълни с различни обяви и покани, всичко в полза на пострадалите. Например:

„Господин Н. Н., наш уважаван учен, ще изнесе в неделя на 4 т. м. публична лекция „За ферментните гъбички, плуващи във въздуха“, в полза на пострадалите от наводнението. Съобщавайки това, апелираме към патриотичните сърца на нашите граждани, на които се дава възможност покрай хубавото забавление да окажат помощ на пострадалите. Надяваме се, че гражданството ще се сзове масово и ще посети тази научна и интересна лекция, защото „по-важно е да избършеш една бедняшка сълза, отколкото да пролееш море от кръв“, както прекрасно е казал големият поет Байрон.“

Като от земята изникнаха цели легиони от пътуващи артисти и артистки, които литнаха веднага из всички краища на нашата родина и те да се притекат в помощ на пострадалите с представленията си. „Чистият приход от представленията е предназначен за пострадалите от наводнението“. Тук следваше апел към родолюбивите и милосърдни сърца.

Само за това се пишеше, за това се говореше, уговаряше. Дамите разговаряха помежду си:

— Ще идете ли на вечеринката?

— На коя вечеринка?

— Та, за бога, на голямата вечеринка в полза на пострадалите от наводнението! Ще има много отбрано общество. В този комитет са най-видните дами.

— Ох, бедните хора… Наистина би трябвало да се отиде, но това са разноски!

— Вярвайте, и ние много се охарчихме, но все пак моят мъж казва, че за такова нещо не бива да се жалят средства. Той трябва да си направи костюм за тази вечеринка, а на мене копринена рокля, защото, разбира се, тук ще бъде най-отбраното общество. А трябва да се даде и по-голяма помощ от обикновено, пък и за кола… Оставете, моля ви, скъпо струва. Но все пак, като си помисля за онези бедни хора там. Прочели сте във вестника.

— Прочетох. Ох, боже, бедните хора, така ги съжалявам! Наистина, трябва и ние да отидем.

Разделяха се и на другия ден мъжът тичаше като бесен. Търсеше приятели, получаваше пари срещу полица. Жената купуваше коприна, кроеше на бърза ръка, кипеше трескава работа. Но, както казват, за такава благотворителна работа трябва да се потича, да се пожертвува, па, бога ми, и да се поохарчи, защото — не е лесно на ония нещастници, които очакват помощ.

И наистина тази голяма вечеринка беше отлично посетена. Както обявиха вестниците, „изхарчени бяха над три хиляди динара за декор на залата, която благодарение на нежния вкус на благородните госпожи беше така величествено подредена, че човек не знаеше накъде първо да погледне и от какво първо да се възхищава!“

А комитетите на родолюбивите граждани? — те работеха из цялата страна. Навсякъде се бързаше, никъде не стояха със скръстени ръце.

От всичко това аз ще ви разкажа само за основаването на дружеството в помощ на пострадалите от наводнението.

Не минаха и три-четири дена, откакто се заговори по вестниците за „нерадостните събития в отечеството“, а сръбските сърца закипяха вече от милосърдие.

Отначало разговорите за това се водеха само по механите, край чаша бира и тук-таме по няколко души се допитваха накови мерки би трябвало да се предприемат, за да се притекат на помощ.

— Трябва, братко, да се съберем веднаж нарочно, да поприказваме сериозно за това и да решим какво да направим — каза един.

— Добре, а защо сега да не се уговорим — каза втори.

— Ти си луд! — каза пак първият. — Как сега!… Хайде, кажи какво да правим!

— Няма аз да кажа, а да се съберем ние тримата.

— Не по врат, а по шия! Нали за това приказваме? В края на краищата какво можем ние тримата (келнер, чаша бира), моля те, какво можем ние тримата самички? Тук трябва да се ангажират и други хора с авторитет и да се заемем сериозно. Не става то така, байно, на чаша бира, завчас, както да изпиеш една глътка. (И той изпи половин чаша)… Което не върви, не върви!…

— Добре, да извикаме тогава Стево, Милоя и още няколко от нашите, да се съберем един ден и се уговорим за всичко.

— Е, това вече е друга работа. Така може. Защото тъй, ние тримата — нищо! Ето, дори ние тримата да дадем по една-две десетарки, даже и повече, какво от това?… Нищо!… Знаеш ли тя колко струва пшеницата от десет декара оран?…

Оттук разговорът премина върху въпроса за поскъпването на хляба, за западането на магазините и все по-нататък и по-нататьк и накрая се поведе продължителен разговор, че не трябва да се пие прясна бира, защото падала в стомаха като олово. Тук, разбира се, всеки разказа по един случай от собствения си опит.

Остана най-главното — да се съберат един ден и да се уговорят сериозно за всичко.

Така се обсъждаше и подготвяше почвата по-отдалеч на много места, между много хора, докато един ден чрез вестниците гръмна обява:

„…Подканват се всички граждани да дойдат в 3 часа следобед… (именува се локала)“ и т. н.

Естествено тук се апелираше към сърцето, към родолюбието. Напомняше се, че на това събрание съвместно ще се избере комитет, който ще ръководи събирането на помощи за пострадали от наводнението в цялата страна. Той ще бъде подпомогнат и от подкомитети, които ще бъдат основани за тази цел в останалите селища, вън от столицата.

(следваща страница)

 

[1] Йован Йованович Змай (1833—1904) — сръбски поет, в чието творчество наред с изключително лирично чувство са застъпени социални мотиви.

Не разбирам

Дойде време да служа войник, но никой не ме търсеше. Обхвана ме някакво патриотично чувство и не ми даваше спокойствие и денем и нощем. Вървях по улиците и само свивах пестници. А когато минеше покрай мене някой чужденец, скърцах със зъби и просто ми идваше да се втурна и да му ударя една плесница. Лягах да спя и цяла нощ сънувах как коля неприятели, проливам кръвта си за своя народ и отмъщавам за Косово. Едва чаках да ме извикат, но напразно.

Като гледах, как мнозина ги хващаха за яката и ги завличаха в казармата, просто им завиждах.

Един ден пристигна повиквателно за един старец, чието име случайно съвпадаше с моето. И то какво строго повиквателно. В него се казваше — веднага да се яви в казармата като военен дезертьор!…

—  Какъв дезертьор — чудеше се старецът, — когато три войни изкарах и бях ранен ей тук. Белегът още личи.

— Всичко това е хубаво, но трябва да идеш при командира. Такъв е редът.

Старецът отишъл и командирът го изгонил навън.

— Кой те е викал, дърта мършо — креснал и за малко не го набил.

Впрочем, ако старецът не беше изгонен по този начин, аз в своето опиянение и силна любов към казармата бих помислил, че протекцията е всемогъща!

Копнежът ми по казармата се превърна в отчаяние. Когато минех по улицата край офицер, напразно удрях крак толкова силно, че дори стъпалата ме заболяваха, само и само, мисля си, да им направя впечатление като добър войник. Но нищо не излизаше и от това. Мене все не ме вземаха войник.

Хвана ме яд и един ден седнах и написах молба до комендантството да благоволи да ме приеме войник. В нея излях целия си патриотичен жар и на края завършвах:

„Ах, господин командир, да знаете как бие сърцето ми и как кипи кръвта в жилите ми в очакване на отдавна желания час, в който ще се нарека бранител на короната и на отечеството, бранител на свободата и сръбския олтар, когато и аз ще вляза в редиците на отмъстителите за Косово.“

Накичих така молбата, че всеки би казал, че е лирическа поема и бях доволен при мисълта, че вече не се нуждая от протекция.

Целият в блаженство от тая надежда, вдигнах се и право в комендантството.

— Мога ли да видя господин командира? — попитах войника, който стоеше пред вратата.

— Не зная — каза той мързеливо и сви рамене.

— Питай го! Кажи му: дошел е един, който иска да служи войник! — казах му, като смятах, че той ще ми се усмихне любезно и ще изтича при командира да му съобщи за пристигането на един нов войник и че командирът ще затича чак до вратата, ще ме потупа по рамото и ще извика: „Така те искам, соколе мой. Ела тука!“

Вместо всичко това войникът ме погледна със съжаление, като че ли с погледа си искаше да ми каже: „Е, глупако, какво си се разбързал! Ще има време да се разкаеш!“

Тогава не разбрах този поглед и се чудех, защо ме гледа така.

Чаках дълго пред вратата. Разхождах се, седях, пуших, плюх, гледах през прозореца, прозявах се, разговарях с някакви селяни, които също така чакаха, и какво ли още не правих от досада.

Във всички канцеларии се работеше оживено. Чуваше се шум, врява и псувни. Непрекъснато се издаваха наредби и коридорът кънтеше от викове: „Тъй вярно!“ Щом няколко пъти се повтаряше: „Тъй вярно!“, това значеше, че заповедта е дошла през по-висш към по-нисш до най-нисшия и току погледнеш, редникът тича по коридора от една канцелария в друга. Сега пък в другата стая настъпваше шум и пак се чуваше гръмко няколко пъти: „Тъй вярно!“, изговорено от разни гласове, и войникът пак тичаше — отиваше в друго отделение.

В канцеларията на командира се позвъни.

Войникът влезе.

Отвътре се чу някакво тъпо боботене и след това войникът раздра гърло: „Тъй вярно!“

После излезе цял зачервен и просто си отдъхна от страха, че му се е разминало така лесно.

— Влизайте, който иска, при господин командира — каза той и избърса потта от челото си.

Aз влязох пръв.

Командирът ме прие, седнал на масата и пушейки цигара с цигаре.

— Добър ден! — поздравих го при влизането.

— Какво има? — каза той с такъв страшен глас, че краката ми се подкосиха. Просто почувствувах, че се залюлявам.

— Защо викате, господине?! — започнах аз, след като се съвзех малко.

— Ти ли ще ме учиш!? Навън! — викна той още по-силно и тупна с крак.

Усетих как тръпки ме обземат и като че ли някой поля с вода мой патриотичен жар, но все пак се надявах че щом му кажа какво искам, всичко ще се измени.

— Аз дойдох да служа войник! — казах, преизпълнен с гордост, изправен, като го гледах право в очите.

— А-а, военен дезертьор! Почакай малко, ние такива и търсим! — викна той и позвъни.

Отвори се една врата от лявата страна на масата му и се появи един фелдфебел. Изправен, с вдигната глава, изблещилочи, опънал ръце по бедрата, той се приближаваше и стъпаваше тъй силно, че ушите ми заглъхнаха. Спря, удари крак и изпънат по устава, каза гласно:

— Заповядайте, господин полковник!

— Веднага изведи този оттук, острижи го, облечи го и го затвори в карцера.

— Тъй вярно!

— Ето молбата, моля ви!… Аз не съм дезертьор, а искам да служа войник — казах разтреперан.

— Не си дезертьор? Е, какво искаш с тази молба?

— Искам да стана войник!

Той се отдръпна малко назад, зажумя с едно око и рече със заядлив тон:

— Така, иска човекът да стане войник!… Хм, та-а-ка, значи! Веднага от улицата и хайте в казармата, час по-скоро да отслужиш, като че ли тука е някакъв панаир!…

— Сега ми е време.

— Не те познавам и не искам да знам — започна командирът. В това време влезе един офицер с някакъв якт.

— Вижте там в списъка на новобранците кога е писан този! — рече той на офицера, посочи с ръка към мен, погледна ме и попита: — Как се казваш?

Аз подадох молбата.

— Защо са ми твоите трици!? — провикна се той, удари с ръка молбата ми и тя падна на пода.

„Ах, язък за цветистия стил!“ — помислих си и от жал забравих да си кажа името.

— Как се казваш, защо не говориш?! — кресна той.

— Радослав Радосавлевич.

— Вижте в списъка на новобранците — нареди той на офицера.

— Тъй вярно! — каза офицерът; влезе в своята канцелария и нареди на един по-млад офицер, — Погледнете в книгата на новобранците, дали не се намира някакъв Радисав?

— Тъй вярно! — провикна се вторият, излезе в коридора, извика фелдфебела и му заповяда същото.

— Тъй вярно! — отзова се оня с гръмък глас.

Фелдфебелът нареди същото на подофицера, той на ефрейтора, а ефрейторът на един войник.

Чуваше се само как тракаха ботушите, спираха се един пред друг и всичко се свършваше с: „Тъй вярно!“.

— Списъка, спи-и-и-съ-ка! — чу се по цялото учреждение и започнаха да хлопат, сваляйки потънали в прахуляк пакети. Шумяха листовете, търсеше се ревностно.

Докато траеше всичко това, аз стоях в един ъгъл на командирската канцелария и не смеех да дишам — такъв страх ме беше обхванал. Командирът седеше и пушеше, прелиствайки бележника си.

По същият ред, както се издаде наредбата, горе-долу дойде и отговорът, само че сега тръгна от най-младшия и стигна до фелдфебела.

Фелдфебелът влезе при командира.

— Какво има?

— Имам честта да ви доложа, господин полковник, че този войник, когото търсите в списъка, е умрял.

Аз се замаях и в объркването и страха си бях готов да повярвам дори и това.

— Умрял!… — каза командирът.

— Но, аз съм жив! — провикнах се изплашен, сякаш наистина се борех със смъртта.

— Хайде, отивай си! За мен ти си мъртъв, не съществуваш на този свят, докато не те изпрати общината!

— Уверявам ви, че аз съм този… не съм мъртъв, ето ме!

— Навън, в списъка пише „мъртъв“, той седнал да ме уверява!…

Какво можех да направя, освен да изляза.

Върнах се в къщи (живеех на друго място) и няколко дни не можах да се съвзема. Вече не ми идваше и на ум да пиша молби…

Не изминаха и три месеца оттогава и в нашата община пристигна повиквателно от комендантството да бъда изпратен в срок от двадесет и четири часа.

— Ти си военен дезертьор — каза ми един капитан, при който ме заведоха.

Аз му разказах за всичко, което стана, когато се явих при командира.

— Добре тогава, отивай си, докато се изяснят нещата.

Отидох си.

Едва-що се върнах у дома и ето че пристигна повиквателно от някакво друго поделение.

Викаха ме веднага, за да се представя в частта си, тъй като съм попаднал погрешно в техния списък.

Отидох в своята част и разправих, че ме вика М…ското комендантство; за да ми съобщи да се ява тук.

— А тогава защо дойде тук?

— Е, защо да отивам там, когато те ще ме изпратят тук и понеже съм вече тук… — започнах да пояснявам — би било глупаво да отивам в другата част.

— Ти ли ще ни обясняваш!?… Не може така, трябва да има ред!…

Какво да правя! Нямаше накъде, отидох от К…ското в М…ското комендантство, за да ми съобщят да отида в К…ското комендантство, откъдето и тръгнах.

Впрочем обадих се в тамошното комендантство. И пак команди, маршируване „тъй вярно!“ — и накрая ми казаха, че никой не ме е викал…

Върнах се обратно в къщи. Тъкмо си отдъхнах, ето пак повиквателно от М…ското комендантство, в което се казва, че тъй като това е второ повиквателно, трябва да бъда откаран по етапен ред и наказан за неявяване навреме.

Тичах пак, колкото ми душа стига.

И така малко по-късно постъпих в казармата и отбих две години служба.

Оттогава изминаха пет години. Почти забравих, че съм бил войник.

Един ден ме извикаха в общината.

Отидох. Там ме чакаше един огромен вързоп повиквателни от комендантството, тежък десет килограма. Кое ушито, кое прикрепено едно към друго, докато пакетът станал толкова голям, че бяха принудени да го разделят на две части.

— Заповядват ми да ви изпратя в комендантството — каза ми кметът.

— Нима отново?! — извиках от изненада.

Взех повиквателните. Върху тях хиляди подписи, нареждалия, пояснения, обвинения, отговори, архиерейски, окръжни, околийски, училищни, общински, дивизионни и какви ли не още печати. Прегледах всичко и видях, че официално е потвърдено, че съм жив и ме викат веднага да отбия редовната си служба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

 

Картина от улицата

Погледнете само тази пъстра, безбрежна тълпа по улицата, която се люшка натам-насам. Как мислите, от какво е съставена? Какво ли няма тук — държавни висши сановници с лека походка, търговци, чиновници, хамали с тежки товари на плети, безделници с леки бастунчета, слуги с изпокъсани дрехи и хубави кошници в ръка, красавици с гиздави дрехи и пленителни усмивки, просяци с тъжни лица или насълзени очи, дебели безделници, които се грижат само за „апетита“ и здравето си и мършави бедняци с вечната си грижа „какво ще се яде“; писатели, евреи, които се разхождат натам-насам пред дюкяните си, потриват ръце и канят купувачи…

Всички минават един край друг и всеки си има своя цел и свои мисли. Боже мой, чудни са тези мисли и чувства!

Чуйте само тъпото, неясно бръмчене, породено от различни думи и гласове и от още по-разнообразните личности, които съставят тази тълпа.

Всяка изговорена дума, всеки глас, на когото и да било, сякаш пада в море от думи и гласове и веднага губи самостоятелността си, а служи само да поддържа общата врява и шум. Изплува на повърхността някоя дума и едва-що си я възприел, тя се изгубва вече в общия шум, отнасян от вятъра, кой знае накъде. Едни се смеят и шегуват, други се оплакват и въздишат; едни се поздравяват и разговарят приятелски, други се карат. Тук хората се хвалят, злословят, уговарят се, провикват се, шепнат, предлагат, отказват, привличат… „Какво ли няма по света?!“

Повече от десет минути вече един млад човек на двадесет години стоеше на едно и също място, на края на улицата, и с наведена глава потупваше с бастунчето си по камъните.

По лицето му се четеше някаква тъга и тежка загриженост. От време на време той повдигаше глава и тъжно поглеждаше тълпата, която вървеше по улицата, след това въздишаше, навеждаше отново глава и почти механично продължаваше да почуква по-нататък с бастунче по камъните.

Всичките хора и въобще всичко, което виждаше пред очите си, му изглеждаше досадно, безумно и глупаво. От толкова думи и гласове, които достигаха да ушите му, той не чуваше нито един-единствен глас, нито една-единствена дума, която би се отнасяла до неговата тъга и скръб. Никой не искаше да разбере болката му, нито да го утеши или поне да му обърне внимание. Всички хора, му изглеждаха като някакви фигури на тел, създадени само за това, да го измъчват и потискат, да бъдат досадни и тогава, когато той се нуждае от съчувствие, помощ и утеха.

— Защо се е развикал този като бесен? — промърмори сърдито той, виждайки един кифладжия, който, минавайки покрай него, викна със силния си глас: „Кифли“ и свирна с рогова свирка.

„Ах, свят, свят, как малко те познавах — мислеше в себе си той. Едва сега те виждам в истинска светлина… Нима от толкова хора никой не можа да разбере трудното ми положение и поне да ме утеши, ако не друго, и това би ми било достатъчно?…

Гледай, каква врява се е вдигнала, просто ушите ми ще заглъхнат и все пак… ама хората са без сърце и чувства…

Ето как тия се смеят безгрижно и весело!… Как бих разбрал аз тъгата на всеки човек и бих му се притекъл на помощ.“

От тези мисли го сепна един човек е оръфани, мръсни дрехи, с тъжно лице и умолителен поглед. В ръцете си държеше две саксии с цветя, които продаваше, за да купи хляб за децата си.

— Вземете цветята, ако обичате, господине? — каза човекът със скромен и покорен глас…

Той го погледна и сърдито махна с глава, с което искаше да каже, че не му трябват цветя.

— Ще ви ги дам евтино, господине, вземете. Защото много ми трябват пари! — продължи човекът със саксиите с още потих и тъжен глас.

— Не ми трябват! Разбираш ли? Какво ми обясняваш толкова? — отвърна младежът сърдито, обърна се на другата страна й тръгна по улицата с наведена глава, унесен в своята скръб.

— Вземете, моля ви, в голяма нужда съм. Ще ми направите благодеяние пак каза продавачът, който бе тръгнал след него.

— Я ми се махай от очите, какво ми досаждаш с тия цветя!… Казах ли ти… не ми трябва, не трябва!… Защо ми до-саждаш непрекъснато?! — отговори младежът ядосано и продължи по-нататък.

Човекът със саксиите застана, въздъхна и помисли в себе си: „Наистина хората днес са без сърце и чувство!“ И сълзи заблестяха в очите му.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Сънят на един министър

Казват, че и министрите, прости ме боже, били както всички останали. И те трябвало да се хранят, да пият и да спят както и ние простосмъртните, само че на тях, казват, по-трудно им се отдавало да мислят, но тази просташка, долна способност не се изисква за такива високи постове.

Господин министърът Н. (какво ни интересува името му) седеше в канцеларията си, облегнат в мекото кресло, и понеже страната беше в тежко положение, той можеше мирно и спокойно да размишлява върху това, дали да вечеря печена на жар или пържена чига. Понеже се стъмваше вече, той след продължителни размишления се реши на първото и стана да се разходи малко на чист въздух, колкото за апетит. И какво да прави? Поне да не може да се каже (а има зли езици, които и това говорят), че в страната всичко е разстроено — просветата, стопанството, оскъдните финанси, икономиката… Може да изреждате, колкото щете, но при министерските апетити трябва да се спрете. Те са редовни.

Впрочем господин министър Н. се разходи; пи бира, вечеря печена чига и я заля с хубаво червено вино и като изпълни по тоя начин добросъвестно задълженията си пред родината, легна в постелята, блажен и доволен, и заспа с щастлива усмивка на уста като човек, необезпокояван от никакви грижи и мисли.

Но сънят, не знаейки може би, че това е господин министър Н., се осмели да обезпокои негово превъзходителство и го пренесе в далечното минало на неговата младост.

Той сънуваше.

Зимна нощ. Навън свиреше вятър, а той беше като че ли в същата малка влажна стая, където живееше като ученик. Седеше на своята ученическа масичка. Полунощ минаваше. Бе подпрял глава на дясната си ръка, а в лявата държеше книгата, която до преди малко четеше. Пред него малка лампа, в която газта бе вече догоряла, така че тя едва мъждукаше и пушеше със слабия си пламък, който едва се виждаше през почернялото стъкло. В стаята беше студено и бе се наметнал с овехтялото си зимно палто. Седеше така неподвижно, с поглед, насочен в една точка, а мисълта му го носеше в далечното бъдеще.

Размишляваше за бъдещата си работа. Бе решен да посвети целия си живот на благороден тежък труд и на дела, да се бори за правда и свобода, да жертвува всичко, дори и живота си, ако стане нужда, ва щастието и доброто на своята страна, за общите интереси. Пред себе си виждаше дълъг наниз от години, който щеше да изпълни с полезен, упорит труд. Чувствуваше, че ще успее да осъществи своите идеали и че е в състояние да преодолее всички пречки, които ще изникнат по пътя му, по пътя на добродетелта, от която той никога няма да се отклони.

И той се мъчеше да се представи в бъдещето след редица години. Сърцето му заби по-силно и го обхвана приятно, сладко чувство, като помисли за своите бъдещи успехи и за доброто, което щеше да прави на страната и народа си.

Изведнаж чу някакво необикновено, тайнствено шумолене. Стресна се и погледна. Пред него стоеше крилат женски образ с неземна красота и прелест също като вила, възпята в песните.

Той се изплаши, затвори очи и не посмя да погледне този чуден образ, но тя го помилва с крилото си по бузата и той почувствува райско блаженство, окуражи се и отново погледна образа, който му се стори така познат, сякаш цял живот е дружил с него.

— Коя си ти? — попита той.

— Няма нужда да знаеш това. Дойдох да ти покажа бъдещето. Тръгни с мен!

И той като че ли тръгна.

Ходиха продължително и мълчаха, докато не стигнаха до една дълга, просторна поляна.

— Виждаш ли нещо? — попита го тя.

— Нищо!

Тя го докосна с крилата си по челото, прекара ги по очите му и изведнаж той видя малко по-далече, на поляната, много хора. Но те не стояха всички на еднакво равнище, а някои на самата, земя, други малко по-високо от тях, като на някакви стълбища, други още малко по-високо от тях, трети по-високо и от тези и така наред до тия, които стояха най-високо, над всички.

— Какво е това?

— Това са различните обществени положения.

Той гледаше хората, а сред тях врява, шум, викане. Всички се биеха, блъскаха, бутаха, душеха се, повдигаха се на пръсти, всичките се бореха да се издигнат колкото може повече.

Когато се обърна и погледна, образът, който го доведе тук, беше изчезнал.

— Той почувствува силно, непреодолимо желание и сам да се намеси в тази тълпа от хора.

И се намеси.

Работеше между тези, които стояха най-високо, работеше с копнеж, с труд да се издигне по-високо.

Работеше дълго-дълго, но не се покачи нйто на едно стъпало.

Тогава пред него отново се появи образът, който го доведе тук.

— Какво желаеш? — запита тя.

— Да се кача и аз по-високо.

— Може, но не по този начин, по който си започнал да се изкачваш.

— Какво ми пречи?

Тя докосна с крила неговите гърди и той почувствува приятен трепет, просто му олекна нещо и като погледна, видя, че се беше покачил по-високо.

— Желаеш ли още по-високо?

— Желая.

Тя пак докосна гърдите му и той отново се издигна.

— Искаш ли още?

Обхвана го единственото, силно желание да се изкачи колкото се може по-високо.

— Още, колкото може повече! — каза той.

Тя пак докосна гърдите му и след това го докачи с крило по челото и той се издигна между тези, които бяха най-високо.

Той се почувствува щастлив, доволен и с благодарност погледна своята благодетелка.

— Какво ми направи, че така бърже се изкачих? — попита я той.

— Отнех ти характера и честта и най-после извадих и от мозъка ти. Те ти пречеха да се издигнеш до най-голямата висота.

Той се ужаси и се разтрепера.

— Сега, след като видя всичко, да вървим обратно — каза му образът и изведнаж се намериха в онази същата стаичка.

— Какво беше всичко това, което ми показа?

— Твоето бъдеще — каза му образът и изчезна.

Главата му клюмна, а от гърдите му се откъсна тежка, мъчителна въздишка.

Тук господин министърът се стресна и събуди. „Все едно, нека да е и така!“ — помисли си той и се прозя равнодушно.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Разрушено щастие

В моето родно място живееше някой си Стефан Симич, човек много честен и почтен, но сиромах. Живееше точно срещу нашата къща. Жилището му беше едно малко дюкянче, в което работене обущарския си занаят. Нови обуща не изработваше, а правеше само поправки. Наричаха го кърпач. В това дюкянче той и работеше, и спеше, и готвеше, там си държеше и дървата. Това му беше всичко. Не беше роден в нашето място. Заселил се тук отнякъде още двадесет и няколко годишен. Майка ми разказваше, че веднага след идването си бил слуга в нашата къща, но само за един месец. Хората приказваха, че бил в затвора, гледаха го с подозрение и се плашеха от него. Моята майка, както тя разправяше, казала един ден на баща ми: „Защо ти е каторжник в къщата?… Аз се страхувам!“

Баща ми също започнал да се съмнява и един ден го предупредил да си търси друго място.

Стефан заминал някъде и едва след три-четири години се върнал отново насам, купил си този дюкян и започнал кърпаческа работа.

Аз често се отбивах при него, когато му носех да кърпи обуща, и тъкмо поради това, че майка ми забраняваше да оставам дълго с него, беше ми по-приятно от всичко друго да стоя там по-продължително и да го разпитвам за разни неща.

Този човек не дружеше почти с никого. Вършеше си работата, а винаги беше сериозен и чудно замислен.

Когато вече пораснах, той имаше над петдесет години. Лицето му беше благо, погледът изразителен, но по всичко личеше, че винаги е недоволен от съдбата си. Щом се зазореше, той беше вече на крак. Излизаше пред дюкянчето и изхранваше петела си, който спеше на един сандък пред дюкяна. Когато имаше много силен студ, той и него прибираше в дюкяна. Щом нахранеше петела, той се връщаше в дюкяна, сядаше на масичката и започваше работа.

Започнах да се отбивам при него. Сядах на старата дървена пейка, а той работеше на масичката. Бях необикновено любезен с него и по всичко изглеждаше, че това му беше мило. Аз започвах разговор за всичко и говорех почти сам, а той от време на време прекъсваше работата, поглеждаше ме само и одобряваше това, което говорех, после плюеше в дланта и се задълбочаваше по-нататък в работата си. Малко по малко, от ден на ден, той ставаше все по-откровен към мен и му беше много приятно, когато се отбивах в дюкянчето му. Дори започна да ми разказва по нещо от своя живот.

Не исках никога да го питам за миналото и произхода му, защото се страхувах, че това ще го обиди, и особено за това, което слушах от всички, че е бил в затвора за някакво убийство.

— Нима не се страхувате да се отбивате при мен в дюкяна? — попита ме той един път и ме погледна в очите.

— Защо? — попитах го и аз някак смутено, като не можах да издържа погледа му и наведох очи.

— Тук ме смятат за много съмнителен човек! — каза тон, а гласът му трепереше някак чудно и изразяваше горчивина от света и болка на чиста и невинна душа.

Аз замълчах. Мълчеше и той. Не посмях да го погледна, а той ме гледаше и очакваше отговор.

Дълго трая мъртвата тишина, която той прекъсна с думите:

— Знаете ли, че аз служех в къщата на вашия баща?… Ти тогава беше малък.

— Разказвали са ми…

— Знаете ли защо напуснах вашата къща?…

— Ами зная нещо!…

— Вашата майка се страхуваше от каторжника!…

Аз просто се стреснах и ме обхвана някакво чудно, неприятно чувство.

— Е, знаете… жена е, а хората приказваха — започнах аз.

— Зная всичко и затова не дружа с никого. Тежко ми е, но така се налага. Вие сте първият, който желае да се запознае по-отблизо с мене. Дружих с мнозина, но чувствувах във всичка студенина и недоверие, страх от мене и трябваше да прекъсна всяка дружба с хората.

— Но вярно ли е всичко, което се говори за вас? Аз не вярвам в това, защото от дете ви познавам като честен и почтен човек!… — казах аз и го погледнах крадешком.

— Истина е и едното, и другото!…

— Значи, вие сте… — започнах аз.

— Да, аз бях в затвора, убих, но никога не съм бил лош и покварен човек.

Погледите ни се срещнаха. Забелязах как в очите му заблестяха сълзи. Аз мълчех. Той въздъхна дълбоко.

— Никога не съм предполагал, че ще стане всичко това, но човешката съдба е чудна… — каза той дълбоко замислен. Гледаше през прозореца и по израза му личеше, че е далеч с мисълта си, далеч в своето минало, в своя роден край.

Мълчахме дълго така, докато най-после Стефан прекъсна мълчанието и започна да ми разказва следното:

— Слушайте, всичко ще ви разкажа. И аз някога учех. Завърших четвърти клас в гимназията и баща ми ме взе от училище и заведе в къщи да му помагам в търговията и работата около имота. Баща ми беше много богат и живееше на село… Когато се случи това, за което ще ви разкажа, бях на двадесет и две години. Бях сгоден за едно момиче от същото село и баща ми беше решил да ме ожени същата есен. Аз обичах момичето и бях щастлив при мисълта, че след един месец вече ще бъде мое… Е, но вместо всичко това, вместо любов и щастие аз трябваше да отида в затвора, да живея между мухлясали стени, да нося окови на краката си. Всички планове могат да рухнат за един миг, да се разбият всички надежди и всяко щастие и безмилостната съдба да хвърли човека там, където никой никога не би могъл да се надява…

Моят баща беше женен за дъщерята на някакъв голям богаташ от нашето село, който нямаше синове. Оттам е и богатството на баща ми, което направи нещастна цялата къща. Майка ми нямаше рождени братя и следователно тя наследи имота на баща си. Но нейните братовчеди като мъже започнаха да претендират за имота. Заведоха дело, в което пропиляха целия си имот. Съдът отхвърли искането им. След приключването на делото те останаха истински сиромаси, тъй като платиха всички разноски около делото, а освен това и на адвокатите си. Оттогава те намразиха смъртно баща ми, защото смятаха, че само той и никой друг е причина за бедата им. Започнаха тук-таме да се заканват и с убийство, но баща ми, смел по природа, не се плашеше от това, нито го вземаше като нещо сериозно.

Веднаж, в средата на месец август същата година, стоях сам в стаята си и пишех някакви писма до разни търговци, с които баща ми имаше връзки в търговията си. Сестра ми и майка ми бяха в другата, старата къща и готвеха вечеря, а баща ми беше отишъл в селото да пазари някакви работници. Написах писмата и застанах до прозореца да ги прочета отново, защото се беше много заоблачило и не се виждаше доста тъчно на масата. Тъкмо прочетох до половината, когато задуха много силен вятър. Цялото небе се помрачи още повече и започна да пада по някоя едра капка. Отворих прозореца и наблюдавах тази природна гледка. Небето беше тъмно и сиво и мрачина притисна земята. Мълнии разцепваха небето, а гръмотевици ревяха страхотно и помагаха на воя на силния вятър, от който ечеха планините. Погледнах в двора, а всичко живо — и кокошки, и пуйки, и кучета, — всичко се беше скрило от лошото време. Вятърът превиваше дърветата по двора ту на една, ту на друга страна, а някои се изскубваха из корен или клоните им се прекършваха.

Щом вятърът започна да духа по-слабо, заваля дъжд. Извадих кутия, запалих цигара и като пуснах струйки дим през тежкия и развълнуван въздух, се почувствувах приятно в тази стихия. Вятърът започна да навява дъждовни капки в стаята. Аз затворих прозореца и легнах на дивана. Пушех и гледах синкавите кръгчета дим, слушах как гората ечеше от вятъра и дъждът плющеше по стъклата на прозорците и мислех за моята любима. Тъкмо бях потънал в сладки любовни сънища, изведнаж през воя на вятъра зачух някакви силни прекъслечни гласове.

— Тичай бързоо, ооох, ле-ле, бързооо!…

Гласът беше на майка ми. Сърцето ми се вледени, мислите ми пресекнаха и някакво чудно предчувствие обхвана душата ми. Скочих от леглото и изтичах навън. Точно пред кухненската врата се срещнах с майка си и сестра си. Дъждът се лееше като из ведро и те, като ме видяха, застанаха като две статуи. Погледнах майка си. Лицето и́ беше синьо-бледо и дъждът миеше сълзите по него. Устните и́ бяха изкривени от плач, треперещи и сини. Цялото и́ лице беше вкаменено, ръцете и́ трепереха като от треска. Сестра ми стоеше малко по-далеч и скрила лице в ръцете си, горчиво хълцаше. Стоях блед и вцепенен пред тях, гледах като насън и не вярвах, че това съм аз и че това са майка ми и сестра ми. В гърдите си почувствувах огромна празнота, а под гърлото буца, която ме задавяше. Не чувствувах кръв в жилите си. Цял бях клюмнал и отпаднал така, че просто започнах да залитам като пиян. Колената ми се прегъваха, устните ми изсъхнаха, а в ушите си усетих някакво злокобно, чудно и неприятно звънтене като гласове, които идват от другия свят. За миг пред очите ми се изредиха хиляди страшни и от тъжни по-тъжни картини, в които бяха ту баща ми, ту по-малкият ми брат, защото и той не беше в къщи.

— Какво има? — едва попитах с глух и треперещ глас, от който просто се изплаших. След това ушито ми забучаха още по-силно, сърцето ми се стегни повече, а пред очите ми се изредиха още по-страшни картини. Стори ми се, че с този въпрос само ускорих цялото зло — нещастието, което ни предстоеше. На този въпрос мама зарида и чух думите:

— Баща ти загина!…

За няколко мига в душата ми пресекна всяка мисъл. След това ме обхвана някакво тъпо, неясно чувство. Не чувствувах ни мъка, ни страх, ни болка. Струваше ми се, като че ли се бях събудил от някакъв сън и не знаех и сам къде съм. Бях някак глупаво и чудно равнодушен към всичко, което ставаше около мен.

После, вместо всички картини, пред очите ми изникна една-единствена, но ясна и страшна — гледах баща си блед, мъртъв, как лежи някъде на дъжда в кръвта си.

„Всичко това, всичко — проблесна през главата ми мисъл — и този вятър, и тия дървета, и тези облаци, виж как се вият и бягат, всичко бяга от неговата зла съдба, от него, мъртвия. А само ние — аз, майка ми и сестра ми, мислим за него. Смъртта му само нас е потресла. И той може би при издъхването си е мислил само за нас. А сега? Сега е мъртъв, студен, без мисъл, без живот и ние ще се затичаме към него, но устата му няма вече да проговорят, очите му няма вече да ии погледнат. Спомних си за цялата нежност на татко и за разговора от сутринта, когато тръгна от къщи, и ми се стори невероятно, че той няма вече да проговори с нас. При тази мисъл погледнах майка си и сестра си, които плачеха и хълцаха. Те ме притиснаха със своята мъка и скръб, и ми се струваше, че ще ме задушат. Клюмнах, отпаднал, край стената и останах дълго в това положение.

— Бързо в къщата на Георги! — каза ми мама през плач и аз почувствувах необходимостта, че трябва да се бърза, пожелах просто да имам крила, за да стигна там колкото се може по-рано.

Тръгнахме. Мислех да тичам, но едва стъпвах. Мама плачеше, а аз бях чудйо ням, ням, без сълзи, студен като камък. Не можех да плача, като че ли сълзите ми бяха замръзнали. Струваше ми се, че нямам сърце в гърдите си, нямам кръв в жилите си, че съм без душа. През воя на вятъра и плющенето на дъжда дълго слушах тъжния плач на сестра си, която остана сама в къщи.

Малко по малко нейният плач ме доведе в някакво чудно настроение. Сетих се за моята годеница и ми се струваше, като че ли се познаваме от цял век. Сетих се и за думите на татко, как ме закачаше и се шегуваше с мене точно преди два дни… Спомних си, че и сестра ми дружеше с нея. и говореше как ще се разбират хубаво, когато тя дойде в нашата къща. „Ах, мила сестро — шепнех на себе си, — загина баща ни! Аз и мама тичаме към него, мъртвия, а ти сега плачеш сама в този мръсен свят.“ При мисълта — „слаби към мерзките хора, които ни разбиха щастието“ — почувствувах как ми се върна жизнената сила, сърцето ми заби силно, кръвта ми закипя и пръстите ми се свиха в юмрук. Закопнях за отмъщение, страшно, грозно. Почувствувах в себе си толкова гордост и сила, че можех да се противопоставя на целия свят. Изпитах желание да руша, да събарям, да срутя целия свят. С такива мисли престанах да вървя полека и затичах напред, колкото можех повече.

Изведнаж ме стресна плачът на мама: „Олеле, боже мой!“ Спрях се. Тя ме застигна. Погледнах тъжното ѝ и разплакано лице и както беше измокрено, стори ми се още по-нещастна и по-тъжна. Дълбоко я съжалих и пак се почувствувах слаб и немощен. Залюлях се на краката си; на гърлото ми пак заседна буца, усетих същата онази празнота в гърдите си…

Вървяхме по-нататък. Вятърът непрекъснато духаше и дъждът плющеше. И сам не мога да си обясня защо така чудно ми изглеждаше всичко това. Струваше ми се, като че ли не бях жив, като че ли пътят, по който шумеше водата, не беше път, като че ли гората не беше гора. Всичко ми изглеждаше по-иначе от обикновено. Зад всичкото прозираше бледият, тъжен образ на убития ми баща.

Стигнахме близо до къщата на Георги, където бяха прибрали баща ми. Пред мене излезе мой училищен другар от основното училище — на име Милое. Махна с ръка, като че ли искаше да каже: „По бързо!“ По тъжното му лице аз разбрах много. Видях цялото си пусто и тъжно бъдеще.

— По-бързо — викна той пак и махна с ръка, като че ли искаше да ни помогне да тръгнем по-живо.

„Може би издъхва вече“ — мина през ума ми и поисках да ускоря крачките си, но както на мене, така и на майка ми силите ни изневеряваха. Вместо да затичаме, застанахме на дъжда и останахме дълго така.

Докато да пристигнем до къщата, искаше ми се да полетя, за да стигна час по-скоро, а когато дойдох пред вратата, поиска ми се да бъда по-далеч, да се върна и отново да тръгна. Беше ме страх да вляза вътре.

Край огъня, който гореше в огнището посред къщата, лежеше моят баща блед, с посинели устни и дишаше тежко. Около него стояха няколко селяни, викаха и обясняваха един на друг как се разви събитието. Мама се завайка, селяните наведоха глави, а аз стоях край вратата и не смеех да пристъпя по-близко.

Някои се доближиха до мене, за да ме утешават, и разказваха, че баща ми не е виновен за нищо и че шурей му го ударил с тояга коварно изотзад. На мен не ми се слушаше всичко това. Само почувствувах жажда за отмъщение и едва отговорих: „Намерете една кола!“ — защото гърлото ми беше силно пресъхнало. Двама-трима селяни излязоха навън и докараха колата. Изпратих едного за лекар.

Колата дойде, натоварихме баща ми полека и тръгнахме по лошия, разкалян път за в къщи. Тъмнина притисна земята. Заедно със скърцането на колата и ярема на воловете се чуваше шумът на поточетата, тежкото хъркане на баща ми и хълцането на мама, която седеше в колата до главата му. Аз вървях пешком зад колата. Един от селяните вървеше край нея, а другият водеше воловете. Едва сега в мислите ми започнаха да проблясват искри на надежда, че баща ми ще преживее, и чудно, едва тогава в душата ми се явиха ясно и определено жалост и тъга. Почувствувах как топли сълзи на струи започнаха да текат по бузите ми.

Когато пристигнахме близо до нашата къща, чух отново тъжния плач на сестра ми. При това мама захълца по-силно, а на мен през тялото ми преминаха някакви тръпки. Стори ми се, че с риданието си тя предвещава ново, истинско нещастие…

Вместо да разговаряме сега весело и безкрайно както обикновено привечер, ето какво стана, мислех си аз. Пак се сетих за злощастната си годеница и се замислих; вместо да се весели на сватбата ми след един месец, да играе, както и той сам говореше, баща ми ще бъде в гроба; вместо майка ми и сестра ми да пеят и да се веселят, вместо всички да бъдем щастливи и особено аз край невястата си — ето какво стана сега. Вместо всичко това майка ми и сестра ми с черни забрадки ще ридаят над гроба, а баща ми ще лежи мъртъв под земята. Кой направи всичко това? Перо. Никога в душата ми отмъщението не е кипяло и няма да кипи така, както тогава… Бих бил най-щастлив, ако той попаднеше отнякъде пред мен, за да го разкъсам на парчета. Не, и това не би било достатъчно за мен. В мислите си аз не можех да намеря достатъчно мъки, на които бих желал да го подложа.

Полека свалихме баща ми от колата и го положихме на постелята. На масата гореше свещ, а ние стояхме около постелята му, аз, мама, сестра ми и брат ми, който вече беше пристигнал в къщи. Гледахме през слъзи неговото бледо, синьо, кърваво лице. Как боязливо се вслушвахме в предсмъртните стонове на тежкото му дишане и като че ли искахме с очи да го откъснем от грозната смърт.

Дойдоха и съседи и започнаха да го лекуват със студени компреси. Постояха така някое време и ни утешаваха, че ще остане жив, въпреки че ударът по главата беше извънредно тежък. После всички си отидоха до вечерят, а ние останахме за малко сами. Мама седеше до постелята край главата на баща ми и плачеше; брат ми и сестра ми, опрели глава на стената в двата ъгъла на стаята, също плачеха и хълцаха, а аз стоях край масата по средата на стаята. Бесният пламък на отмъщение заради разрушеното щастие, което очаквах в скоро време, ставаше све по-силен и по-силен. Мислите ми беха разпокъсани и летяха с мълниеносна бързина.

Погледът ми изведнъж се спря на голямата картина в рамка, която представяше родителите ми в деня на венчавката им. От снимката видях как от лицата им лъхаше особено щастие и сияние. Знаех какво са мислели те в момента, когато са се държали един друг за ръка, същото, което щях да мисля и аз в деня на венчавката, като се хвана под ръка с моята любима. Мислели са, че цял живот ще ги придружава само щастие и радост и че вечно ще крачат по чиста пътека, посипана с ухаещи цветя. О, какво им беше донесло бъдещето? Ето, точно под тази картина се намират същите тези младенци. Каква грамадна разлика! А аз? На мене се радвали в деня на раждането ми, също така както на сестра ми и брат ми. Как се радваха само за моята женитба и как си представях аз този щастлив ден!… И изведнаж всичко разбито, всичко унищожено, всичко ни отне този гаден престъпник, това отвратително същество, този Перо. Омразата и отмъщението пламнаха още по-силно в мене и кръвта закипя в жилите ми. Главата ми бръмчеше и цялото ми тяло се стегна конвулсивно, мускулите ми набъбнаха. Почти заслепях. Обхвана ме желание да убия, да унищожа всичко, което съществува, да убия и себе си, и всичко в къщи, и този ужасен Перо, и годеницата си — всичко, всичко — и така да се отърва от ужаса, от скръбта и от някакви си страхотии, да утоля жажцата си за отмъщение.

От тия мисли ме изтръгна първият слаб, глух и приглушен вик на баща ми. Всички се доближиха до постелята му. Мама му смени студения компрес.

Съседите пак започнаха да идват. Някои влязоха в стаята, а някои седяха в кухнята и разговаряха. Отидох и аз там.

„Ето го Перо пред механата, не го е срам!… Има очи и да дойде!“

Цялата ми кръв се разбунтува в жилите и нахлу в главата. Челюстите ми се стегнаха конвулсивно, а юмруците ми се свиха. Пред очите си видях някакво трептене, някакви чудни, неясни картини, ушите ми започнаха страшно да бучат. Втурнах се в другата стая, грабнах пистолета на баща си и излязох в двора, без да кажа на никого дума.

Беше се разведрило, звездите трептяха, а луната сияеше на небето. Свежият въздух ме разведри.

„Какво ли прави тя сега? — помислих си и мислите ми утихнаха. — Дали и тя знае сега за нашето нещастие? Дали и тя би плакала?… Може би господ ще даде баща ми да оздравее!…“

От тези мисли ме сепна плач и ридания. Чух как из къщата се разтичаха. След това се чуха гласове:

— Бърже свещ… Леле, боже мой… свещ… Ох, черна орис… извикайте Стефан!… — Надеждата изчезна. Кръвта пак нахлу в главата ми, жаждата за страшна мъст пламна още по-силно, отколкото досега. Втурнах се като побеснял към механата. Не видях нищо пред себе си.

Влязох в механата и убих Перо. Не зная и не си спомням какво стана по-нататък. Помня само, че стрелях и го убих…

Едва когато бях затворен, започнах да се съвземам. Трудно ми е да ви разкажа как изглеждаше всичко това. Нещо, като когато човек се събуди от страшен сън, но не знае дали е сънувал всичко това, което е било в действителност, или действителността го лъже или сънят може би не беше сън, а действителност.

Защо да ви разказвам по-нататък? Бях осъден на шестнадесет години затвор, а баща ми оздравя. Докато бях в затвора, той, бедният, се пропи от тъга и скръб. Годеницата ми се ожени за друг. Поради пиянството на баща ми имотът ни се опропасти. Баща ми продавал парче по парче, пиел и давал на всички поред, които му казвали, че могат да ме спасят. Всичко опропастил, но аз не го обвинявам, въпреки че направи това само за четирите години, докато аз бях затворен. После, от скръб за мене, и за загубения имот, умря, а аз веднага, още същата година получих амнистия.

— Това ви стига да разберете всичко — завърши разказа си Стефан.

Замълчахме.

— Е, така беше! — пак каза той, дълбоко въздъхна и сълзи заблестяха в очите му.

Аз не можах да проговоря нито дума.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

На кръстопът

Веселин Савкович бе малък чиновник в едно голямо белградско учреждение. Колкото заплатата му бе по-малка, естествено толкова повече трябваше да работи. И той работеше повече, отколкото трябваше! На работа идваше почти един час преди определеното време и излизаше последен.

Той бе трудолюбив, за което и самият му началник винаги го хвалеше, съвестен чиновник, подготвен и опитен в своята работа.

А и трябваше да бъде такъв, за да осигури с работа и трудолюбие парче хляб за себе си и своето семейство.

— Не бъди глупав да се съсипваш с толкова работа?!… — съветваше го един от другарите му.

— Няма как — отговори Веселин, без да вдигне глава от работата си.

— Зная, че няма как, но това е прекалено! Ти работиш и нощем в къщи — продължаваше другарят му и като извади кутия тютюн, започна да си свива цигара.

Веселин прекъсна работата за миг, погледна го с тъжен поглед, въздъхна леко и каза:

— Аз имам семейство!

— Какво от това?

— А ако ме уволнят, накъде с жена и четири невръстни деца!? — отговори Веселин и продължи да работи.

Замълчаха. Другарят на Веселин запали цигара. Пушеше мълчешком и изглеждаше дълбоко замислен.

И ето, трудът на Веселин даде добри плодове. Един ден началникът му го извика в кабинета си и му каза, че е необикновено доволен от неговата усърдна работа и трудолюбие и че го е предложил пръв за увеличение на заплатата, а освен това за безупречния му двугодишен труд единствено на него е издействувано за нова година възнаграждение от сто динара.

След тази вест Веселин едва дочака да се върне в къщи, за да зарадва жена си с неочакваната радост.

След вечеря, когато децата заспаха, те седяха до късна нощ и разговаряха. Съветваха се как най-добре да употребят тези сто динара. Направиха сметка какво ще купят с тия пари на децата.

— Тъкмо ще можем да купим нови обувки за Мика (найголемия син) — каза жената и помилва детето по бузата.

— Да му купим —отговори Веселин доволен, доближи се до детето и го целуна.

По това време малката Видица изстена насън и поиска вода.

— Какво решихме за малката? — попита Веселин.

— На нея майка ще ѝ купи ново палтенце — каза жената.

— Как ще се радва, когато се облече!

— Гълъбчето на мама — каза жената и целуна детето.

Една част от тези пари решиха да запазят, за да се намират в случай на нужда или болест.

След това заговориха за увеличението на заплатата.

— Значи, сега всеки месец ще вземаш над двадесет динара? — питаше жената.

— По двадесет.

Жената започна веднага да пресмята на ум как най-добре да употреби излишъка, а Веселин се пренесе мислено още по-далеч в бъдещето, мечтаейки за още по-голяма заплата и за хубав, удобен живот.

— Бога ми, по-добре е да започнем да пестим по някоя пара, докато децата са още малки — завърши жената гласно размишленията си.

— После и заплатата ще стане по-голяма — каза Веселин.

Замълчаха и двамата. Чуваше се дишането на децата и това им беше така приятно като най-очарователната музика. Чувствуваха се щастливи и в мечтите си се пренасяха в още по- щастливо бъдеще.

Не се измина и месец оттогава и началникът рак извика един ден Веселин в канцеларията си.

— Повиках ви по една важна работа… — започна той и се спря, като обмисляше как да продължи по-нататък. По лицето му можеше да се забележи, че не му беше много приятно това, което трябваше да каже. Потри челото и очите си с ръка и продължи:

— Всъщност, това е ваша лична работа, но… вие сте ми симпатичен и аз искам само да ви предупредя… Прочее както вие рошите… — При тия думи началникът стана от стола, замълча и пушейки, започна да крачи назад-напред.

Дъхът на Веселин спря от някакво предчувствие. Лицето му ту червенееше, ту бледнееше. Обхвана го странно нетърпение да чуе колкото може по-скоро как началникът ще завърши този разговор. Пот покри челото му и той я изтри с ръка.

Началникът изведнаж спря, погледна Веселин и запита:

— Знаете ли, че утре са изборите за общински съвет?

— Зная.

— За кого мислите да гласувате?

Веселин побледня и почувствува, че се подкосяват краката му. Мълчеше продължително и забрави, че началникът чака отговора му.

— Вие сте още млад човек, трудолюбив и изпълнителен. Ще направите добра кариера на държавна служба, ако правите всичко, което искат от вас.

Той пак замълча. Веселин не отговаряше нищо. Някакво чудно предчувствие обхвана сърцето му. Хубавите му мечти за бъдещето се пръснаха като сапунен мехур. И вместо тях видя семейството си в бедност и неволя. Той можеше предварителна вече да предвиди накъде води този разговор.

Началникът извади от джоба си един лист хартия, на който бяха написани имената на кандидатите, и го подаде на Веселин с думите:

— За тази листа трябва да гласувате!… Прочее не мислете, че аз искам ща ви изнудвам! Това е ваша воля. Като ваш началник аз бих ви само посъветвал да гласувате за тези честни хора, както ще направя и аз. Като по-млад вие не бива да се отделяте от висшите чиновници… Сега размислете за всичко. Постъпете, както искате… Можете да гласувате и за противниците на днешния режим, но тогава ще трябва да поемете върху себе си всички лоши последици, които би могла да ви донесе тая ваша постъпка… Сега сте свободен. Аз исках само да ви посъветвам приятелски… — Тук началникът прекъсна изречението си.

Веселин държеше в ръка листа хартия и объркано гледаше написаните там имена. Думите на началника предизвикаха цял хаос в душата му.

Настъпи мълчание. От време на време в коридора иззвъняваше звънецът, а след това отекваха крачките на Симо прислужника, скърцаха вратите на една или друга канцелария, чуваха се гласове; вратите отново се затваряха, пак се чуваше тропането ма Симовите ботуши и за миг всичко утихваше.

Без сам да знае защо, Веселин завидя на Симо. Просто пожела да му отстъпи своето място, а той да заеме неговото.

— Женен ли сте? — прекъсна мълчанието началникът.

— Имам вече и четири деца — отговори Веселин и погледна през прозореца в двора.

В двора един човек режеше дърва. Веселин се загледа в триона, който бързо минаваше през дървото. Вятърът разнасяше стърготините. Те бяха засипали скъсаното палто на дърваря, което лежеше до дървеното магаре.

„Реже — помисли Веселин — и все пак изхранва семейството си… Сигурно и той има семейство?!…“

Отрязаният труп от дървото падна на земята. Бичкиджията се изправи малко, остави триона, повдигна палтото си от земята, извади от него тютюн и хвърли палтото пак на земята, малко по-далеч от магарето.

„Още никой не е умрял от глад“ — продължи да мисли Веселин, отново се сети, за семейството си и се почувствува по-спокоен и по-силен.

Докато Веселин премисляше всичко това, началникът му обясняваше, че трябва добре да размисли какво ще прави, защото, казваше той, от това зависи бъдещето му.

— Погледнете трезво на нещата — завърши началникът, — защото, както виждате, имате вече и четири деца. Това имах да ви кажа. Сега можете да си отидете в канцеларията.

„От вчера заплатата ми започна да се изчислява с повишението… Как се радва жена ми… Тя, бедната, вече е решила от първото повишение да си купи плат за рокля… Та и няма си хубава рокля!… Как я радва това!… Тя и не предполага какво би могло да настъпи някой ден!“ — мислеше Веселин, като влизаше в канцеларията.

По убеждение той принадлежеше към политическата партия, която беше в опозиция. Същата заран беше прочел във вестника възвание до всички членове на партията да вземат участие в изборите и да гласуват за опозиционните кандидати.

„На изборите трябва да излезиат и гласуват всички членове на нашата партия. Който не дойде, ще бъде изключен от партията като недостоен да бъде неин член“ — се казваше по-нататък във възванието.

Веселин прелистваше делата, намиращи се пред него на масата, с намерение да започне работа.

Работата обаче не вървеше. Загубил беше всякакво търпение и не можеше да напише дори два реда.

Ту мислеше за бедата, която би могла да го сполети със загубването на службата, ту си спомняше думите: „Ще бъде изключен от партията като недостоен за неин член.“

Задълбочен така в мислите си, опрял глава на ръцете си, Веселин гледаше през прозореца в двора. Едри снежни парцали се спускаха навън, зад прозореца. Той гледаше как те падаха тихо надолу, без глас, без шум, и изпитваше някакво приятно чувство от това. Човекът още режеше, а снегът затрупваше и него, и магарето, и дървата. Започна вече да пада и здрач. Веселин не бе забелязал как мина времето. Бързо се стъмни. Срещу прозорците на канцеларията му имаше някаква частна квартира, чиито прозорци вече светяха. Светлината се разсейваше по двора и блестеше по снежната повърхност, снежинките също проблясваха, когато попадаха в нейния обсег. Клоните на дървото пред прозореца засияха, сякаш обсипани с бисер. Изглежда, че всичко това необикновено много интересуваше Веселин и той наблюдаваше като никога досега всяка дреболия. Но все пак през всичките тези впечатления минаваше преплетена като черна нишка мисълта за семейството и гражданската му чест. Той беше смутен и без да иска, търсеше отговор от всичко, на което спреше погледа си, и като че ли го получаваше. Като гледаше така ту едно, ту друго, чувствуваше се утешен и освежен.

„Ех, ще гласувам, макар и да ме уволнят…“ — мислеше в себе си той и гледаше осветените прозорци, в които се мярна и изчезна някаква женска фигура, чиято удължена сянка пробягна по осветената снежна повърхност на двора…

Изведнаж му се стори, като че ли това е нарочно нагласено, за да го подсети за жена му и децата му. Обхвана го някаква отпадналост. Въздъхна дълбоко. В това време влезе прислужникът, донесе лампата и я сложи като винаги на масата пред него. Веселин се сепна изненадан и като че ли искаше да го попита с поглед:

„Нима ти нищо не знаеш за моята мъка, че така равнодушно носиш лампата както всяка вечер?…“

Той преседя още цял час, но не се опитваше дори да напише нещо. На два-три пъти щеше да стане и да си тръгне, но чувствуваше някаква тежест върху себе си, а и се страхуваше да си отиде у дома. Струваше му се, че щом като пристигне в къщи, веднага тежестта на нещастието ще се почувствува и върху семейството му и пожела да бъде колкото се може по-далеч от него, само то да бъде щастливо и доволно.

Кой знае колко време щеше да остане така в размисъл, ако не влезе прислужникът и каза както обикновено:

— Всички си отидоха вече.

— Така ли? — изговори Веселин на себе си и стана от стола.

— По това време всички напускат — каза прислужникът.

„Утре по това време ще бъде вече решено!“ — помисли Веселин и излизайки, пожела нощта и целият утрешен ден да изминат колкото се може по-бързо.

„Ще слизам ли по тая стълба и след няколко дни?!“ — мислеше той, като слизаше по стълбището. Всичко — стълбището, коридорът, лампата в коридора, която стоеше малко накривено, многобройните обяви, излепени по стените, Сима прислужникът с големите ботуши и всекидневният му поздрав „лека нощ“, — всичко, абсолютно всичко, което до вчера му беше толкова известно, близко, с което вече се беше сродил, му се струваше непознато, странно, чуждо, особено пък Симовият поздрав, в който съзря като че ли някакъв заядлив смях.

На улицата срещна един свой познат и щеше да го отмине, ако той не го спря.

— Какво сй клюмнал така? — попита го той и го удари приятелски по рамото.

— Пък добре, че не съм и повече! — отговори Веселин и се усмихна насила.

Приятелят му го покани в кръчмата на чаша бира. Веселин прие с радост, само да се върне в къщи колкото се може по- късно.

— Знаеш ли, че, утре ще гласуваме?

— Зная — отговори Веселин.

— Те ще пропаднат на изборите.

— Кой знае — подхвана Веселин след кратко мълчание, разсеян и замислен.

— Ти ще гласуваш ли?

Веселин затрепера от този въпрос и искаше да избяга само за да не отговори нищо, но същевременно чувствуваше срам и унижение. Той събра всичките си сили и едва процеди през зъби:

— Ами да!

— Утре ще видим мнозина, които са самохвалковци. Ще запиша всички, които не гласуват, и после ще им натрия носа, когато отново започнат да се хвалят, че страдат за идеята! — говореше разпалено Веселиновият познат.

„Аз вече обещах, че ще гласувам!… А семейството ми?“ — помисли Веселин и се стресна от тая мисъл. Беше му неприятно и макар да не му се връщаше, стана да си върви.

— Накъде сега? — запита се той, когато пак излезе на улицата.. — Хубави новини нося на жена си, че трябва още и да побързам!… — При мисълта за това почувствува желание да се върне пак обратно и той забави крачките си. Колкото повече наближаваше дома си, толкова повече забавяше крачките си, а когато стигна до вратата, спря.

От близкото кафене достигаха песни и музика.

„Веселят се хората!“ — помисли си той със завист.

Отвори вратата и като се мъчеше да изглежда добре разположен, влезе вътре.

— Къде се бавиш, за бога. Вечерята изстина вече! — каза жена му, а децата се затичаха и увиснаха, по него.

В този миг Веселин се почувствува победен, в главата му се оформи решение „Нека да гласува, който няма семейство!“ — и започна да милва и целува децата си.

— Какво прави досега? — повтори жена му въпроса си.

— Случайно се намерих с един другар — каза той, а в ушите му забръмчаха думите: „Утре ще видйм кои страхливци ще избягат“ и заедно с това и неговият отговор: „И аз ще гласувам!“

„И аз казах, че ще гласувам!“ — продължаваше да мисли той. Лицето му стана тъжно, челото му се набръчка.

Децата започнаха да му искат картинки, а най-големият син бръкна в джобовете му и започна да ги претърсва.

— Тихо, деца!… Защо не утихнете? — викна той изведнаж и отблъсна от себе си детето.

Малката Видица сви устица и сълзите заблестяха в очите ѝ. Веселин погледна детето и се натъжи. Той мислеше в себе си: „Децата не са виновни. Защо викам по тях?!“ Доближи се до детето, целуна го, но сега през главата му мина друга мисъл: „Как мога да гласувам?! Нима дечицата се интересуват от моята чест? На тях им трябва хляб и аз като баща съм длъжен да им го дам. Ако исках да си обезпеча правото да постъпвам така, тогава трябваше да остана неженен!“

„Ще гласувам и аз!“ — пак чу той страшното си обещание, дадено пред другаря в кафенето, и се почувствува сломен и изнемощял.

„Кого го интересува моето семейство! Преди всичко ти трябва да бъдеш честен човек, ако не можеш да изхраниш децата си, това е твоя работа. Никой не те е бил по главата да се жениш и да скриваш сега страха си зад семейството си. По този начин, драги мой, всеки би могъл да се оправдава и тогава всичко би било лесно. Когато се разрешават висшите неща, нещата от абсолютно значение за всички, тогава не се вземат пред вид дребните грижи за семейството…“ — Такива мисли го завладяха. Но гласчетата на децата, плачът им или някой техен поглед го разколебаваха отново.

Жената заспа, спяха безгрижно и децата. Веселин беше буден. Лежеше в постелята, пушеше цигара след цигара и от време на време въздишаше тежко. С всеки изминат час го обхващаше все по-силно безпокойство и страх. Разбърканите и тревожни мисли се гонеха и подтискаха една друга.

Изток се заля в червенина, а Веселин все още беше буден, унесеш в тежките си мисли: „Къде и на коя страна!“

Тежко е да се намериш на кръстопът, а да не знаеш пътя!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Дечије игре у нашој гимназији

(Поводом расписа г. министра просвете од 5. марта 1898, ПБр 4485)

Здравље је један од најважнијих услова за напредовање, па се због тога код свију просветних [sic] народа полаже на телесно васпитање омладине као год и на душевно.

Методи телеснога васпитања почињу се већ јављати у најсавршенијим својим облицима, те ово при примени врши свој главни задатак, и утиче, да се тело хармонично развија са душом, те се тако осигурава боља будућност, и ујемчава културно и просветно напредовање и родно.

Код нас се Срба врло мало водило рачуна о оваквом васпитању, а за последњих неколико година се у гимназијама, где је готово најпотребније, сасвим и напустило.

Сви ми осећамо штетне последице овог свог немара, а нема сумње, да ћемо их још дуго осећати.

Врло се често на жалост, тражи у школи само маса најразноврснијег знања, и жели се, да се оно у што већој мери нагомила у детињем мозгу, а врло се мало или чак ни мало не пази на здравље и телесно васпитавање ученика. По некад се чак иде тако далеко, да се деци, коју сама природа гони на кретање и игру, приписује у погрешке играње, па их често наставници прекоравају тиме, кад не знају лекцију.

Хтели не хтели ученици морају угушивати своју природу и склањати се од наставника, кад желе, да се поиграју; али како се такве прилике ређе указују радних школских дана, то природа дечије живости избија у другим облицима, као што су нереди у разреду, непажња на часу, расејаност при учењу и одговорима[1], после чега немиловно [sic] следује казна школска или родитељска, који децу приморају да седе цео дан у соби и уче док поправе слабу оцену – дакле мање више све у затвореном простору, све седење а никако кретања.

Није ни чудо, што омладина, која се дуже времена школује, изгледа тако бедна и жалосна у погледу на здравље. Ретко се види светло лице са веселим изразом, ведро и бистро око, што изражава крепак и бујан дух младића, већ махом гледамо бледа, увела лица са мртвим изразом, поглед таман, стас већ повијен, а покрете троме, пуне неке досаде и чаме; једном речју, видимо пред собом старце, којима је тек 18 или 20 година, којима је чудно школовање утукло и испило сву животну снагу, те место веселости младачке видимо чаму и мртвило – прерану старачку озбиљност, у коју ученици мало по мало тако неосетно, у дугом низу школских дана улазе, да на послетку долазе и сами до убеђења, да им то све приличи, да их то краси, да је то потребна особима млада, школована човека.

Обично се после у зрелије доба осети потреба гимнастике и кретања у чистом ваздуху и  почиње се водити све више рачуна о здрављу. Нису ни мало ретки случајеви, да још млади људи прекину сваки умни рад осећајући умор, клонулост и апатију према свему. Не раде, нити могу да раде умно онда када могу највише и најбоље урадити.

Нама и није овде намера расправљати ову тему и ако она заслужује и много пажње и много студије, како да се проучи сама ствар, тако и да се изнађу најзгоднија средства и начини, да се овоме злу стане на пут.

Радо помињемо, да се у последње време, увиђајући се сигурно ова наша мана, појављује доста јака струја и покрет у основању гимнастичких удружења са врло племенитом сврхом, да омладина снажећи тело своје снажи и дух; да се тиме челиче срца, јачају карактери и спремају отаџбини храбри борци, које чекају озбиљни и тешки дани, али дани пуни поноса и славе; да се спреме јунаци, што ће остварити племениту и свету замисао Великог Кнеза Мученика, остварити општу жељу окађену уздасима толиких векова – уједињење васцелога Српства.

Али и ако су лепе жеље и племените побуде, ипак се често баш из саме претеране ревности удари странпутицом, те не само што рад остане бесплодан, бећ постаје штетан, јер претерано телесно вежбање и жудња за снагом, која по негде прелази чак и у страст, чине, да се тело развија на рачун духа, који напуштен и занемарен кржљави и вене, а место племени[ти]х народних идеала порађа се тежња за пајацлуком и дивовском снагом краља Тројана, што чупаше столетно храшће као кукурузовину, и дизаше стене као кућа големе.

Нико не одриче да нашем народу треба снаж[н]е  и крепке омладине, а не болесне и кржљаве, али се никад не сме сметнути с ума да се узвишени национални задаци наши не остварују тим путем, да се Косово не може осветити слоновском снагом тела, већ и снагом духа, а она се не добија дизањем тешких терета и пајацким претурањем, што му још понајчешће смета развитку, као што мало час рекосмо.

Обим овог нашег рада не допушта нам да дубље улазимо у расправљање ове ствари и ако сматрасмо за нужно напоменути је. Нама се само чини, да телесно васпитавање наше школске омладине треба да буде тако удешено, да увек, или бар што више може, сем тела крепи још и подиже дух, развијајући племените стране у души детињој и убијајући све рђаве.

Имајући све ово у виду морамо признати, да наше народне дечије игре заслужују велику пажњу и треба да заузму важно место при телесном васпитивању омладине, те баш за то и прихватисмо онај распис господина министра са вољом и љубављу као једну од најлепших новина у овом погледу.

И ако се може (а често је и потребно) дозволити, да и гимнастика са разним својим средствима узме учешћа при телесном васпитавању омладине, ипак се дечије игре не смеју занемарити и напустити, ако се жели, да се уз тело јача и крепи дух. Нама чак изгледа, да њих ништа не може заменити и одговорити оном позиву и задатку кога оне имају и врше. Нису оне наметнуте деци, већ су никле у кругу њиховом, њих су створиле душевне и телесне потребе дечије природе, а примајући у себе искуство многих векова, појављивале су се у све лепшим, бољим и савршенијим облицима служећи све боље и боље циљу своме. Није ни чудо што у њима обилује она силна разноврсност треперећи у свима могућим нијансама животних боја. У њима се у минијатури јасно огледа сва борба живота и час јаче час слабије указују јасне слике или контуре народне будућности. У њима догађаји јуре муњевитом брзином један за другим исто онако као мисли и жеље дечије. За један дан пролазе читави векови прошлости народне обнављајући се у живој радњи, а једна обична ливада пре[д]ставља најудаљеније просторе деци познатог света. Ту машта дечија узима потпуну слободу, ту дух дечији добија своју храну, а тело следује брзини мисли те се готово истом брзином креће – дакле задовољена и једна и друга страна , и то онако, како сама природа захтева, јер и игре дечије, као што рекосмо, саме су никле из природе дечијих потреба.

Осем [sic] свију других добрих страна, што их дечије игре имају (нарочито оне што се играју на отвореном пољу) ваља поменути једну главну њихову особину а то је, што се играју у заједници – друштву, у коме владају оштри и строги закони и правила како за једног, тако за све, по којима сви играчи морају да се владају.

Ту дете, ступајући први пут у друштво, осети, да се његова воља мора приклонити општим наредбама; ту први пут осети шта то значи не радити само за се, већ и за друге, ту се први пут почне сузбијати егоизам, који је често својство дечије природе; ту дете први пут види како [*] од његовог рада може и други имати штете или користи, па чак осети оштре прекоре за рђав или похвалу за добар рад; ту први пут често почиње угушивати своје рђаве ћуди […] Ту дете осети први пут срамоту или понижење кад га искључе из игре „јер квари игру“.

[…]

Радоје Домановић, предавач

 

[1] Играње ученика у школском дворишту и за ово кратко време имало је врло много добра утецаја [sic]. Износимо овде од свију осталих ову важну појаву што су ученици постали на часу пажљивији, а нереда у школи није никако било. Није било ни једног случаја казне за неред између часова и на часу од како смо увели игре у школ. дворишту (прим. аут.)

[*Примерак Извештаја Српске краљевске ниже гимназије у Лесковцу из 1897/8 године који је доступан у Архиву Србије оштећен је на овом месту, из Извештаја недостају странице од 7. до 15. на којима се Домановићев рад даље наставља и завршава. Шеста страница оригиналног Извештаја се завршава на месту које је обележено звездицом. Међутим, монографија „Радоје Домановић“ Димитрија Вученова из 1959. године садржи у фусноти на 65. страници управо тај пасус, укључујући и његов наставак, тако да постоји вероватноћа да је сачуван још неки целовити примерак, осим ако до оштећења јединог примерка није дошло у ових 60 година у међувремену. Потрага за целовитим текстом се наставља. Уредништво]